четвъртък, 15 март 2012 г.

Глутница кучета


На моят приятел - кучето ми Флет... 

You used to say live and let live
You know you did
But if this ever changin' world
In which we live in
Makes you give in and cry
Say live and let die
Live and let die…
                     Guns’n’rosses  „Live and let die”

От една година ги гледам, псетата мръсни.
Видях ги как се появиха едно по едно. Наблюдавах как се плодят като виетнамци. Гледах ги като ровят по кофите, ядат, оплождат се, спят, чешат си бълхите и крастата, лаят по колите и плашат минувачите.
Не са безобидни помияри, казвам ви, това си е истинска глутница кучета. Седем парчета! И живеят на поляната на Кръговото движение до Дирекцията на полицията, точно под носа на ченгетата, под прозорците им.
Едни са дръгливи, а други – охранени, едни са проскубани, други – загладени, едни са дребни, повечето обаче са едри. Всички имат вътрешни и външни паразити. Всички имат зъби и нокти. Всички разнасят бяс, тении, кърлежи и кой знае какви още зарази, знам си аз, няма начин.
Никой обаче нищо не прави по въпроса.
Най-малко пък властите.
Вярно, за тази една година, тоя-оня самосиндикално се опита да се саморазправи с проклетата глутница кучета. Биха ги, трепаха ги, тровиха ги, стреляха ги, разселваха ги, кастрираха ги, по вестниците и в общината се оплакваха – няма измиране, братче! Оживяват, гадовете, ако лапнат отрова, блъсне ги кола или пък ги гръмнат. Връщат се, ако ги разселят или ги затворят в приюта. Раждат като разпрани, верицата им мръсна, дори и кастрирани – и аз не знам как…
Да живеехме в друго време и на друго място, ама на. Скочили едни природозащитници с жълто край устата, някакви журналисти, еколози и не знам какви още и грачат: „Спасете животните!”.
А стига, бе!
За нас, хората няма кой да помислили, че нямаме какво да ядем и ни пенсиите ни са пенсии, ни заплатите – заплати, ни за ядене има, ни за борчове, ни за нищо, за помиярите се загрижили. Приютчета като слънце им спретват, по киноложки изложби ги водят, дрешки им шият, по-хубави от моите, чувам и хотели за псетата имало даже и какви ли не още лиготии. Баровците се връткат със скъпи кучета, дето струват колкото гарсониерата ми, после им писва и ги натирват на улицата. Песовете от селата се мъкнат към кофите за боклук в града. На някоя пикла пекинезът народил шест парчета и вместо да ги издави – бам! – пет от тях навън…
Драйфа ми се, само като си помисля даже. Това триченето, дето го показваха по телевизията, или пък че на някакъв помияр му били отсекли краката, или че из парковете хвърляли отровни примамки - малко им е даже. Безименни, грозни, гадни твари! Навремето лесно ги оправяха псетата – с примка на шията, с 220 волта по жицата или с пушката в устата и толкоз.
Дебна ги аз тези помияри проклети вече повече от година, но вчера си помислих, че най-сетне им намерих цаката. Досега само плашеха и стресираха хората, но вчера нападнаха човек…

