четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Мъгла

                                 из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"


All veils and misty, Streets of blue
Almond looks, That chill devine
Some silken moment, Goes on forever
And we're leaving, Broken hearts behind
Mystify, Mystify me
Mystify, Mystify me
                              INXS, „Mystify” 
От вчера над града се спусна мъгла.
В началото прокъсаните и, млечно-бели воали плъзнаха по улици и площади, скриха от поглед залива към морето, погълнаха паркове, паркоместа и фасади на сгради. После мъглата стана буквално всепоглъщаща.
В един момент бях част от Живота.
После мъглата погълна Света.
Кръчми, институции и магазини хлопнаха кепенците. Затвориха летището и пристанището.
За радост на децата, училищата масово обявиха дървена ваканция.
Хората се скриха по домовете си, улиците опустяха. До едно време в мъглата продължаваха да се мержелеят все още самотните търсещи фарове на такситата, после и те изчезнаха.
Не пееха птички, не лаеха бездомни кучета, не виеха клаксони, не прелитаха самолети, дори съседът от долния етаж не псуваше и не блъскаше по стената, като всеки друг един ден.
Стоях си у дома и се почувствах адски самотен.
Пълна мъгла!
За щастие, не беше като мъглата на Стивън Кинг, в която бродеха незнайни кръвожадни създания, които жадуваха да разкъсат плътта ми.
За жалост обаче, не беше и като мъглата на Борис Виан, в която хората губят всякакви задръжки, а груповият секс на обществено място си е напълно в реда на нещата.
Просто мъгла. Чисто по нашенски.
Пълна скука, с две думи.
Някаква неясна размазаност, в която като нищо може да се претопиш, ведно с всичките си същности, мечти, копнежи и желания.
Едно нищо.
Мъгла в града.
Бях сам и покрай мен нямаше нищо.
Вселената, градът, кварталът, улицата, дори ченгето на ъгъла и просякът на входа на Морската градина бяха изчезнали.
Влязох в интернет, за да видя, какво за Бога става.
Нямаше обаче новини. Нито ексклузивни, нито преписани от прессъобщенията на институциите, нито никакви. Нямаше дори прогноза за времето.
Ето какво прочетох за мъглата в интернет:
„Мъглата представлява кондензирала водна пара във вид на микроскопични капки (при температура под 0°С - ледени кристали) в приземния въздушен слой. С други думи тя е облак, който започва от земната повърхност и намалява видимостта под 1 километър. Според видимостта мъглите се класифицират в 4 основни типа: много гъсти (видимостта е под 50 метра), гъсти (видимостта е от 50 до 200 метра), умерени (видимостта е от 200 до 500 метра), слаби (видимостта е от 500 до 1000 метра)”.
После интернетът изчезна.
Както, между впрочем, изчезнаха покритието на мобилния ми телефон, сигналът на радиото и всички канали на прескъпата ми сателитна телевизия, която така или иначе никой не гледаше и без това.
Може би, рекох си, ако имах радиоточка – като онази в кухнята на баба, която излъчваше неизменно и единствено само програма „Христо Ботев” на Националното радио – тя поне щеше да работи. Радиоточки обаче нямаше никъде в тази разпадаща се държава някъде от около 20 години насам.
Космическа самота.
И стенният часовник като че ли вече не цъкаше дразнещо като друг път.
Пълен информационен вакуум.
Дори Бареков не се обаждаше, за Слави Трифонов да не говорим.
Подгонен от депресията, реших да отскоча до кварталния магазин. Слязох на улицата и се придвижих до ъгъла, където беше денонощния, пълзейки стъпка по стъпка като някоя гейша от евтин японски порно филм. Държах се за стените, плъзгах крака по плочките на тротоара, накрая видях в мъглата да сияе размазаното червено-синьо петно на вечната реклама, която висеше над бакалията, и влязох.
- Здравейте…- рекох на нищото срещу мен, като се ориентирах криво-ляво в плътната млечнобяла пелена край мен, държейки се за щанда.
- О, здравейте, господин журналист! Толкова се радвам да влезе долу-горе нормален човек тук. Какво да бъде този път? Бутилка ирландско уиски?
Зарадван, че съм така известен, популярен и обичан от широките народни маси, почти се ухилих. После обаче магазинерката ме поряза в областта на егото някъде иззад мъгливата пелена в магазина:
- Добре, че все не може да намерите пари за нови зъби. По фъфленето ви познах.
Е, рекох си, толкова по въпроса с водещата роля на журналистиката у нас. С популярността, Петата колона, Четвъртата власт и прочее.
На глас обаче рекох:
- Дайте ми бутилка мерло, половинка кашкавал и една кутия от моите цигари.
