четвъртък, 19 януари 2012 г.

Екарисаж на плажа

Всеки тук в Русе през зимата ми вика: „Пич, страхотно направи като се махна от този малък град. Сега сигурно живот си живееш - работиш на брега на морето, мадами на плажа, купони край басейни, яхти, барбекюта, чужденки... Ех, летни мечти, браточка...”.
Вярно, не е за пренебрегване да работиш на морето, за което цял живот си мечтал. Малката подробност е, че моята работа е в екарисажа за домашни любимци на плажа...

Най-трудно се свиква с миризмата.
Лете тя е наистина всепроникваща.
О, да!
Хората мечтаят за лятото. Аз мечтая за достатъчно силен дезодорант. Или за един добър североизточен бриз. Или за противогаз.
Писнало ми е от домашни любимци и труповете им. Писнало ми е от лятото и от морето.
Да направиш екарисаж на плажа едва ли е най-умното нещо на света. Да работиш в него - още по-малко.
Няма нищо по-тъжно от това да кормиш дресирана катеричка на пясъка под сянката на чадъра, докато в съседство народът куфее, купонясва, чифтосва се и се къпе на воля в разгара на лятното веселие.
Няма нищо по-самотно от това да пълниш търбуха на животинчето с трици под палещото лятно слънце на крачка от морето и в същото време да се преструваш, че мирише на маргаритки, а не на мърша - за да не обидиш случайно някого. Няма нищо по-нелепо от картинката на опечалената собственичка, ридаеща на крачка от работната ти маса, докато ти балсамираш малкото телце - доскоро фаворитизиран домашен любимец.
Това обаче е работата ми, няма как. Добре поне, че е сезонна.
Понеделник беше кофти ден. Донесоха ми трупа на починал от насилствена смърт опитомен пингвин. Тежеше 25 кила. Беше умрял отдавна. Причината за леталния край на домашния любимец беше моторна резачка.
Повърнах, измих ръцете и лицето си, сложих си хирургическата маска и започнах да го шия без удоволствие и без особени илюзии за крайния резултат. Имах чувството, че балсамиран дребен мъртъв келнер от някой от околните лъскави хотели, който не си е получил бакшиша навреме.
Алюзията обаче не ми помагаше в работата. Дори никак.
Докато работех, проследих с поглед Соня, масажистката от малкия басейн в другия край на плажа. Всяка свободна сутрин по това време минаваше край мен с една и съща походка (похотлива), с една и съща прическа (лъстиво разрошен рус водопад), с един и същи бански (до болка изрязани прашки и горнище, без което би изглеждала къде по-облечена). И днес Соня ми хвърли онзи особен поглед през рамо, докато минаваше край екарисажа, от който ме втрисаше, а после дълги часове в бунгалото онанирах сам в нощта, обсебен от нечисти летни помисли по нея.
- Здравей, малкия... - рече Соня и отмина в посока към плажа, а аз останах сам, потен и настръхнал, чудейки се какво по дяволите правя с живота си и защо пълня мъртви катерички със слама, вместо да пълня мадами като Соня с нещо друго. Лято е все пак, мамка му...

Хората купонясваха. Хората се веселяха, сношаваха, пиеха и повръщаха край мен, а денят сякаш нямаше край. Беше едва средата на сезона. Есента беше далеч.
Следващият ми пациент беше свинче. Не морско. Обикновено дворно прасе. Всъщност малка свиня. Надали беше по-дребна от 50-60 кила, макар и да не беше дочакала Коледата Невъзможна. Изглежда беше починала от преяждане. Това обаче не обясняваше напълно синкаво-зеления и тен, както и сълзите в очите на доскорошния и господар - 200 килограмова мутра с два мобилни телефона, златен ланец на врата с размерите на котвена верига и мерцедес, който накара чужденците наоколо да опулят очи и да питат гидовете си дали това случайно не е президентът на републиката.
- Искам го като жив... О, Цуци...- измуча през сълзи мутрата.
- Абсурд! Свинята вече се е вмирисала, а и бъка от бели червеи... - рекох и бързо прехапах устни. Явно ставах непредпазлив от горещината, а и Соня не излизаше от ума ми.
Мутрата се опули и приближи лице към моето, докато носовете ни не се опряха, ама съвсем. Дъхът му вонеше.
- Като жив... До утре сутринта... И копитцата му да са боядисани в златно...
- Да, господине...- измънках.
Ега ти понеделника!
После работих над ято обгазени канарчета (дърта брантия с много мангизи нейде от столичните квартали), настъпана кобра (депутатска съпруга с гуреливи разревани очи), застреляно от пътен патрул пони (престарял цирков артист от Босна), 7 кучета от 7 различни породи, предали богу дух по 7 различни причини (7, ама наистина различни собственици), 2 катерички с порок на сърцето (пак мутра), домашен заек, сдъвкан от сиамски котарак (много секси ученичка, приличаше на дъщерята на един местен бос), сиамски котарак, умрял от задушаване, докато дъвчел домашен заек (пенсионирана учителка), колабирал 300-килограмов делфин от местния делфинариум (дресьорът, и той плачеше, копелето) и 30 отстреляни от местната ловна дружинка бездомни кучета, погрешка донесени при мен, а не при районния кмет, който плащал по 10 кинта на парче.