„Помощ, помощ! Нападнаха човека! Убиха човека!”…

След като по ред причини бях принуден да изляза на улицата – в буквалния смисъл на думата, да спя по входовете, да търся храна в кофите за боклук, да прося от минувачите и да крада по малко, за да оживея някак, изведнъж почувствах колко съм самотен. С кристалната яснота, която дава на мозъка глада, си дадох сметка, че всъщност съм бил самотен винаги, но едва сега го прозрях. Самотен съм бил като се раждам. Имах самотно детство, без братя и сестри. Самотен бях в училището и в университета, където винаги бях пръв и отличник, така че всички страняха от мен. Сам бях и в кариерата си, и в бизнеса по-късно, защото никой не обича успелите. Бракът ми също беше самотен, кратък и без деца, ожених се за една безмозъчна овца фригидна без амбиции, която ми отрови живота и не ми е изневерявала вероятно единствено с баща си…
Когато в един прекрасен миг, насред Кризата, всичко свърши изведнъж, когато си отидоха спокойствието, просперитета, бизнеса ми и парите, а с тях жената, бизнес партньорите и приятелите, когато пристигнаха данъчните и съдия-изпълнителите, едва тогава проумях какво е да си сам. А щом се озовах на улицата – как боли да си самотен.
На улицата открих и новите си приятели обаче.
Не, не другите клошари.
Не децата, които ми се присмиваха, ченгетата, които ме окошарваха, кръчмарите, които ме гонеха, дрогите, педалите или другите клошари, с които искам или не, делях вече живота си.
Говоря за кучетата.
Уличните кучета ме спасиха, когато бях на път да се предам, да полудея, да умра от срам и страх в съня си, да сложа край на живота си.
Живеех с тях, делях храната си с тях, правех си компания с тях, говорех с тях…
И уверявам ви, те ме разбираха!
Разбираха всичко, за разлика от хората. Гледаха ме с онези техни големи, топли, всеразбиращи и всеопрощаващи очи. Топлеха ме с телата си. Не се лакомяха за залъка в устата ми. Не ме ревнуваха, не ми завиждаха, не ме мразеха, използваха, крадяха, лъжеха или предаваха.
Годините ми сред уличната измет минаваха, но край мен винаги имаше по някое куче. Ако някой от приятелите ми си отидеше от студ, глад, старост или хорска злоба, го заравях тайно на „нашето” скришно място на брега на реката, там, под голямата върба, където вече има шест малки гробчета. После винаги се намираше поредното куче, жадуващо за топлина, близост и приятелство и … тръгваше с мен. Защото усещаха, че и аз жадувам за същото, може би…
Така открих Великолепната седморка.
Те всъщност си нямаха имена, разбира се, затова ги наричах на майтап така всеки път, щом се хвърляха върху мен с всичките си 28 игриви лапи, 14 искрящи от обич очи, със 7-те си любвеобвилни езика и 7-те си въртящи се от радост опашки. Бяха си групичка от седем сплотени кучета от самото начало и незлобливата шега с името на стария уестърн със Стив Макуин им доставяше удоволствие. Иначе дадох име и на всеки от тях поотделно, как иначе. Едрият рижав добряк с кафявите очи кръстих Флет, защото си приличаше като две капки вода с покойния ми златист ритривър от едни други времена. Малката черно-бяла хитруша кръстих Сара. Трикракият бандит с едното ухо, стана Джак Спароу. Край мен се навъртаха още Мечо /няма как/, Игривка, Веселия Роджър и Папи. Нали ви казвам, Великолепната седморка.
Бях късметлия ,че сме заедно, защото зимата се случи необичайно сурова и дълга, с рекордни минусови температури и голям сняг. Оживяхме някак до пролетта, по простата причина, че бяхме неразделни осмината. Топлехме се един друг, деляхме оскъдната храна от контейнери и подаяния, правехме си компания, разказвахме си смешки и им се смеехме сами… е, това последното го правех най-вече аз, разбира се, но и кучетата ми се смееха по своя си неподражаем начин – виждах го в светналите им очи, в усмихнатите им муцуни, в побеснелите опашки.
И ето вчера дойде и бе на път да си замине поредния ни монотонен ден на улицата. Прибирах се от обичайната обиколка по боклукчийски контейнери, задни входове на магазини и ресторанти и пунктове за вторични суровини, които представляваха „моя район” по неписаните закони на местния ъндърграунд. Великолепната седморка в идеален синхрон ме надуши, наскача от храстите на Кръговото пред Полицията, където се препичаше на слънце, докато ме няма и с радостен лай се втурна към мен, за да ми каже обичайното „Добре дошъл, приятелю” и да се сгуши върху и около мен, за да ме топли и през тази мартенска нощ. Тогава чух крясъците…