После прегърнах покупките в шумолящата полиетиленова кесия, която носеше смърт на природата, и запълзях – отново като порно гейша – към входа на жилищния блок, където от десетина години насам обитавах една гарсониера под наем, която явно никой друг освен мен до този момент не бе пожелал да наеме.
У дома приседнах на фотьойла пред мъртвия телевизор, чиято тапицерия лепнеше от влагата, която се процеждаше през остарялата дограма, и разопаковах покупките си.
Мерлото се оказа всъщност шардоне и то от най-евтиното, вместо кашкавал в мъглата ми бяха пробутали сирене, а цигарите не само, че не бяха „от моите”, но даже се оказаха пакет, вместо кутия, плюс това от друга марка, която дори и не бях чувал.
Е, карай, казах си за сетен път, мъгливо е все пак и видимостта не е това, което се очаква да бъде, а и магазинерката не е първа младост, разсеяна е.
Пийнах гадно шардоне, гризнах от сухото сирене, изпуших половин цигара.
В ъгъла на стаята лежеше омаломощен от влага и самосъжаление златистият ми ритривър, който не изглеждаше нито златист, нито ритривър, нито породист. Приличаше на влажна купчина слама с тъжни и безнадеждни очи, дори не понечи да изпроси от сиренето.
Честно казано, гадната мъгла започваше да ми лази по нервите.
Отворих книга да почета, докато тръгне я радиото, я телевизията, я интернет, но страниците на романа също се бяха слепили от мъглата, все едно разлиствах кожите на прясно одрани жаби за дисекция в час по биология, а не последното издание на „100 години самота” на Маркес.
Захвърлих я в ъгъла, където тя каза едно „джап!” и се опитах да поспя.
„Кап-кап-кап”
Леглото също беше влажно.
Надигнах се и се опитах да набера своята любима по мобилния телефон, макар много добре да знаех, че ония задници – мобилните оператори, надали са направили нещо, за да възстановят връзката..
Комуникации, разбира се – нула.
Копелета, казах си, интересуват ги само сметките, а клиентът да ходи на майната си.
И любовта на живота ми се беше замъглила в този тъй мъглив ден, а скапаните метеоролози по телевизията го даваха оптимистично и слънчево, копелетата.
Отново се отпуснах в локвата, наречена „легло”, и с носталгия се замислих за онези не чак толкова отдавнашни времена, когато нямаше мобилни телефони, интернет и сателитна телевизия, и в които се живееше някак си сякаш далеч по-просто. Дадох си сметка, че всъщност никога не сме били чак толкова самотни, каквито сме днес – в ерата на мобилните комуникации, сред разцвета на технологиите, в навечерието на настъплението на роботиката, във времената, в които си намираш гадже по интернет, вместо в кварталната кръчма и ползваш рецепти за манджи от съмнителни сайтове, вместо от изпитаното тефтерче на мама.
Тогава, щом човек имаше среща, уговаряше си предварително дата и час.
Ако искаше да гледа хубав филм, ходеше с любимата на кино.
Искаше ли да чуе новия албум на U2, си купуваше ролката, касетата, диска.
Четеше ли му се, влизаше в книжарницата или биллиотеката.
Когато се влюбеше, не правеше група във „Фейсбук”, а просто купуваше бутилка вино и букет цветя.
Днес сме по-самотни от всякога и не ми беше нужна проклетата мъгла, за да го осъзная, нито ми трябваше механичното пиано на Вонегът, за да засвиря някой дърт, самотен, меланхоличен блус, който – така или иначе – никой нямаше да чуе.
Лежах в лепкавото си самотно легло, а навън, зад замъгленото стъкло на прозореца със старата дограма, се белееше, липсващ, Светът.
Мъгла, мъгла, мъгла.
Малки капки конденз, стичащи се по носа ми.
Приглушени звуци, удавени в зародиша си.
Неясни картини, които нищо не значат.
Самота.
Почувствах се ужасно.
После заспах и сънувах празни пространства.
Събудих се няколко часа по-късно.
Навън залязващото слънце къпеше в лъчите си привечерния град, който тътнеше с трафика си, изпускаше облаци отровни газове от ауспусите на колите и от дезодорантите ни, бързаше от работа за вкъщи или от вкъщи за поредния купон, редеше обичайния пъзел от вечери, театрални премиери, семейни скандали, кино прожекции, любови и изневери, убийства, обири и изнасилвания, художествени изложби и наркосделки, любов и омраза, възходи и падения, кариери и уволнения, мечти и страдание, богатство и бедност…
Моят град.
Мъглата обаче си беше отишла.
Бях проспал мига, в който слънцето беше пробило воалите и, за да окъпе за пореден път със светлината си този грозен, плашещ, алиениран свят.
А аз отново се чувствах самотен.
После слънцето залезе…
Камен Петров

