Грозният край на Камския или „Варна, морето, сините вълни“

Покойният с част от опечалените, с доктора, дилъра, пожарникаря и куция пиян китаец...

Немеца подготвяше Камския за мозъчна трапанация.

Със същия успех можеше да го подготвя и за трансплантацията на черен дроб, за операция на перфорираната язва, за интервенция върху рака на простатата, за вадене на увредената жлъчка или за сложна черлюстно-лицева операция, която беше повече от наложителна, както от няколко години показваше огледалото.

Немеца обаче знаеше, че в медицината като секса нещата се правят едно по едно и хладнокръвно заложи на трапанацията след като се консултира с врачка.

Докторът интубира, инфилтрира, дезакаризира, колабира, абсорбира, хидратира и дезактивизира пациента с мощни помощни средства, тип опиати, някои от тях дори законни.

Пациентът обаче не поддаваше.

Нито умираше, нито се поддаваше на упойка, нито изтрезняваше, защото определено беше пиян като свиня, когато го домъкнаха с линейката в Бърза помощ в 3 сутринта.

Камския надигна глава от хирургическата маса и завалено рече:

- Докторе... Немец... Какво правиш с мен, брато...

- Оперираме, приятел. Спокойно. Скоро ще дойде и Чувито санитарят да помогне.

- Ама. Аз съм за психиатрията, бе човек. Не за тук.

Немеца веднага му шибна нови конски доци диазепам, ксанакс и лексотан, дано копелето най-сетне зи затвори плювалника и миряса.

Той обаче не мирясваше.

- Докторе, чувствам се някак обременен... завалено профъфли той и Немеца веднага разбра, че ще зареже проклетата трапанация, от която нищо не разбираше, и ще се заеме със сложна акушеро-гитекологична намеса, което беше и основната му специалност, освен че беше и личен лекар на този и онзи.

Сега като се замислеше, пациентът наистина беше странно подут в корема, освен че имаше подпухнало от пиянство лице и надебелял от денонощно стоене пред компютъра в качеството си на журналист. Всъщност изглеждаше странно бременен, а би трябвало да е мъж. Все едно износваше най-малко тризнаци, че и повече.

Странно...

Немеца замислено се почеса по брадичката, макар да нямаше брада, защото беше кьосе.

Помнеше, че в училище Камския беше слабичък, да не кажем откровен слабак, а сега изглеждаше като тритонен камион с лек проблем в диференциала.

Явно наистина беше забременяло копелето, дори не му се мислеше точно как.

Зае се с професионална вещина със странтата операция, подпомаган от Чувито санитаря.

Първият плод се подаде и Немеца само дето не припадна.

От бременния Камски изскочи като тапа от бутилка Джофата и изврещя.

Средващите започнаха да изскачат един след друг и да циврят, след като ги потупаше по дупето и прережеше пъпната връв, която поразително приличаш е на коноп, да не кажем канабис.

Един след друг, Немеца извади от търбуха на вече упоения Камски още няколко плода – изскочиха Сакина, Токина и Камбето. Последният обаче заседна. Оказа се, че е Деблия Весо и е прекалено едър за майката... пардон – таткото.

Немецът хвана Весо за главата и започна да го дърпа, лашка и джаска, но проклетото нещо не излизаше и не излизаше.

В това време Джибака, който от известно време се прокрадваше с лукава физиономия из болницата, внезапно спря тока в отделението, както открадна от раз цялата елинсталация барабар с бушоните.

Настъпи мрак. Весо врещеше. Родилката... пардон – Камския пъшкаше.

Покойния с паднало ангелче...

С обигран професионализъм, Немеца реши проблема като запали свещ и я залепи на оплешивялото теме на Чувито санитаря, после му нареди да стои мирно.

В това време обаче Джибака се прокрадна и коварно задигна всички хирургически инструменти, спринцовки, клещи, триони, скалпели и прочее садистичен инвентар, после отпраши към Румъния, където щеше да ги продаде на черния пазар с помощта на адвокат Калчев.

Немеца продължи да се бори геройски с голи ръце.

Най-сетне измъкна Весо с едно звучно „пльок“, Весо се разрева като бебе, Чувито и той се разрева, защото свеща му пареше, а пациентът сдаде богу дух, мама му стара.