„Помощ, помощ! Нападнаха човека! Убиха човека!”…

Минувачите се затекоха в нестройна тълпа към групата кучета, които се бяха струпали върху човека на поляната. Всеки грабна в движение първото нещо, което му попадна пред очите – кой тояга, кой пазарската си чанта, кой паве, кой кол от ограда или просто скършен клон от близкото дърво. Хората крещяха, викаха, ругаеха, вкупом се нахвърлиха върху седемте бездомни кучета и започнаха да удрят, да ритат, да бият, да душат, да удрят, запъхтяни от усилието, от адреналина и от обичайната човешка злоба. Чакай, дръпни се малко, мама ти, дай да мина, кресна и случайно минаващ униформен, чиято смяна току що беше свършила, а той се бе запътил към къщи за обичайната гроздова със салатка пред телевизора, промуши някак ръката си със служебния пистолет сред мелето и натисна спусъка. Натиска го, докато патроните свършиха, после спря. Един по един будните граждани също престанаха да налагат с каквото им падне и се отдръпнаха встрани, дишайки тежко, разгърдени и разпасани, опръскани с кръв, косми, парченца кости и мозък, с накървавени очи.
После купчината натрошени кокали и сплъстена от кръвта козина се раздвижи и изпод телата на Флет, Сара, Джак Спароу, Мечо, Игривка, Веселия Роджър и Папи изпълзя един от известните градски клошари, за когото разправяха, че имал две висши, навремето бил голям бизнесмен, а бившата му жена – някаква миска, ама много хубава. Клошарят се отпусна тежко на изпотъпканата трева до труповете на кучетата, огледа се с невиждащи очи, вдигна някак свенливо умолително сплетените си ръце и промълви:
- Какво направихте бе, хора?... Защо?... Това са моите приятели… Радваха ми се… Защо?!…Та те просто ме топлеха…
Клошарят захлипа беззвучно.
Някой се изплю.
Тълпата смутено зашумя, после се разотиде тъй, както се беше събрала. Униформеният прибра топлия пистолет и се запъти към гроздовата, салатката и телевизора.
А клошарят се надигна и тръгна да търси лопата…

Камен Петров

P.S....................................................

вторник, 13 март 2012 г.

