петък, 18 януари 2013 г.

ВОТ ТЕБЕ - 2013


Изборът в живота винаги е бил трудно нещо.
Изборите в България обаче почти всякога са кристално ясни. Казват ти за кого да гласуваш и или го правиш, или не. В противен случай - нали… така че, едни дърпат конците, едни раздават десетолевки и кебапчета, едни подправят бюлетините, едни бият, заставят, изнудват, заплашват, печелят…
Обикновено това са властимащите. А причината е една и е логична - просто всички репресивни, медийни и законови лостове все още са в техни ръце. И те са твърдо решени да ги използват в името на следващия мандат. И следващото лапане.
Та, да си дойдем на думата.
Идат поредните избори, братя.
Наближават със страшна скорост, като кортеж на министър председателят по поредната нова магистрала. Пази се, народе, вардаааа!
Иде лятото, идат и парламентарните избори.
Затова и моментният държавен апарат е впрегнат в нечовешки ПиАр, строи магистрали като луд, реже лентички на нови обектчета, сякаш са спагети, ораторства, приписва си заслугите на предни правителства, прехвърля вините си пак на тях, изработва компромати и си мие ръцете от други компромати, копае първи копки и харчи държавни пари, тоест нашите, на данъкоплатците.
Само че като се пънеш прекалено много, а не си разбираш от работата, стават и издънки. Лъснаха поредните дивотии на кабинета покрай незаконното строителство в Несебър, Иракли и Емона. Чалгата лапна 2 милиона европейски пари, вместо да построят с тях две-три нови детски градини, да ремонтират едно-две училища, да подпомогнат майките или пенсионерите. Майките пак останаха с унизителните 35 лева помощи, пенсионерите отново го духат, спортът, културата и изкуствата са в девета глуха, за здравеопазване и образование да не говорим. Синът ми тези дни става на 4 годинки и отсега учи физика, химия, биология, астромония, алгебра и геометрия, щото чичко бойко го иска на училище наесен. Да го учи на ум и разум? Или да му промива мозъка от малък и да му открадне детството? Дъщеря ми е само на 3, но ме пита "Тате, какво е силикон, какво е цици, кой е чичко Митю Пайнера и защо е по-богат от теб, с твоите две висши?". Жена ми три пъти катастрофира по магистралите, щото набързо ги строят и то от магистрали, вика, не останали ниви, и поля, и градини, и гори, и езера. А Черно море застроено, все министерски парцели били май. Бичи здраво чалга, нали и дадоха 2 милиона. От друга страна рапъра Мишо Шамара го размотават по ченгеджийниците, че пеел за бялото, зеленото и червеното. Мила татковино, ти си земен рай…
Земен, неземен, не знам, знам само, че в нивата в последните четири години растат само бурени и плевени, предимно гербери и производните им. Затова и през лятото ще лежа на плажа, няма да гласувам.
Ако пък гласувам, знам за кого НЯМА да си дам гласа, макар още да не съм наясно за кого ЩЕ го дам.
Пък и не смея да вляза сам в тъмната стаичка, щото знам ли кой ще ми застане изотзад. Сигурно ще е як. И ще е я бивш милиционер, я бивш пожарникар, я цялата охрана на кортежа.
Затова, както казват братята руси - ВОТ ТЕБЕ - 2013. И ще им го покажа.
С пръсти.
Щото явно всички са и без това неграмотни…

П.П. Тази събота, 19 януари, 2013 година, на Доган си му спретнаха един сластен кьорфишек като от турски сериал или като от българско НСО, на кой му пука. Затова е този послепис. На който му се смее - да се смее, на който му се плаче - да си плаче. Все тая. В тази бананова република майтапите са толкова големи, че човек трудно може да ги обеме адекватно. Смях в залата пленарна...

сряда, 16 януари 2013 г.

