Тиха нощ, свята нощ...

Старецът посрещна утрото буден, приседнал в самия край на натежалия от сняг клон - така, както бе правил това всяка сутрин през целия си дълъг живот и сега се взираше уморено в скалистите зъбери на Планините в далечината, подпрял с юмрук заострената си брадичка.

Наоколо - сивкави в предутринния сумрак на декемврийския ден, иглените хора спяха, сгушени под тънкия слой сняг и сънуваха пролет. Единствените звуци в притихналата Гора бяха проскърцването на някой натежал Клон или писъкът на онази Птица нейде навътре в Шубрака, която не млъкна през цялата нощ, верицата и перната, каза си мрачно стареца, сам в своето безсъние.

Денят се очертаваше ясен и студен; утрото бавно идваше с тихото пропукване на зората отвъд хоризонта. Днес едва ли щеше да вали.

Старецът погледна с копнеж към небето. Беше сиво и навъсено, но облаците бягаха безднадеждно високо, подгонени от вятъра. Дори като че се поизчистваше. Не, каза си, надали ще вали. Въздъхна.

Беше третият ден преди Деня, в който народа на иглените хора от незапомнени времена плащаше своя кръвен данък на Кръговрата на Сезоните. Идваше Коледа и беше време за Приношението...

Кой ли щеше да бъде този път?...

Старецът за миг затвори очи и се помоли.

Наоколо, в извечната предутринна тишина, Народът бавно се отърсваше от съня, с тих пукот и приглушени въздишки, а Гората отново се изпълваше с живот. Старецът чувстваше напрежението им. Шушукаха. Денят наближаваше... а днес едва ли щеше да завали.

Старецът не помнеше вече откога живее тук - в тази Гора, на този Клон. Отдавна, много отдавна беше отминало времето, когато самия той бе млад и яркозелен - като онези надути пуяци от Върхарите, и гледаше с любопитен поглед на Света наоколо. Сега бе вече просто старец - кожата му бе придобила землист сивозеленикав оттенък от годините, изпънатата му като тетива, източена снага се бе превила встрани и бе загубила изострените си черти, а с разрастването на Клона, домът му се бе измествал все по-назад и назад, докато не бе останал най-отдул - сгушен в целогодишната сянка на горните Етажи - просто дом на шепа полузабравени старци, които живееха със спомените си и оредяваха от година на година.

От незапомнени времена народът на иглените хора живееше тук - в Гората; отвъд бяха неясните силуети на Планините, а наоколо се простираше Полето: странно голо и ветровито, тайнствено убежище на тайнствени твари и стареца бе доволен, че никога не ще го види отблизо. Беше се родил, израстнал и остарял в тази Гора, на тази Ела, на този Клон и тук щеше да си умре. Това му стигаше.

Елата се издигаше в самия край на вековната Гора, която се спускаше по склоновете на Планината и от своето място на Клона, стареца виждаше като на длан целия Свят. Наоколо - докъдето поглед стига, бе Царството на иглените хора: Ела до Ела, престари убежища на млади кълнове, а отдолу бе последния дом на Предците, полегнали в плътен саван върху майката Земя, осигурявайки с тленните си останки живот на поколенията, подхранвайки с жизнени сокове Елите, за да пребъдат.

Старецът отново въздъхна - изглежда с възрастта ставаше сантиментален. Е, скоро щеше да дойде и неговото време. Иглените хора бяха подготвени за това още от раждането си и приемаха нещата такива, каквито са. Животът беше хубаво нещо, но и той си имаше край. Когато времето дойдеше, той без съжаление щеше да приеме участта си. Така както го бяха сторили през хилядолетията милиарди от Народа му и както щяха да го сторят милиарди след него.

По-нататък, все още мержелеещи се в здрачевината на утрото, се издигаха Дърветата на чуждите Народи. Боровите хора, Смърчовите хора, Кедровите хора... Всички те му бяха далечни родственици, да, но народа на иглените хора не поддържаше близки връзки с тях. Старецът се подсмихна. И, надали някой би могъл да каже, че иглените хора са големи пътешественици. Открай време те си бяха домошари, консервативно настроени и привързани към дома си; чергарският живот им беше чужд. Тук се раждаха и тук умираха, хм, освен ако - каза си той - през утрешния ден не настъпеше и техния час. Тогава вече щяха да попътуват, амин.