Златни години


На 86 години съм.
Професионален пенсионер, бивш учител по физика.
Живея сам-самичък в панелката от цели 23 години насам – откакто моята бабичка се спомина от скоротечен рак, Бог да я прости.
Сега си изживявам златните години в панелната гарсониерка в центъра на града, където отдавна няма жив човек, който да го е грижа за мен. Старите изпомряха с годините един след друг. Младите ги отвя вятъра в търсене на препитание към столицата или в странство. Останалите просто отдавна са забравили, че и мен ме има на този свят… все още… Нямам ни куче, ни котка, ни дори цвете в саксия на терасата, пък и къде ти да гледам живинки с тази пенсия, която и на мен самия не ми стига доникъде.
Не знам има ли криза на третата възраст, но ако има – в нея съм. А за всичко са виновни ОНИЯ, съседите ми от горния етаж. От години ОНИЯ ми тровят старините и живота. Вдигат дандания, цапат на площадката пред входната ми врата, кучето им лае непрестанно, правят си скандали през ден, а в другите дни имат гости до среднощ. Милиция съм викал навремето, после – полиция, оплаквал съм се на домоуправителя, докато още имаше домоуправители, жалвах се в общината, районното управление, разни комисии и НПО-та, по вестниците и кабеларките, къде ли не – нищо. Полза, знаеш никаква. В разграден двор живеем, момче, в загубена държава. Ни животът ни живот, ни управниците ни – управници, ни съдилищата ни - съдилища, ни нищото ни – нищо…
За проклетия, ОНИЯ почнаха и някакви преустройства там - горе. Тераси събаряха и  зидаха, други тераси „усвояваха”, да имало повече място, че се плодят като зайци, проклетниците. Къртиха, мазаха, осраха - с извинение, дето има една дума - пейзажа, ама на никой, освен на мен, не му пука. По стената на самотната ми вдовишка спалня потекоха талази мръсна вода. От тавана на терасата прокапаха пикнята и фъшкиите на немската им овчарка, дето си я въдят там, да пукне дано. Банята ми мухляса, а през голямата тръба в ъгъла над кенефната чиния – оная там, за мръсната вода, ОНИЯ почнаха да си изливат помията кажи-речи ежедневно, Бог знае защо…
Като видях, че оправия няма, че ни ченгетата, ни журналята са хукнали да ми помогнат, тръгнах да ги съдя тези мърлячи от горе, за съседите става дума. Заведох дело, наех си адвокат, платих си там таксите и хонорарите, колкото пари имах закътани в бели банки за черни дни и зачаках…
Чаках дълго, пък стар човек съм, не знам докога ще издаяня – току виж утре съм ритнал камбаната, че ОНИЯ отгоре да му ударят един кючек на гроба ми, мама им мръсна. Делото мина на първа инстанция, на втора мина, после онова леке – съдията, прас! – кой знае защо го прекрати. Дебил ли е по рождение, рода ли е с ОНИЯ отгоре,           пари ли му дадоха или адвокатът ми е некадърник, не знам. Съдията прекрати делото и толкоз. ОНИЯ се отърваха пак, а аз бях осъден да платя 500 лева съдебни разноски извън парите, дето ги наринах на оня задник адвоката, паричките, дето съм ги давал през годините за ремонти, нервите, дето всеки ден и всяка нощ ми късат съседите ми – изверги, и нервите, дето ми образува цялата съдебна, полицейска и правораздавателна система на тая смотана държава.
Туй, че съм дъртак и кокалите ме щракат ясно, ама сега ме защрака и главата чак от яд, а ей тука отляво на бузата усещам как ми играе едно малко мускулче, като в черно белите филми с Клинт Ийстууд навремето.
Тогава реших, че няма да ги дам тези 500 лева, дори и да ги имах.
Няма да ги дам на държавата и съда, да пусна ако го направя!
Щях да ги инвестирам в сивия сектор на икономиката, по-точно в услуга на малкия и среден бизнес в града, на който му викат „ъндърграунд”.
Затова отидох още следващата неделя на битака на Централния пазар, където ходя редовно от години и винаги намирам разни полезни джунджурии направо за без пари – я комплект поовехтели гаечни ключове, я „нова” брава за входната врата, я менгеме, я запазена табла за игра… Пенсионерски радост. Този път се зарадвах с една леко ръждива ловджийска пушка, двуцевка. Искаха и само 220 лева, взех е за 180. Увих я в чувала, който си бях приготвил по-отрано у дома и си се прибрах, куцукайки с бастунчето.
В гарсониерката хапнах малко хляб и сиренце, които полях с две чашки от онова наливното винце – пак от пазара, от бабичките дето си го купувам на черно. Изкъпах се, избръснах се криво-ляво, облякох си чистите дрехи, дето още бабичката ми, лека и пръст, ми ги беше скатала в гардероба навремето, за погребението, знаеш.
После се заврях в банята, седнах на един стол в ъгъла под мухлясалата тръба, запалих една цигара – от ония ръчно свитите, без филтър, с контрабанден евтин тютюнец дето са, и зачаках, както само аз мога, прегърнал пушкалото между краката си.
Точно като оня любимия ми писател от младите години – Хемингуей съм, викам си и пуша в тъмното, ама не съм прост като него, да се гръмна сам, неее – не на мене тия, ало, друго съм намислил аз, и се подсмихвам в мустака, дето го нямам.
Почаках така известно време ама не ми беше скучно, че за много неща имаше да мисля и да ги обмислям.
Когато чух изотгоре стъпките на ОНИЯ, се изправих, скърцайки в тишината със всичките си стави /от старост/ и с ченето /от яд/.
Изчаках да плиснат помията като всеки друг път в дупката над главата ми и тогава заврях дулото на ловджийската двуцевка в тръбата и натиснах едновременно и двата спусъка.
Право в мутрите им гадни, гръмнах, да знаеш, момче.
После се затътрих до телефона в хола и набрах 112.
То добре, че и него не са го откачили още за неплатени сметки, викам си, запалих нова безакцизна цигарка и пак зачаках…

Камен Петров