вторник, 21 февруари 2012 г.

Мило дневниче…

There is no escape
  and that's for sure
  This is the end we won't take any more
  Say goodbye to the world you live in
  You've always been taking
  but now you're giving
  Searching, Seek and Destroy!”
                       Metallica “Seek and Destroy

6 април 1976 година
Мило дневниче, днес хванах една муха, която бръмчеше на прозореца и откъснах крилцата и. Гледах я с часове как се мъчи и все не умира. Мама и тате помислили, че съм изпаднал в нещо, което наричаха „кома”, и много се изплашиха, макар обикновено да се карат по цял ден, без да ме забелязват, и да си викат един на друг разни смешки като „курва” и „пияна свиня”. Аз пък не се изплаших, макар да съм само на 7 годинки, даже ми беше интересно. Много ме е яд, че още е ранна пролет и няма повече мухи, за да си поиграя…
14 май 1982 година
Мило дневниче, пукам гумите на съседите, троша им прозорците с камъни и тровя котките в квартала. Мама и тате се разделиха, но не мисля, че е заради това. Оня ден намерих в мазето един голям пирон и го забих с чук в гумата на колата на директора на училището. Не ме изключиха, но подочух, че ще продължа образованието си в ТВУ, вместо в СПТУ, каквото и да значи това.

21 юли 1985 година
Мило дневниче, мисля си, че тъпото гадже на сестра ми, дето все я натиска по ъглите и и пуска език, като си мисли, че не ги гледам, повече няма да се вози на Виенско колело на панаира. Всъщност, като си помисли човек, надали ще се вози на каквото и да било, след като го откара катафалката, а аз си купих захарен памук и стрелях по капачки на стрелбището, след като слязох от колелото и бях видял да идва линейката. Улучих!

6 април 1987 година
Мило дневниче, най-сетне завърших проклетото училище и взех шофьорска книжка. Веднага излязох с колата на тати на околовръстното и за 45 минути смазах на асфалта двама мъже, три жени, четири бездомни кучета, пет котки и известно количество дивеч, който и без това е на изчезване, тъй че на кой му пука. Накрая праснах челно таратайката в колата на някакъв задник от столицата, която явно струва майка си и баща си, и избягах от купона… пардон – от местопрестъплението.
10 ноември 1989 година
Мило дневниче, днес бях на митинг, даже на два. Едните тъпаци вееха червени знамена, а другите – сини. На мен не ми пукаше особено, щото и без това съм си далтонист по рождение. Пребих от бой четирима от първия митинг и петима от втория, да има демокрация и равноправие, дето се вика. После се прибрах в квартирата, измих се и гледах четири епизода на „Алф” един след друг, щото ми се бяха образували газове от ония копелета.