Ех, какво да се прави - такъв е животът и това си е. И все пак иглените хора са щастлив народ, отсъди старецът - и иглените, и боровите, и смърчовите. Дълго живеят и остава някой след тях. Някой, който да го помни.

Хвърли едно око на запад. Там - в самия край на Царството на иглените хора, се извисяваха самотни, Дърветата на Широколиците. Широколиците бяха странен Народ. Бяха орисани да живеят бързо и кратко - нямаха Мисия; пред очите му се бяха родили, израстнали и умрели поколения от тях. Всяка Пролет Широколиците се раждаха в пищна церемония от цветни Пъпки и всяка Есен си отиваха завинаги, а пъстрите им, умиращи тела се понасяха за миг из въздуха, сякаш махвайки му за последно отдалеч, преди да паднат долу на Земята и да загинат. Да, вярно, това беше мигът когато те наистина ПЪТУВАХА, но стареца не им завиждаше. Сега бе зима и Дърветата им стърчаха самотни в края на Гората, уродливи, черни и голи, а Вятъра виеше в Клоните им. Надяваше се да дочака Пролетта, когато Народа на Шилоколиците щеше отново да се събуди за живот. Надяваше се.

Наоколо бавно просветляваше; денят идеше. Гората се пробуждаше в мразовитата утрин с обичайните си шумове и звучи, отърсвайки се от снега. Старецът мислено си представи своята Ела, подготвяща се да посрещне новия ден. От мястото си не можеше да обхване с поглед всички, но все още чуваше и най-лекия звук, а и паметта му беше непокътната от годините. Сякаш ги виждаше пред себе си: онези надути пуяци от Върхара, които само затова, че имаха привилегията да живеят нависоко, си мислеха че Света е техен; те бяха млади, наперени и присмехулни, иглоподобните им лица грееха със здрав изумруден отблясък, когато си играеха с Вятъра. По-надолу живееха Клановете на простосмъртните - всяко Разклонение, Клон и Клонче приютяваха по някой Род или Семейство, и само здравите Корени на Елата ги свръзваха в едно. Вярно, иглените хора бяха стаден народ и цял живот живееха заедно в разбирателство, но годините бяха научили стареца, че всъщност никой не се интересуваше особенно от другите. Живей и остави другите да живеят, казваха те. Най-отдолу, най-близо до Земята и до изконните врагове на иглените хора - Заека, Катерицата, Гъсеницата и Елена - преживяваха плебеите. Те бяха ръждиви на цвят, анемични и меки; цял живот не излизаха от Сянката и се бяха научили да оцеляват без да мърморят, стискайки зъби и борейки се за всяко следващо утро. Старецът беше доволен, че не е плебей. Широколиците и плебеите определено живееха трудно.

Той изпъна срагата си и късче сняг се отрони от тънката ледена корица по Клона и полетя надолу. Беше готов за Деня. Днес щеше да се реши дали неговия Народ и неговата Ела щяха да дочакат Пролетта... или щяха да станат жертва на Кръговрата на Сезоните. Оставаха три изгрева до Коледа.

Огледа скептично Елата. Майката Природа се беше подиграла с тях - подреждайки в съвършен синхрон Клон след Клон, Етаж след Етаж, иглен човек до иглен човек, докато не бе получила едно съвършенно Дърво, едно Коледно дръвче-мечта. Ако дойдеха днес за Приношението, Те просто нямаше начин да не го забележат. Изглеждаше толкова... красиво. А и както вървяха нещата, проклетият сняг нямаше да се накани да завали, не и днес. Просто нямаше какво да Им попречи.

Старецът въздъхна за пореден път.

- Дядо! - изтръгна го от мислите му звънък детски гласец - Дядо!

Той вдигна очи и се усмихна с обич на внука си. Не помнеше името му - та те бяха толкова много, за бога! - но ги обичаше всичките. До един. Дано да имаха късмет!

- Какво си се умислил, дядо ? - провикна се внукът му от своята Туфа в края на Клона и цялото Семейство извърна сънени лица към него в очакване.

Той прочисти гърлото си. Усмихна се благо:

- Днес е Денят, синко.