С това понеделникът, Слава Богу, свърши.
Вторникът беше наред. Лятото нямаше край.
Винаги съм си мечтал за зимата посред август, докато хората бленуват за лятото зиме. Представете си обаче уханието на камината, напалена в някоя леденостудена януарска вечер, докато навън вятърът навява сняг в прозореца. Чаша червено вино с тлъста пържола, снежен човек на двора, ски през уикенда, любов върху меча кожа с любимата...
Не, през зимата не мечтая. Още по-малко по лятото. За мен лятото е безкраен низ от вмирисани на мърша дни, безброй шевове по труповете на чужди домашни любимци, онаниране нощем, мислейки за Соня... Не е за мен тая работа. Трябва да напусна скапания екарисаж. И на кой изобщо, по дяволите, му е хрумнала налудничавата идея да прави екарисаж на плажа? Защо се хванах тук на работа? Защо не изчуках Соня още първата нощ?
Все въпроси без отговор. Горещо е. Мирише. Работя по поредния домашен любимец, а умът ми е някъде другаде. Някой ден наистина ще пришия нечия заешка глава върху туловището на панаирджийска мечка и светът ще ми се види тесен...
В далечината се появи, свирейки с гумите си, огромен джип, който закова спирачки точно пред мен - тоест пред екарисажа. Поредната огромна просълзена мутра изскочи от автомобила под парещите августовски лъчи на слънцето, огряло като огромен бенгалски огън коледната елха на летния плаж, отрупан  с милионите искрящи коледни играчки на голи тела, пъстри чадъри, морски колела, джетове, бански, павилиони, кръчми...
Мутрата отвори багажника и се приближи с тромави крачки, понесла тежък пакет, опакован в амбалажна хартия.
Поредният делфин (пингвин, доберман, питон), помислих си с отвращение и побутнах настрани трупчето на поредния си пациент за деня - дребен пациент, порода минипинчер, изял кутия с вакса да обувки.
Можеше да почака, копелето. Определено.
Развързах престилката, захвърлих гумените ръкавици и хирургическата маска в краката на опулената мутра и напуснах завинаги гадния плажен екарисаж под погледа на изумения си шеф. Трупчето остана да вони безпомощно зад мен над напечената от слънцето хирургическа маса.
Намерих Соня просната по ослепителни монокини на хавлията си върху пясъка. Наоколо беше събран обичайният антураж от проточили лиги гларуси на средна възраст. Четеше книга.
Коленичих в горещия като ада пясък пред нея, без да обръщам внимание на присмехулните погледи наоколо /”Ега ти как вони тоя”, рече някой зад мен, но този път не му обърнах внимание/. С треперещи ръце извадих от джоба си нашийника на застреляния с 15 куршума от пътен полицай доберман, който бях препарирал предния ден, и си го нахлузих на врата.
Соня скочи на крака. Наоколо се разкикотиха открито. Някакъв папарак защрака със светкавицата, а може да са били и от „Господари на ефира”. Приближи се плажен полицай.
Изръмжах.
После заринах с крака в дюните.
Вдигнах дружелюбно задника си към небето и зарових муцуна в пясъка.
- Обичам те, Соня! Позволи ми да бъда твоят домашен любимец... Твоето куче... Твоят пинчер...- изграчих, плюейки пясък, фасове и книжни салфетки под горещото немилостиво лятно слънце, което като че ли ми се присмиваше от висотата на своите неизменни ежегодни 365 слънчеви бани.
Соня ме изгледа с отвращение.
-         Мразя шибаните пинчери… Предпочитам някой ротвайлер…- рече тя,
после фръцна невероятното си дупе и се изнесе от плажа заедно с мазно копеле на средна възраст, на чийто бански висеше тежка връзка ключове с емблемата на Мерцедес.
Мазното копеле ротвайлер на верижка. Жалко, че не беше от моя контингент. Сега щеше да е пълен с трици.
Останах сам, коленичил на пясъка, между зъбите ми проскърцваха милион малки солени кристалчета. Отсреща следобедният прибой бучеше като зле поставена опера на Вагнер. Плажуващите се разотиваха по хотелите.
Останах сам.
О, по дяволите! В такива моменти наистина мразя лятото. Понякога направо ми се приисква да основа един интернет сайт за изкуство и да организирам конкурси с теми като „Мечти по лято”, така че да събирам разпилените мисли на хиляди безименни хора и да се кикотя над тях пред камината у дома в някоя февруарска вечер, посръбвайки си червено вино на светлината на огъня, докато навън снежинките правят безкраен реверанс пред способността на хората да живеят насън.
Дори и през лятото.
Или особено тогава...

КАМЕН ПЕТРОВ