22 март 2001 година
Скъпо дневниче, днес претрепах от бой една чернилка, която ми се мотаеше в краката, докато си разхождах кучето в парка. Мисля, че беше някаква порода африкански негър и сигурно е студент в университета и си плаща. На мен обаче лично ми заприлича на мангал, от тия копелета, дето само крадат, просят и дишат лепило. За всеки случай дълго го ритах с кубинките и все ми се струва, че печката имаше късмет, дето не си носех бухалката. Иначе доста кърви, копелето, а кръвта му е червена като нашата, нищо, че е черен. После запалих един фас и звъннах на 112, преди да отида до бара да пия едно-две с аверите. Черен или не, нали и той е човек, мисля си. Все пак, и аз съм гледал „Амистад” и съм чел „Чичо Томовата колиба”.

2 февруари 2003 година
Мило дневниче, докато обикалях тази вечер по нощните улици и булеварди, напразно търсейки някой педераст, на който да разкажа играта навръх гадния им празник, попаднах на един клошар. Лежеше в преспите и отдалеч се виждаше, че му е адски студено, щото тази година зимата наистина ни разказа игрите. Е, вече му е все тая – нито му е топло, нито му е студено, нито му е нищо. Докато си бършех джобното ножче в хастара на якето, по заледената улица мина една патрулка, но се оказа, че я кара едно аверче от гимназията, така че си полафихме малко за доброто старо време, а после се прибрах, щото утре съм на работа все пак – празник или не.

31 декември-1 януари 2005/2006 година
Мило дневниче, и тази Нова Година не можах да се напия като хората, макар да се наливах като депутат на коктейл и да ги мешах колкото можех. За сметка на това обаче свих фойерверките от купона и подпалих с тях пожарната. Няма нищо по-смешно от ошашавени пожарникари, които не знаят как точно да изгасят пожара в собствената си пожарна. Може някой път да опитам вариации на този номер с лекари и болница, общинари и община, ченгета и полиция, съдии и съд, гинеколози и родилно, митничари и митница… и т.н., и т.н. За щастие корелативните двойки в това отношение клонят направо към безкрайност, така че все пък съм доволен от купона, макар никой да не ми поднесе новогодишен подарък.
8 март 2007 година
Мило дневниче, писна ми от международните влакове. Тъй като живея край жп-линията, от малък обичам да хвърлям по тях камъни, железа, павета, каквото ми падне, дето се вика. Понякога само чупя стъкла, друг път изкривявам ламарини, случва се обаче да нацеля във физиономията я кондуктор, я някой мамалигар, който пътува във влака. Ако ли пък не улуча, тъпите румънци ми се радват и ми хвърлят вносни дъвки и бонбони, все едно тука си нямаме хипермаркети от големите вериги.

21 ноември 2008
Мило дневниче, в тази страна най-лесното нещо е един простак да стане ловджия, проститутка – чалга певица или мутра – политик. Купих си ловджийска карабина с оптически мерник за смешни пари и без никакви бюрократични спънки от оръжейния магазин. Днес мисля да сляза на брега на Дунав и да я изпробвам. Вярно, зима е, и освен огромни парчета лед, прекършени дървета, трупове на домашни животни и всякакъв боклук, по течението рядко минава някой шлеп, но скоро тръгва туристическия сезон и по реката отново ще заплават круизните кораби. Предчувствам, че ще стане интересно…

5 юни 2009 година
Мило дневниче, от опит мога да кажа, че капитаните на кораби умират по същия начин, по който пукват и германските бабички-пасажерки по корабите. Никакъв кеф, нищо интересно. Вдигат ръце към небето и се просват на палубата. За 20 дни претрепах общо 11 моряци и 23 пасажери от засада на преминаващите край нашия бряг кораби и – една и съща тъпотия, няма екшън. Вече взе са ми писва. Просто си лежа на брега, вземам ги на мушка в окуляра на снайпера, натискам спусъка – ох! - и туп! – на земята. По филмите е сякаш някак си другояче.