- Да, да, знам! - обидено отвърна малкияти изострените черти на полираното му в свежозелено личице, които му бяха толкова скъпи, се изкривиха в гримаса - От пет месеца се подготвям за Него, знаеш.

Старецът се подсмихна. Виж го ти малкия, на него се е метнал, цял целеничък. Дано има късмет, каза си.

- Знам, синко, знам. Просто тъй си приказвам.

- Разкажи ни за... Преданието, дядо!

- Добре. - кимна старецът с охота, а наоколо благоговейно се умълчаха. Преданитео беше реликва, която пазеха свято в паметта си и колкото пъти стареца разказваше за Него, попива жадно всяка една дума от устата му. Нали и те един ден щяха да го разказват на внуците си... може би.

Старецът се изпъна и сред тихите въздишки, шушукане и наместване на Семейството, заразказва с монотонен глас, обработен от годините:

- Преданието на иглените хора казва: Тук е Светът на иглените хора и Тук е Гората, и Тук е Елата. И Клонът на който се раждаш е твоят Клон, и всичко това, което ще съзреш от него, е твоят Свят, и Тук ще си от Началото до Края...

- Амин! - казаха в един глас всички.

- И щастлив е народът на иглените хора, казва Преданието, защото е вечен. И е бил, и е, и ще пребъде - чак до Края на Кръговрата на Сезоните: и през Пролетта, и през Лятото, и през Есента, и през Зимата - защото такава е волята на Майката-Природа...

- Амин!

- И ще се сменят пред очите ви много и много поколения на народа на Широколиците, и ще надживеете много Бури и Суши, Гъсеници и Зайци, преди да станете Тор за Елата си, защото такава е волята на Майката - Природа...

- Амин! - отвърнаха те.

- И ще дойде Ден, наречен Коледа, и това ще е Денят на Приношението, и Те ще дойдат и ще отведат народа на най-стройната Ела в своята Къща, и там ще има Топлина и Светлина, и това ще е Краят...

- Амин!

- И така ще е при всеки Кръговрат на Сезоните, всяка година, чак до свършека на Света...

- Амин!

Старецът се прокашля:

- Ми това е... - смотолеви той, но го прекъснаха нетърпеливи гласове от края на Туфата:

- Не, не! Дядо, кажи и за Световете и Камината! Дядо!

- Е, хм... - той отново се покашля - то туй не е вече ИСТИНСКОТО Предание, ако ме разбирате какво искам да кажа. Апокрифни глупости са това, старческа работа...

- Моля те, дядо! Деденце!

Старецът ги изгледа: бяха притихнали и го зяпаха в устата, като че ли кой знае какво щеше да им каже.

- Добре де, добре. Мир да има... Ами, вижте сега - казват още, че Преданието не било пълно, разбирате ли. Че освен нашият Свят имало още много други Светове (и че дори било глупост да ги изговаряме само с главна буква), ма туй, хи-хи, са само клюки. Разправят още, че Широколиците ги виждали за миг всичките тия ми ти Светове, кога подфръкват Наесенес, преди да... ъ... такова, умрат че и Зайците и Гъсениците и Бурите и даже Те идвали Оттам, ма още май не съм приказвал с някой, дето НАИСТИНА ги е виждал, ако ме разбирате, нали... - той смутено изхихика - Ми туй е дето исках да ви го кажа. Туй и за... ъ.. Камината дето убива, ма и то е една простотия - глупава работа, старчески приказки. И да имаше още нещо - забравил съм го вече.

- Хайде-хайде, дърто, млъквай вече! - рече тежко един от синовете му малко по-нататък, не го помнеше вече кой е - висок, силен и изпънат, той поклати заострената си глава и се обърна към останалите - Време е за Очакването, хора, тъй че дайте да оставим празните приказки за после, а? Просто да изчакаме до довечера тая дивотия да отмине.

Старецът с болка погледна към ясното, студено небе.

- Ама днес няма да вали... - тихо каза той.

- Кво?! - синът му злобно го изгледа.

- А, нищо, нищо... - смотолеви старецът.

- Млъквай тогаз! Само плашиш децата.

Иглените хора наоколо постепенно се умълчаха. Умълча се и старецът. Загледа се отново в белите калпаци по върховете на Планините и с привичен жест подпря с юмрук костеливата си брадичка.