Face off


Тази сутрин станах както обикновено в 6,45 часа, сръчкван гневно от пронизителния звън на будилника, и слязох на пръсти в банята на долния етаж за да се избръсна преди работа.
Още сънен, взех в ръка самобръсначката и пяната за бръснене и застинах.
Не разпознах лицето си в огледалото!
Стоях така застинал известно време, вторачен в непознатото отражение отсреща, стиснал в едната си ръка потрепващата самобръсначка, а в другата - флакона с пяната за бръснене, после свих рамене и започнах да се сапунисвам.
Не бях познал собственото си лице и какво от това? В крайна сметка време беше да започна да свиквам с това.
Бръснех се и все пак се чувствах като бръснар, бръснещ чужд човек. Иначе така привичните от години движения на бръсненето изведнъж ми станаха чужди, а ръката - несигурна. Страхувах се да не прережа това чуждо гърло в огледалото, да не порежа чуждия нос или устна, да не сгафя в нещо.
Вгледах се по-внимателно в отражението.
Нищо.
Нищо познато.
Нищо, което да напомня на мен самия.
Нищо, което да ми напомня на тате или дядо, Бог да ги прости, нито даже на някой от синовете ми, а уж приличали на мен, казват.
Нищо, което да напомня дори поне Джони Деп или Брат Пит, мамка му, рекох си горчиво, без ирония.
Просто едно непознато, чуждо, безлично лице, угрижено и напрегнато, като на състезателен кон преди старта, на който той е аутсайдерът в компанията на куп елитни асове.
Трепнах и все пак го порязах, това чуждо лице.
Табула раза някаква, бяло платно, размито от парата на горещата вода петно, а не лице,  камо ли пък моето.
Картинката беше грозна и отблъскваща, плашеше ме, но не чак дотам да не си дам сметка, че лицето в огледалото не е моето собствено лице, по една-единствена ужасно проста причина. Просто това лице отсреща не беше лицето ми отпреди 20 години, когато в очите ми блестяха любов, ентусиазъм и любопитство. Отражението ми днес просто отразяваше натрупваното с години разминаване между мечти, копнежи, обещания и реалност.
Очите ми, доскоро чисти и сини, днес са воднисти, с плетеница от жълтеникави и кървави нишки в бялото, бягат гузно в страни.
Носът ми се е изострил и ноздрите му нервно потръпват.
Устата ми се е отпуснала в безформена, асексуална маса, езикът ми нервно ближе изпръхналите ми устни.
Брадичката ми е станала безволева, почти липсва, под нея вече се оформя чичковска гушка.
Кожата ми е загрубяла и има петна.
Ушите ми стърчат зачервени
Космите ми са побелели и трудно ги стържа с бръснарското ножче.
Това не съм аз, не може да бъде!
Това е положението, пич, и няма какво да се направи, рекох си неуверено, обаче май и сам не си повярвах.
Може би именно заради това още същия ден се обадих на личния си лекар.
-         Спокойно, мой човек, нищо работа. Не се притеснявай. Това е просто просопагнозия.- рече копелето и затвори слушалката.
Сега вече съвсем се паникьосах. Копелдак хипократски! Просопагнозия?! Какво, мамка му, пък е това? Звучеше адски зле. Всъщност, звучеше ми по-зле от СПИН, рак, инсулт, трипер и Алцхеймер, взети заедно.
Реших да плюя на медицината и да взема нещата в свои ръце.
Ще си сменя физиономията, реших, да видим какво ще стане.
Първо пробвах като смених на бартер лицето си с това на съседа от горния етаж. Човекът нямаше нищо против. Беше една свита сива мишка и си му личеше по мутрата - едната такава блага, чиста, наивна, простовата. Изкарах обаче едва няколко дни с това лице. Влияеше на хората като червеното - на бика. На работа веднага ми намалиха заплатата, жена ми ме настъпи да поема повече домакински задължения, децата ми започнаха да си правят каквото си искат, в банките ме лъжеха в очите, а на улицата никой не ми даваше предимство дори и на зелено.
Малко наивно реших да опитам с лицето на фризьорката на жена си, обаче се оказа голяма транссексуална грешка. Фризьорката имаше порочен поглед, похотлива уста и големи подканящи сини очи, което ми докарваше страхотна ерекция всеки път, щом я видех. Сега обаче това лице беше на моята глава и всички педали от града ме нарочиха, а по улиците зад гърба си чувах неприлични подвиквания, подсвирквания и намеци. Дори шефът ме нарече по време на оперативката "педераст" и пак ми смъкнаха заплатата.
За да възстановя поне донякъде обруганото си реноме, следващото лице, което взех назаем, беше това на учителя по физика и математика на сина си. Даскалът е интелигентен, одухотворен човек, рекох си, има една такава чиста и мъдра физиономия, трябва да ми свърши работа. Не ми свърши никаква работа, а заради даскалската мутра, аз свърших в интензивното след кратък и неравностоен побой с трима посетители на кварталната кръчма, които бяха решили, че им се правя на много учен и интересен. Добре поне, че подутата, насинена и закърпена с двадесет и четири шева физиономия в крайна сметка не беше моя, а на даскалчето.
Реших рязко да сменя тактиката, така че лесно подкупих ченгето на ъгъла. Ченгето беше суров, нагъл тип с покварен поглед, волева брадичка и тънки, решително стиснати устни. Взе ми за тази физиономия майка си и баща си, но поне в началото бях доволен. С това лице никой и нищо не можеше да ми излезе насреща. Жена ми обаче не хареса новото ми амплоа, така че си събра багажа и ме заряза, преселвайки се заедно с децата в един град край морето, барабар с фитнес инструктора си, кой то не бил "толкова студен и безскрупулен мъжкар в леглото като теб, свиня такава".
Така че, отказах се. Примирих се с чуждото си собствено лице. Нося си го и до днес. Бръсна всеки ден тази чужда физиономия, отразена в огледалото и не виждам нищо, обръгнах.
Нищо не виждам!
Нищо, което да познавам, харесвам, уважавам.
Едно голямо нищо, отразено наопаки в огледалото.
Това е положението.
Това съм аз.
Мъжът без лице.
Човекът без сянка.
Господин Никой, както би казал покойният Богомил Райнов.
Това бях аз в крайна сметка.
Отдъхнах си.
После се влях в армията безлики хора с чужди лица, които крачеха отмерено и равномерно по широкия булевард и влязох в крачка на път за сивата си, скучна, нищо не значеща работа.