23 август 2011 година
Мило дневниче, оня ден гръмнах с малко евтин тротил редакцията на някакъв вестник, но преди това пуснах по пощата няколко флашки с „информация”, весело да става, да има какво да дращят журналята. Искам само да споделя, че една вестникарска редакция далеч не избухва и не гори така мащабно, както го умеят това цеха за боеприпаси в Севлиево, оная бензиностанция край магистралата или язовирната стена в онова село там – как се казваше, които вдигнах във въздуха напоследък, докато се чудех как да си уплътня времето. Дали да не опитам следващия път с някоя национална телевизия…
12 декември 2012 година
Мило дневниче, вече нищо не ми е истински интересно. Май опитах всичко. Ако не бях удушил навремето мама и тате /всеки поотделно, нали се разведоха още докато бях малък, гадовете/, ако не бях пребил, взривил, прострелял, наръгал, смачкал с колата толкова много хора, може би все щеше да се намери нещо, което да ме заинтригува все още. Нямам обаче идеи, колкото и да сърфирам по интернет, да гледам крими новините по телевизията и да гледам какви ги вършат мутрите и изпълнителната власт. Тъпо ми е, дневниче! Не виждам смисъл да живея повече така. Чудя се как ли точно онова копеле Хемингуей е успяло да налапа дулото на пушката и да си пръсне черепа - толкова е дълга, а и мерникът ми натъртва небцето... Пък и много ми е мъчно сега, като се сетя за онази муха навремето, когато бях малък, и на която откъснах крилата…

Камен Петров


неделя, 19 февруари 2012 г.

Старите дрехи на царя /Навлеченият цар/

                                                       из ЦИКЪЛА
                                          Кофти приказки за лека нощ
                                                                или
                                            Хапче за сън преди лягане…

„Нани-нани, бебчо,
 Тихо спи, не гледкай,
 Мама те люлее,
 Приспивна песен пее…”
                       Приспивна песен


Имало едно време в Америка… пардон – това е друга приказка. Тоест – филм.
Да започнем отначало.
Та така…
Имало по едно време, има го и пак ще го има, един цар.

Царят толкова много обичаше да се кипри, облича, преоблича и навлича, че харчеше за това всичките пари на данъкоплатците, част от външния дълг, както и колосални суми от държавния резерв и приходите от авторски права на Хора на Министерски съвет.
Заради скудоумния си порок да пазарува дрехи по бутиците на „Сънсет Булевард” в Ел Ей, на „Шанз Елизе” в Париж и по „Витошка”, царят изобщо не се грижеше за поданниците, войниците и ченгетата си,  рядко посещаваше театъра, операта и библиотеката, а най-обичаше  да се разхожда из града, по новите магистрали или околовръстното в правителствената лимузина и с кортеж от тайните служби, за да показва новите си маркови дрехи.
Въпреки, че обикаляше нагизден по последна мода царството надлъж и на шир, най-вече на първи копки, рязане на ленти на нови обекти или наказателни акции, царят изобщо не виждаше, че поданиците му са гладни, окъсани, боси и голи, а на всичкото отгоре в царството върлуваше най-свирепата зима от 134 години насам, която носеше температури от – 30 градуса, поледици по чисто новата магистрала, изолация на цели села и градове, високи сметки за ток и парно, както и традиционния ледоход по река Дунав.