Гората притихна в безснежния ден.

Иглените хора чакаха.

Вече наближаваше пладне и свитото от студа Слънце се беше издигнало високо в навъсеното Небе, когато чуха Тътена. Всички се изправиха и наостриха уши, масленозелената кожа по лицата им лъщеше изпъната от напрежение; цялата Ела като че настръхна и, о!  - помисли си мрачно старецът - като че се... разхубави, по дяволите. Лошо, каза си той, много лошо. Дали внуците му щяха да видят първата си Пролет? Не знаеше.

Тътенът бе още далеч, но все повече се приближаваше. Някой от малките неволно проплака. В Преданието не се споменаваше нищо за Тътена, но те ЗНАЕХА. Тътенът означаваше, че идваха Те. Че Краят и Камината, и Топлината наближават. Всяка Зима, откакто Свят светува.

Тътенът стана оглушителен. После престана.

Иглените хора чакаха.

Чуха се Гласове.

- ДРЕБОСЪЦИ! - прогърмя в притихналата Гора висок мъжки Глас - ХАЙДЕ ВСИЧКИ СЛЕД ТАТКО! И БЕЗ ГЛУПОСТИ!

Стъпките Им захрущяха през тънката ледена корица по снега, зачу се Смях. Иглените хора седяха и се ослушваха, скупчени в настръхнала маса. За тях Гласовете си бяха просто Гласове: ниски, гърлени обертонове на чужда и неразбираема Реч, но те вещаеха нещастие.

Всички вече разбираха, че Денят БЕШЕ настъпил.

Най-големият син на стареца най-сетне млъкна.

Децата притихнаха.

В края на Гората, измежду голите Дървета на Широколиците, се показаха един Мъж и две Деца. Внуците му никога не бяха виждали нещо подобно и сега гледаха с ококорени очи, но стареца ЗНАЕШЕ, е това са Те. Всъщност бяха един Мъж, едно Момче и едно Момиче, каквото и по дяволите да значеше това. Просто си бяха Те и това си е.

- ТАТКО! ТАТКО! - извика възбудено Момчето, а порозовелите Му от студа бузки като че бяха единствените цветни петна в целия притихнал, ослепително бял Свят околовръст - ТАТКО, НЕКА АЗ Я ИЗБЕРА! НЕКА АЗ!

- ТИХО, ТИ ТАМ, НЕТЪРПЕЛИВКО. - засмя се Мъжът. Смехът Му прозвуча като Лавина от падащи огромни камъни в ушите на ужасените иглени хора - И СЕСТРИЧКАТА ТИ ИМА СЪЩОТО ПРАВО НА ИЗБОР, КАКТО И ТИ...

- ПЛЮС ТОВА МИНАЛАТА КОЛЕДА ПАК ТОЙ Я ИЗБРА. - обади се с тънко Гласче и Момичето - ПОСЛЕ ТЯ УМРЯ...

- Е, ДОБРЕ ДЕ... - намусено провлече Момчето, но в следващия миг отново нагази с ентусиазъм в дълбокия сняг, тананикайки си фалшиво под нос.

Оглежда Дърветата, сякаш е собственик на цялата проклета Гора, каза си с омерзение старецът, но лицето му бавно просветна в надежда, когато Малкия спря внезапно пред една Ела петдесетина стъпки по-нататък и застана широко разкрачен, с ръце на кръста.

- ХМММ... - каза многообещаващо Момчето.

Иглените хора затаиха дъх. Бледите очи на стареца заискриха. Дано имат късмет, каза си той, дано...

- ХМММ... - отново процеди Момчето и Мъжът се приближи бавно до Него. В ръката Си стискаше Брадвата. Старецът определено ПОНАЗНАЙВАШЕ нещичко за Брадвата. И то не беше приятно. Хич даже.

- ДААА... - проточи с тон на познавач Мъжът - ДОБЪР ИЗБОР, МОМЧЕ.

Момчето се наду и заобиколи бавно Елата. Подритна люспестия и, сребрист Ствол и отгоре му се посипа облак снежен прах. Мъжът се разсмя.

Старецът пое дъх с пълни гърди, за пръв път откакто одеве бяха чули Тътена. Една дълбока колективна въздишка премина като вълна през Елата и от симетрично разположениет й Клони също се посипа сняг.

