сряда, 8 април 2015 г.

Филмът на живота ми

Началото на филма беше грандиозно. Както винаги.
Началните надписи бяха крещящи и помпозни. Както винаги.
Музиката беше направо френетична. Както винаги.
Напомняше на поредната многомилионна холивудска боза с продължения. Изобщо не ми се гледаше подобен боклук, но нямаше мърдане. Имах билет. И стоях на първия ред.
Още с първите кадри човек започваше да се чуди какво ли го очаква по-нататък. Как ще продължи действието. Как ще се развият главните герои. Ще пламне ли романтична любов или ще настане касапница. Каква е всъщност историята – романтична комедия, драма, психотрилър, филм на ужасите или долнопробна мелодрама и то не по Уди Алън. Щеше ли да има хепиенд или ще накара публиката да потъне в сълзи.
Честно, наистина, интересно какъв ли ще е края на този филм, рекох си леко заинтригуван.
Продължих да гледам.
Наоколо се раждаха и умираха хора, редуваха се сватби и погребения, трещяха бомбите на войни и фойерверките на празненства. Времето буквално летеше, така че без да искам, се оказах буквално част от действието в този филм – на места сълзлив, на места тарантиновски парадоксален, на места шарен като при Кустурица, някъде дребнав, другаде епичен.
Филмът течеше пред мен, покрай мен, сякаш вътре в мен, а аз в него самия, сякаш нямаше край, а лентата на оператора, въображението на режисьора и листите на сценариста никога нямаше да свършат. Тълпи от статисти се редяха в епизодични роли. Основни герои се появяваха и изчезваха. Редуваха се улици, места, градове, държави, континенти.
По едно време ми доскуча. Почувствах се уморен. Този филм май доста се проточи, рекох си, а дори не си заслужава парите. Скучен е.
И ето че – дори без да съм го планирал, очаквал или желал, внезапно станах и си излязох по средата на филма.
Напуснах първия ред, зарязах си билета, отсвирих финала.
Изведнъж след калейдоскопа на ярките движещите се фигури на екрана насред тъмната зала, неоаквано ме обля ярка, ослепителна, все едно неземна светлина.
Субтитрите избледняха и бяха заменени от мълчание.
Музиката, говорът, смехът, грохотът, шумът на колите изчезнаха и настана покой.
Нямаше нищо и никой.
Филмът беше свършил. Поне за мен.
После ми обясниха, че филмът всъщност продължава и след като бях напуснал прожекцията по средата.
Този филм е бил животът.
Аз съм живял просто като на кино.
А животът продължавал и след моето излизане. С други улици и хора, с други места и събития, с други съдби, мечти, любови, изневери, войни и катаклизми. Същият филм – други главни герои. Същата прожекция, но с други участници. С все същото грандиозно начало, блудкав сюжет и неизвестен финал, обикновено трагичен.
А аз съм останал извън него. Извън кастинга и извън публиката.
После Някой просто е пуснал финалните надписи.
Те както винаги гласели:
THE END…
Камен Петров