Докато народът гладуваше и тракаше със зъби от студ, в царската столица и най-вече в Бояна, вървеше голям купон и всеки ден там пристигаха много чужденци – понякога посланици и държавни глави, а друг път – рок музиканти, актьори от Холивуд и всякакви шмекери от цял свят, надушили къде е далаверата.
Веднъж между другите пришълци при царя се явиха двама измамници, които обявиха, че са представители на „Пиер Карден”, Пако Рабан”, „Коко Шанел” и „Версаче” за страните от Централна и Източна Европа и ще въртят далаве… пардон – франчайзинг, с местните фирми и фирмички, които мряха като мухи насред кризата.
 „Ето ти дрешки точно като за мен… - помисли си хитроумно царят и мислено, по правешки, потри доволно ръце, подобно на покойния си ментор - Щом ги облека тия маркови парцалки, ще мога веднага да сваля всяка мадама, да говоря на „ти” с Меркел, Саркози и Берлускони, пък и да уволнявам министри, съдии и ченгета, както ми скимне – никой копче не може да ми каже ако нося вратовръзка за 5 000 кинта, хехехе…”
И даде царят веднага на двамата измамници няколко държавни предприятия на концесия, както и бъдещия добив от новата реколта от пшеница и маслодайна рапица на Добруджа, за да могат те да се заловят незабавно за работа и да отворят на „Витошка” новия царски бутик.
Лъжливите носители на франчайзинга на световните модни марки веднага спретнаха офис 400 квадрата, разположен на две нива, в близост до НДК  и се престориха, че въртят голям бизнес. Всъщност „марковата” стока в бутика идваше основно на килограм от „Илиянци”, базара в Димитровград и магазините за секънд хенд, както и контрабандно от Турция, Китай и Молдова през КПП-тата, но царят хабер си нямаше от това, пък и не му пукаше особено какво става в тъпата държава. От друга страна, чуждестранните мошеници поискаха веднага най-хубавата коприна и златна прежда в страната, както и приватизацията на шивашката и промишленост в пакет.
В същото време голямата далавера беше лъснала в интернет, но официалните медии си кроткаха, да не се изложат царя и кабинета. Всички знаеха, че министрите, бизнесмените и миските вече носят само „маркови” дрехи-менте от новия бутик, които струваха майка си и баща си и разоряваха цели браншове и промишлености в царството, но всички си трайкаха, особено министърът на икономиката и туризма.
После дойде някакъв национален празник, в царството се изсипаха четирима президенти, трима министър-председатели, няколко цари, принцове, папи, двама южноамерикански диктатори и един петролен шейх и сега вече царят наистина откачи на тема фешън, стайлинг и дрескод, дето има една дума, на чист български.
Царската свита, барабар с бодигардовете и мутрите окупира новия моден бутик, предварително зает от маскираните спец части, и царят необезпокояван се зае да изкупува дрехите на кило – точно тъй, както по-рано са били прекупени от „Илиянци”, преди да им пришият марковите етикетчета.
После царят, заедно със свитата си, охраняван от каратисти и снайперисти, тръгна по столичните булеварди, да покаже новите си дрехи на хората /като преди това беше разпратил няколко хиляди тайни агенти да дезинформират предварително тълпата, че дрехите всъщност са секънд хенд и са купени за жълти стотинки от личните спестявания на царя, от времената преди да стане цар/.
В това време хората зъзнеха в половин метровия сняг, наливаха се с чай с бром, щото в тези времена си беше чиста лудост човек да ражда, и тракаха със зъби сред преспите край пътя.
Царят вървеше под великолепния си балдахин, а по улиците и прозорците на къщите се трупаха хора и викаха:
- Ах, колко хубави са старите дрехи на царя! Каква чудесна стара мантия! Колко яко кожено манто на старо! Какви изтъркани на коленете дънки! Как хубаво му стои всичко и колко е мъжествен и снажен! Как му личи, че редовно спортува и пазарува също като нас в магазините за дрехи втора употреба!
Така викаха хората, леко посинели и с насълзени от студа очи, потропваха с боси нозе в леда и снега, и придърпваха прокъсаните парцали около телата си, в напразен опит да се посгреят без греяна ракия.
Никой не смееше да каже, че царят се е навлякъл като бобър с ултраскъпи дрехи на няколко ката, докато народът масово измира от студ, защото ги беше страх от тайните агенти, униформената полиция, спецчастите, баретите, митничарите, катаджиите, данъчните, прокурорите, адвокатите, съдиите, бюрократичната машина, неотоплените затвори и кварталната магазинерка кака Донка, на която висяха кой с колкото може и то от месеци,, заради кризата.
С две думи, нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.
- Гледайте, гледайте, царят се е облякъл като баровец, а аз съм съвсем гол! - извика изведнъж едно дете, чиято лява ръка имаше 70% измръзвания 5-та степен и вече леко гангренясваше.
- Господи, чувате ли какво казва невинното дете! - рече баща му, който беше безработен от самото начало на мандата на правителството, и всички започнаха да предават думите на детето.
- Да, да, царят е навлечен в скъпи дрехи, а ние мръзнем! - извика някой изотзад.
- Скивай, брат, мантията му е на „Версаче!- изпсува дребна мутра.
- Царските пантофки са от „Гучи”!- възкликна бивша миска.
- Мале, досега не бях виждал толкова много мечи кожи, навлечени на един човек!
- Баси, тоя за Дейвид Бекъм ли се помисли?
- И Бил Гейтс няма такъв скъп костюм!- възмути се очилат програмист.
- Роклята на царя е на „Коко Шанел”!- изписка случаен травестит, после свенливо замълча.
Царят беше поразен. Нему също някак си му се струваше, че народът е прав, каквото и да твърдяха ПиАр- му, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай! Дават ни директно по CNN, National Geografic и ТВ7, да не говорим за онлайн излъчването по интернет на царската уеб страница…“.
И прислужниците, бодигардовете и каратистите продължаваха да вървят все тъй тържествено след царя покрай голите хора от народа и да носят с апломб краищата на царската мантия, марка „Версаче” – менте, докато министри, генерали и висши матистрали припкаха в галоп отзад...