Старецът погледна с облекчение към Земята и сърцето му за миг спря да бие.

Далеч долу, чак в подножието на Елата, видя Момичето - мъничко, нежно и крехко на вид, но щом съзря блясъка в изпълнените Му с копнеж очи, той РАЗБРА. Малкото Момиче със сапфирените очи и смешната червена шапчица беше призвано да бъде Оръдието на Приношението. Подир три изгрева идеше Коледа и Крат за неговото Семейство и неговат Ела беше дошъл.

- Амин... - пророни старецът. Хората около него потрепераха.

После Момичето извика със сладкото Си Гласче "Татко"! и Брадвата дойде и всичко стана само трясък, снежен прах и ужас. Старецът успя да извика: "Дръжте се, хора!" и Светът се завъртя и изчезна; остана само писъкът на Елата, когато тя се прекърши и падна - все по-надолу и по-надолу, целия Живот се беше превърнал в едно неудържимо Пропадане, после с един-единствен последен Трясък всичко спря и остана да царува само ТИШИНАТА...

Когато дойде на себе си, старецът замаяно се огледа. Елата беше необичайно наклонена, но не ПАДНАЛА и те... те се ДВИЖЕХА! Покрай него се източваше Светът - и Планините, и Гората, и Полето; и вече бяха на ръба му, Божичко, старецът се впи със сетни сили в Клона и стисна зъби в очакване... но нищо апокалиптично не се случи.

Когато вече очакваше, че ще пропаднат в някакво невидимо, бездънно, неназовимо Пространство, което ще ги всмуче във всемирния си Вакуум, още в мига, в който прекосят Ръба на Света, КОЛАТА просто зави покрай края на Гората и се покачи на тясна ивица от твърдо на вид, черно вещество, после продължи невъзмутимо бръмчейки по пътя си.

- Прави са били Апокрифите! - изстена с пресъхнало гърло старецът, после викна с все сила на изплашените си хора по Клоните - Прави са били Апокрифите, ей! Прави са! ВИЖТЕ!!!

И те видяха...

Покрай тях се нижеха безспир нови и нови Светове, всички различни и до един непознати, и прелитаха безброй Неща, за които в езика им нямаше думи.

- Брей! - едва успя да отрони синът му, а старецът само кимна с глава, широко ухилен, макар и да знаеше какво следва нататък:

- Ъхъ...

Днес думите наистина не достигаха.

После изглежда и Световете най-сетне се свършиха, и КОЛАТА спря пред една Къща. Старецът знаеше че това там - струпаното отпред, е Къща (Преданието казва!), макар че то в никакъв, ама в никакъв случй не се връзваше с представата му за Дом. Приличаше, хм... по-скоро приличаше на по-малък и по-недодялан вариант на Планините, само дето там вътреше беше Топлината, да - Топлината - тъй редеше Преданието. Старецът знаеше какво е топлина - колко ли знойни Лета беше преживял - но, виж Топлината беше друго нещо. Топлината и Светлината бяха побратими с Камината, а с нея идваше Края... или нещо такова. Във всеки случай тъй или инак щяха да видят, нали. Искаха или не...

Той сви рамене и зачака.

Иглените хора зачакаха също.

Мъжът и Жената, която ги пресрещна на Вратата, грабнаха Елата им с груби, мачкащи Лапи и я внесоха в Къщата. Стана Топло...

Наистина беше Топло. Това, което остана в съзнанието на стареца, в кратките часове живот, които му оставаха, бяха точно Топлината и Светлината. Поставиха Елата в ъгъла на Къщата, а срещу не се оказа... какво мислите - Камината от Преданието. Огънят в нея гореше досущ като огъня на светкавиците в Небето Лете, но не беше синкав и студен като него, а жарък, кървав и изграрящ, и огнената му паст бълваше изпепеляващи вълни към игления народ. Елата започна да сълзи, кръвта й изтичаше заедно със снежната вода по Земята; тя беше откъсната от Корените си и нямаше кой да й даде жизнени сокове, за да оцелее. Народът на иглените хора щеше да загине. Тъй казваше Преданието.

Те зачакаха.