Камен Петров


понеделник, 14 януари 2013 г.

Малкият живот и малките мечти на Малкия

На Цеци и Пешо - с любов
Минаха Коледа и Нова година.
По телефона и в интернет традиционно ми се обадиха да ми честитят много хора.
Предварително си знаеш кой ще ти честити празника и кой не.
Понякога им се радваш, друг път ти е тъпо и се чувстваш неловко, ама няма как - празници са, трябва да се честити, ще изтраеш и досадниците.
В общи линии от години изненади в честитките почти никога няма.
Тази година обаче мен ме изненадаха…
Да ми честити празниците ненадейно ми се обади човек, който почти бях забравил, че съществува, а както се и оказа - самият той също е забравил за съществуването си.
Човек е, да, дори си има име, но за да запазим поне частица от малкото му останало достойнство, ще го наречем просто Малкия.
"Малкия" го наричаха още навремето и нашите, които държаха ресторант от веригата на "Наркооп", през 80-те години на миналия век, в един малък град наблизо. По традиция така се кръщаваше всеки нов сервитьор, а старите кучета го юркаха с най-тежките поръчки, най-стиснатите или избухливи клиенти, най-крайните маси - тези до входната врата, до кухнята и тоалетната. Та Малкия си остана Малкия докрай.
Мина време, мина и наркоопската епоха, дойде непреходния /както стана видно/ преход, хората се разпиляха из цялата страна и света.
Моето семейство се разпиля към Варна, морето, сините вълни… Един ден там от нищото се материализира и Малкия. Самотен, гладен, дезориентиран. Татко, Бог да го прости, му помогна да започне работа като нощен пазач на паркинга, където държеше семейната кола. Там работеше, живееше, пиеше и мечтаеше Малкия - в малката будка с бариерата на входа на паркинга. Нямаше къде другаде да иде.
После вятърът на промяната отново ме грабна и ненадейно ме изтърси в родния ми град Русе, отново, 43 години след като съм се пръкнал на бял свят във вече несъществуващото родилно на "Николаевска".
Животът ми пое новия си коловоз, дните се сляха в седмици, месеци и години, руслото беше ясно, нещата изглеждаха прости.
И ето ти един ден, Малкия пак се появи отникъде. Преследваше ме като сянка този човек - от град на град, викам си.
Намирам го една ранна сутрин, докато си разхождам кучето, седи на пейка на кея до Дунава и пие кафе от пластмасова чашка. Изглеждаше още поопърпан, омърлян, безнадежден откогато и да било. Очевидно живееше на улицата, но не си го признаваше. От 100 километра ухаеше на клошар, но отричаше. Веднага ставаше ясно, че е умрял от глад, но отказа храна. Иначе ми се зарадва. Разговорихме се за доброто старо време /"Как е майка ти? Хубава жена беше!... Добре? Браво!... Татко ти? Големи приятели бяхме, нищо че ми се явяваше шеф... какво?! Починал?! КОГА?!... Бог да го прости!"/, после се поразговорихме в първо лице единствено число за настоящето.
Малкия, вика, бил добре, даже много. Не ми стана съвсем ясно какво точно прави в Русе, но тук живеел сега.
"С една кака, браточка, малко ми е дърта, ама много хубав човек. Държи на пъпа на Русе, ей там над общината, една страхотна таванска стаичка, само 80 кинта на месец наем, нищо, че тоалетната и банята са общи за етажа…".
Разказва още, че всяка сутрин връщал в кварталния магазин празни бутилки /"Че много се събират и пречат у дома, браточка"/, за да вземе цигари и кафе, после си пушел кротко тук на пейката на кея и зяпал Дунава. Мечтаел.
Хубаво си мечтаеш ти, а работа имаш ли, питам го направо.
Е, че как! Има, как да няма! Държал една сергийка на битака на Кооперативния пазар. "Ей тъй, на" държал клошарите на Русе в шепата си. Всеки ден му се отчитали след обиколките си по контейнерите, оставяли разни намерени по-ценни неща, за които им давал жълти стотинки, а после от мераклии изкарвал хубави пари. Куфари, полилеи, цели врати и дограми, дрехи и обувки, чанти, счупени електроуреди, часовници, грамофони, какво ли не, разказва ми Малкия, а стомахът му къркори в ясния и мразовит въздух на ранната януарска сутрин.
Добре живеел, казва, но признава, че мечтае да се върне в родния си, забутан, замиращ, забравен от Бога градец, известен само с това, че в него е родена навремето Лили Иванова, където да отвори една малка кръчма. Да я развърти с "русенската кака", че все пак цял живот е бил сервитьор, нали, и пак всички да го познават като преди и да му викат… Малкия…

Камен Петров