Камен Петров

Безсъние /Будната Красавица/

                                                      из ЦИКЪЛА
                                          Кофти приказки за лека нощ
                                                              или
                                            Хапче за сън преди лягане…

„Нани-нани, бебчо,
  Тихо спи, не гледкай,                                            
  Мама те люлее,
  Приспивна песен пее…”
                       Приспивна песен  
През девет земи в десета, в ЕС, но отвъд Шенген, почти в Европа, но не съвсем, кажи-речи в Азия, ама орта-будала и не напълно, имало едно Царство.
Та на това забутано място живели и някак си преживявали цар и царица. А преживявали трудно, защото както и да се напъвали, каквито и пози да пробвали, колкото и виагра,порнографски пергаменти и пепел от сушен змийски език да ползвали, все не им се раждало дете. Един ден обаче от водопровода изпълзяла крастава жаба и рекла на ошашавената царица:
– Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне – ще родиш дъщеря.
Царят и царицата всъщност искали син, ама хайде – дъщеря да е ,рекли си, щото голям мерак имали за бебе.
Така и станало. Родила царицата момиче и то било по-хубаво от Анджелина Джоли, Азис и Алисия взети заедно. Царят вдигнал голям купон за аверите и бизнес партньорите, а царицата дала коктейл на дипломатическите лица..
Случило се обаче така, че най-голямата мутра /бивше ченге/  в царството не била поканена нито на купона, нито на коктейла. Тъй че докато останалите баровци дарявали царската щерка с Ролс-Ройсове, силиконови импланти, уикенд за двама в СПА-хотел, круиз из Карибите, мезонет край морето и антологията на Глория, обидената мутра цъфнала на партито, изплюла се в бърбъна на царя и проклела бебето: „Навърши ли шестнадесет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!”. После мутрата се фръцнала и се изнесла с черна лимузина без опознавателни знаци заедно с четиримата си бодигарда.
Купонджиите, макар и хабер да си нямали кво точно е това, мамка му, „вретено”, адски се шашнали. В този момент обаче, леко пийнал и поразрошен, макар и с идеята да помогне, напред излязъл министърът на здравеопазването и фъфлейки, много се изложил: „Нека това не бъде смърт, а стогодишно безсъние!”, рекъл министърът и заспал.
Сега ни се такива мамата, рекъл си царят, шатнал на екс бърбъна барабар с мутрафонската храчка и за всеки случай наредил да изгорят всички вретена в царството, каквото и там, мамка му, да значело „вретено”.
И тъй…
Купонът минал и заминал, а царската щерка расла хубава и умна, секси и начетена, стройна и амбициозна, изобщо била на път да стане страхотно гадже.
Дошъл обаче 16-ият и рожден ден. Царят и царицата били на море със съседното царско семейство. Момичето останало самичко и си уплътнявало времето с чат, шопинг турове в царския МОЛ и обмен на клюки с придворните дами по мобилния телефон. И тъй както лафело по телефона и си играело с антената - хоп! – не щеш ли, уболо си пръста, макар в царството от години да нямало не само пукнато времето, ами и шивашка промишленост изобщо, без да броим ишлемето.
Та убола си на антената на мобилния телефон кутрето Царската дъщеря и мигом се облещила. Не че до този момент била особено успана или одрямана, просто поколението и било такива – заспало, полуграмотно и апатично и само чалгата, чатът в интернет и батковците с големи коли и дебели ланци можело да го поразсъни от време на време и то само донякъде.