Привечер дойде Жената. Тя си тананикаше и носеше голяма картонена кутия, пълна с лъскави дрънкулки. Взе най-голямата от тях, смътно наподобяваща една от ония Звезди по Небето в ясна нощ. Покачи се на нещо странно и четикрако (но не беше Елен, каза си удивено старецът), после разтвори големите, зловещи на вид щипци в основата на Звездата и като се пресегна небрежно, заби острите им зъби в крехката плът на Върха.

Някой някъде изпищя. Старецът с мъка погледна нагоре. Довчера самоуверените, нахални и жизнени жители на Върхара, сега бяха мъртви като есенни Широколици - разкъсани и премазани от щипците, а отгоре им, като надгробна плоча, пламтеше Звездата.

Той закри очи с треперещи ръце. Да, щяха да дадат своята дан в Деня на Приношението, но - о, Господи, тя щеше да бъде страшна.

Жената се приближи отново, тананикайки, а около старецът предсмъртните вопли на Семейството му, кънтяха като неизречено обвинение. Да, щеше да бъде тежко - тъй казваше Преданието. Старецът беззвучно заплака.

На втория ден от пристигането им в Къщата, оцелелите трескаво посрещнаха утрото. Беше нощта срещу Коледа. Нощта преди Деня. С пресипнали от плач и жажда гласове, иглените хора се молеха. Молеха се тихичко и примирено през целия жежък, безкраен ден, докато нейде вън приглушено биеха коледните камбани. После дойде Нощта.

В Къщата стана тихо...

Старецът огледа оределия си Народ. Вгледа се в лицето на всеки един поотделно. Гледа ги дълго. Прокашля се:

- Време е, хора... Време е. Тъй казва Преданието, амин...

- Амин... - отвърнаха те, а посърналите им, пожълтели лица, за миг грейнаха в религиозен екстаз.

После старецът пръв затвори бавно очи и остави Живота неусетно да си отиде от него.

Отвън някой тихо запя "Тиха нощ, свята нощ", но народа на иглените хора не разбираше езика на песента.

Те се приготвяха мълчаливо за Приношението: майките, обвили умиращи снаги в тези на децата си, братя притиснали се рамо до рамо - завинаги, синове и бащи, любим и любима, Семейство до Семейство, Клон до Клон - иглените хора.

Време е...

Иглените хора затваряха очи един след друг. Някъде по долните Клони проплака дете: "шшшт..." каза тихо майка му и притисна личицето му в скута си, приласкавайки го за сетен път. Те затваряха очи.

Шшшт...

В Къщата стана тихо. Елата сякаш за минути се сви и пожълтя, отрязана от Корена. Иглените хора безчувствени разтваряха впити в Клоните пръсти и безшумно политаха надолу. Изсушените им от жажда и огън тела потропваха умиротворително на Земята, но те никога нямаше да станат Тор за своята Ела. Елата умираше...

По-късно отвън заваля сняг. ПРЕКАЛЕНО късно, би казал старецът... ако можеше да го види. Заваля силно и красиво, на едри пухкави парцали, които като късно изплакани сълзи замрежваха гледката отвъд големия прозорец.

Стенният часовник над камината удари дванадесет пъти:

- Динг - Данг - Донг!

- Хо-Хо-Хо! - отвърна му засасналата камина.

После вътре в нея нещо изтрополи, посипа се пепел и в стаята се вмъкна дядо Коледа, влачейки препълнения си чувал.

Той застана, обгърнат с облак въглищен прах, насред притиснахалата стая, притихна и се опита да изтрие саждите от румените си бузи. Бялата му брада беше посивяла от мръсотията.

- Мамка му! - изруга дядо Коледа, но все пак внимаваше да не вдига прекалено много шум. Един-два пъти му се беше паднал кибритлия стопанин, така че в момента въобще не му се рискуваше. Определено.

Погледна бегло към ъгъла, където стопаните всяка година поставяха елхата и, после се вторачи в нея. Довлачи чувала си по-близо.

- Мамка му! - изруга отново и почеса носа си. Носът му беше възморав и камбест, но това като че ли нямаше значение точно сега.

