четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Любов по време на икономическа криза

На моето Светле
Благодаря ти

Intro


Варна, морето, сините вълни…
Беше началото на тягостното лято на 2009 година и краят на една 7-годишна връзка, която умря 8 месеца по-рано. На 40 години това си е направо кофти работа. По принуда живеех при майка си, а златистият ми ритривър Миа, книгите ми, дисковете с музика, летните ми дрехи и последните 7 години от живота ми останаха на друг адрес…
5 юни 2009 година, 14,52 часа
Facebook
ТЯ: Здравей! Много си се променил… Поне външно. Радвам се да те видя! J
ТОЙ: …? Познаваме ли се?
ТЯ: Да! Отпреди 15 години. Тогава аз бях на 12. Помниш ли?
ТОЙ: А… да… Да. Разбира се! Здравей!
ТЯ: Как си? Как я караш?
ТОЙ: Долу-горе. А ти?…
Ето как след повече от 20 години напразно лутане в дебрите на объркания си интимен живот и след безброй объркани (и объркващи) връзки, открих ЛЮБОВТА на живота си – не на някой тротоар, в бара, на кино, в офиса или на купон, а… в интернет. Тя се казваше Светла и бе с 13 години по-малка от мен. Смътно си спомнях едно момиченце в компанията на по-малкия брат на тогавашното ми гадже. От снимката на профила и във Facebook обаче ме гледаха едни прекрасни, тъмни, много тъжни очи.
Дадох и оторизация…

The begining


Беше като във филмите на Кустурица, но си беше МОЯТ ЖИВОТ. Пътувахме семейно от Варна за Русе, за да видим баба, която бе на смъртно легло, когато на магистралата преди Шумен ни се обадиха и ни съобщиха, че не ни е дочакала. Първосигнално звъннах на бившата си приятелка. Тя не вдигна. После набрах Светла. “Хващам автобуса в 5. Ще се видим на шадравана пред съда”, каза лаконично тя и животът ми се преобърна. В 6 бях там – потен, притеснен и тъгуващ – помъкнал малка бутилка минерална вода и голяма червена роза. В далечината пред общината техниците правеха саундчек за предстоящ предизборен концерт на БТР. После се появи тя – крехка, влюбена и желана – и аз забравих всичко. Смъртта на баба ми роди една любов… озвучена с БГ-ретро рок в предизборна кампания.
Амин!
По-късно се любихме на пейка в крайречната градина на Русе среднощ в компанията на три бездомни кучета, които бяхме нахранили пред един денонощен магазин, и пихме евтино червено вино “за готвене”. Не го допихме. Оставихме го на клошарите.
Беше красиво.

The story


После се прибрах във Варна и… не можех да я избия от главата си.
Започна се едно безкрайно пътуване Варна – Русе – Варна.
Аз я исках, но животът ми бе край морето.
Тя ме искаше, но се страхуваше от мен.
(Дълго се колебах. Всичко, което не е на море, е провинция, твърдеше Хемингуей и напълно поддържах това схващане. Но какво пък, казвах си после. Във Варна има море, в Русе – река. Във Варна има Морска градина, в Русе – крайречна. Във Варна остана един рок клуб, в Русе има 3. Във Варна има страхотна архитектура, но в Русе е още по-страхотна. Във Варна съм самотен, а в Русе е… тя…)
После напуснах работа, зарязах всичките си близки, приятели, колеги и спомени, и… заминах за Русе.
Имаше защо.
Открихме, че сме много близки.
И ТЯ живееше от 8 месеца при майка си след края на 3-годишна кофти връзка.
И ТЯ беше объркана.
И ТЯ имаше нужда от любов.
И ТЯ беше също толкова влюбена в мен, колкото и аз в нея.
Заживяхме заедно. Започнах работа в един местен вестник, после в още един. Отначало живеехме в отделни квартири, после се събрахме – много бързо.
Беше като приключение.
Нов град
Нова работа.
Нови хора.
Нова любов.
На нея обаче никак не и беше лесно.
За пръв път някой и палеше цигарата.
За пръв път някой и подаряваше цвете.
За пръв път някой и казваше “Обичам те!” и тя му вярваше.
За пръв път в живота и я качих на влак.
За пръв път караше “Опел Тигра”.
За пръв път в живота и и показах колко са вкусни скаридите и мидите.
За пръв път слуша Лхаса Де Села, лека и пръст.
За пръв път от 3 години насам я заведох на плаж.
За пръв път ПРОЯДОХ плодове и сладко.
За пръв път (като че ли) преоткривах заедно с нея родния си град Русе, който бях напуснал преди десетилетия.
ЗА ПРЪВ ПЪТ ОБИЧАХ!!!

Outro


На 5 февруари следобед стават 8 месеца откакто се познаваме.
Все още е като в началото.
Все още сме лудо влюбени.
Все още не се отделяме за повече от 5 минути един от друг (освен в идиотско дългите часове, когато съм на работа).
Все още спим цяла нощ вкопчени един в друг като за последно.
Все още се целуваме непрестанно и си казваме по 100 пъти на ден “Обичам те!”.
Дано завинаги да бъде така…
Животът е прекрасен, казва Бенито Бенини. Склонен съм да му повярвам. Вече. За човек, почти докаран до самоубийство от любов (?!), за когото дълго, много дълго цареше онази дълга тъмна нощ в душата, когато сякаш е винаги 3 часа през ноща (Ф.С.Ф), всеки втори шанс е откровение.
И странно – песента ни стана For what it’s worth на Placebo
Странно копеленце е това животът.
Сега завършвам тази кратка изповед, която не е пътепис, нито приключение, а ПЪТЕПИС НА ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА МИ, минавам през Цветния пазар, който е точно под прозорците на редакцията на вестника и точно на пътя към дома, купувам най-разкошната роза на света и се прибирам, и я целувам, и казвам “Обичам те!”.
И най-важното – ВЯРВАМ СИ…

Камен Петров
Варна – Русе / 2009 - 2010


Публикуване на коментар