Сега обаче истинско безсъние било обхванало рожденичката, макар никога да не била чела едноименния роман на Стивън Кинг и да вземала крек и амфетамини доста рядко.
Понеже била царска дъщеря, по реда на чинопочитанието, безсъние обхванало и целия дворец.
Голям гърч налегнал принцесата с това безсъние, щото – нали – едно е купон до 4 сутринта и после да спиш до обед, а после да станеш с махмурлук и да биеш един шут на коняра, друго е да си буден 24 часа в денонощието и бавно да затъпяваш, гледайки турски сапунки по телевизията и джъткайки на Farm wars във Facebook.
В това време, докато принцесата прогресивно дебилясвала от недоспиване и дори напълно да спряла кафето и кокаина, клюката за безсънието на красавицата мигом се разнесла по интернет. Във Facebook се нароили групи за и против нея, в Twitter тръгнали злобни коментари, търсачката на Google не смогвала да обработи милионите резултати от хилядите търсения с ключова дума „будната красавица”, а предприемчив български емигрант в Торонто пуснал на пазара компютърна игра на 10 нива със същото име и направил пачка. От време на време по границите пристигали царски синове и се мъчели да си пробият път до двореца, но не успявали, защото времето било такова – от едната страна Шенген, от другата – ЕС, а и контрабандистите и НСБОП не си поплювали по митническите пунктове.
Така минали много години.
Oasis издали нов албум, Guns’n’Rosses се събрали в оригиналния си състав, Уитни Хюстън предала Богу дух, изтекъл втория мандат на поредното правителство, цената на олиото, хляба, тока и бензина пак тръгнали нагоре…
В това време много принцове си опитали късмета с обзетата от безсъние мадама /и богата наследница, разбира се/, но на никой не му се отварял парашута, така че повечето се задоволявали с бивши миски, настоящи силиконови плеймейтки и чалга певици, а най-вече – с множеството грозновати принцеси от Лихтенщайн.
Един ден обаче в царството пристигнал с черен „Хамър” един по-различен принц. Принцът бил облечен целият в черно, имал дълго черно кожено манто, носел черни очила и черни кожени ръкавици, а намазаната му с гел черно коса била пригладена назад.
Той бил Принцът на Мрака.
Понеже бил тарикат, а и имал връзки където трябва, Принцът на Мрака знаел, че уречените сто години проклятие били вече изтекли и имало опасност във всеки един момент будната красавица да се тръшне сред балдахина на водното легло и да захърка като носач на Централна гара. Затова Принцът на Мрака набързо обиколил двореца /който има-няма, бил с разгъната застроена площ от 2 000 квадрата насред 20 декара градини и имал 11 спални, 8 бани, басейн с морска вода, баскетболно и тенис игрище, собствен киносалон, хеликоптерна площадка, конюшня, изглед към океана и поразително приличал на имението „Невърленд” на Майкъл Джексън/, после намерил спалнята на принцесата и нахълтал вътре.
Погледнал я – красива била, вярно.

И принцесата го погледнала със зачервени от безсъние очи и понечила да каже: „Абе, кой, по-дяволите си ти, бе скапаняк?!”, но в този момент, обзет от страст и похотливи нечестиви мисли от многото гледане на „Сексът и градът”, Принцът на Мрака се навел и я целунал.
Така проклятието на мутрата било веднъж завинаги снето.
Стоте години безсъние били минали.
А принцесата най-сетне заспала.
Този път завинаги…

Камен Петров