Дядо Коледа бръкна в своето "тайно" отделение в чувала и измъкна половинка бърбън ДЖАК ДАНИЕЛС, на който беше преминал съвсем наскоро - всъщност откакто беше прослушал оная велика банда ГЪНС ЕНД РОУЗЕС, с нейния страхотен китарист Слаш, о йе. Огледа се крадешком и преполови бутилката. Вгледа се отново в мъртвата елха, след време махна безднадеждно с ръка и се завлече обратно до камината. Закъсняваше с цял час, а имаше още тринадесет адреса само на тази улица.

- Мамка му! - потрети той. Всъщност никой още не беше чувал дядо Коледа да каже нещо друго, освен "хо-хо-хо" и "мамка му", освен може би лапландските му елени, а от тях както е известно, по-големи лъжци на земята няма.

Подсмърчайки самосъжалително, дядо Коледа набързо натъпка подаръците в окачените за целта на камината чорапи и като вдигна мъченически очи нагоре, се вмъкна в студеното огнище и се закатери. Известно време от комина се дочуваше сумтене и шум от триещ се в тухлите провиснал корем, после в камината се посипа една последна доза въглищен прах и къщата отново утихна.

Слънцето едва бе обагрило в нежнорозово стъклата на прозорците, а големият стенен часовник показваше че има още доста време до осем, когато по стълбите откъм горния етаж зашляпаха два чифта боси крачета.

"Скръц-Скръц", запяха старите дъски на стълбата.

"Шляп-Шляп", отвръщаха им тичащите крачета.

Определено имаше нещо нетърпеливо в пошляпването им.

Беше Коледа.

После момченцето и момиченцето влетняха задъхани в стаята, лицата им грееха в очакване. По-малкото дете се спъна в края на килима и политна напред, размахвайки боси крачета, но баткото деловито и без притеснение сграбчи дългата и до кръста руса коса и я изтегли обратно, докато отново стъпи здраво на пода.

- Ох! - изписка момиченцето - Боли!

- Млъкни ма! - изсъска баткото, който се беше заковал на място, а на лицето му бяха изписани ужас и изумление.

- Какво става? - попита той, но този път никой не му отговори. Едва сега момиченцето забеляза, че батко му се е вторачил не в камината, където по закон божий би трябвало да са окачени тъй далгоочакваните подаръци ("Ах, онази руса кукла с големите сини очи, мамичко!"), а към ъгъла, където бе поставена елхата. Момиченцето заобиколи батко си, шмугвайки се под ръкава на синята му пижама и също замръзна на място, невярвайки на очите си.

- Майчице! - на глас прошепна то - Мамо!

Батко му изданийчески подсмъркна. Момиченцето с мъка откъсна очи от елхата и вдигна поглед към него.

Батко й плачеше! Вперил разфокусиран поглед в останките на коледната елха, батко й, по-големият й брат, който беше на ЦЕЛИ ШЕСТ, плачеше! Сълзите се стичаха по изопнатото му лице, а ръцете му се бяха вкопчили в предницата на пижамата. Бузите му бяха пребледнели като порцеланови.

Внезапно устните на малкото момиченце се разтрепериха, то погледна към мъртават елха, после към брат си и отново към елхата, и се разрева с пълен глас, притискайки свити до болка юмручета към бузките си.

Отгоре се чуха разтревожени стъпки и след миг майката и бащата застанаха в разката на вратата. Отсреща децата им стояха скупчени в средата на килима и истерично плачеха, а отвъд русите им главички се извисяваше оголения скелет на елхата. Украсата, която й бяха поставили с толкова любов и желание, висеше безжизнена в голите клони, звездата на върах ю беше клюмнала. Свежите до вчера, живи иглички, лежаха в грозна купчинка до ствола, пожълтели и мъртви... но си бяха просто иглички. Нали?

- Божичко! - прошепна жената.

Мъжът не каза нищо. Просто не знаеше какво да каже.

Дълго стояха така четиримата: двете деца, чиито ридания отекваха в тихата стая и родителите им, застинали безпомощно в рамката на вратата.

В ъгъла стърчеше притихнала и мъртва елхата.

Дори не забелязваха пълните с подаръци чорапи на камината, а в тях имаше още толкова много вълшебства.

Отвъд снегът все така си валеше.

Прекалено късно, може би щеше да каже стареца...

Някъде, някой тихо запя: "Тиха нощ, свята нощ..."

Звучеше някак фалшиво.

КАМЕН ПЕТРОВ