Немеца нямаше време на фалшива скръб, тъй като внезапно се сети, че по-рано е виждал в хирургията Весо и тогава той лежеше в леглото с отхапан от зъл кубратски крак чак до кръста и смучеше валериан. Тогава му решиха проблема, тъй като откриха в тоалетните някакъв куц пиян китаец с прякора Джофата и набързо му ампутираха един от краката, не помнеше кой, за да го присадят на Весо и да го върнат спешно в редиците на НСО.

Какво правеха сега и двамата обаче в търбуха на Камския, барабар с Токина и Сакина, си оставаше загадка.

Както и да е.

Мъртвецът беше измит и избраснат, в което според Немеца вече нямаше особен смисъл, а останалите сформираха спонтанно Оркестър за сватби и погребения, макар и без Горан Брегович и засвириха над смъртното ложе протяжно, тъжно и фалшиво Реквиема от Моцарт.

Сакина по традиция дращеше по цигулката, Весо по настояване на покойния маестро Иванджиков надуваше тубата, Токина по погрешка изтрака на пианото Котешкия марш, а Камбето поддържаше ритъма като удряше нунджаките едно в друго, но все го докарваше на „Варна, морето, сините вълни“...

Кетърингът за траурната служба в болницата беше любезно осигурен от Камбето, Джофата даде малко домашен суджук, Сакина донесе Джако и кола, а Токина мед, така че купонът беше осигурен и гостите се поразвеселиха над трупа, който вече изпускаше странни звуци, пукания, шльокания, подпръдвания и всякакви миазми, докато белите червеи вече тръгваха да се включат в папането и пийването.

Отстрани стояха кротко Красито, Танелчето, Танчето, Снежито, Маргото и Зорка и безутешно ревяха като след двойка по география, тъй като приживе до една бяха смъртно влюбени мъртвеца, макар и само в 6-ти клас.

На прозореца незнаен пожарникар кой знае кога и как беше подпрял стълба и също ревеше като момиче, макар по-късно да се узна, че е възрастен мъж с две деца и е шеф на пожарната в Разград.

Липсваше само Малкото Паце, но така или иначе по-късно той сигурно щеше да купи болницата и да отвори СПА център тук.

После – съгласно последната воля на покойния, тялото му беше изгорено в миникрематориума на болницата.

Тленната прах на Камския беше завряна в урна и Весо я понесе като най-як към последното убежище на вечно търсещия дух, амин.

Последното убежище беше морето.

Последното работно място на Камския и пътя му към Вечността...

Качиха се на раздрънкана гемия, която гордо носеше името на лодка за разходка „Климтернеста 11“ и която едва изтържа тежеста им, особено тази на Весо и се отправиха към открито море пред Варна.

Когато стигнаха отвъд фара на нос Галата, пияният капитан пусна котва и последната церемония биде извършена.

Весо застана с урната на носа на гемията със сълзи на очи, защото му лютеше от соления морски бриз, а на кърмата Сакина отново заскрибуца на цигулката Реквиема на Моцарт, също плачейки, защото той пък имаше страхотна морска болест и му се драйфаше Джако и кола.

Останалите на борда също ревяха със сълзи – най-вече заради разводи, несподелени любове, дългове към банки, просрочени кредити, невярни жени, откраднати коли и прочее дивотии, които вече не касаеха Камския.

Той скочи от урната в морето и заплува смело към Вечността, макар да не умееше изобщо да плува и да се страхуваше до смърт, че може като нищо да се отдави, отделно от това, че фече де факто и де юре беше мъртъв за света и дробовете му не работеха...

Амин!

Саскина и конопеното дърво

Саскина и пияният руски бляд в началото на пътя...

Пияният руски бляд включи моторната резачка и от раз отряза един от опорните крака на високия кран, който той наричаше капиталистическа гад и за него символизираше богата гама от неясни чувства, свързани с нуждата да бачкаш като идиот на минусови температури, да висиш с часове като муха от крана и да си изкарваш прехраната на цели 3000 километра от родната Мать Русь, по-точно от Нефтюганск в братски Сибир

Докато режеше, пияният руски бляд, дори си нямаше и на представа, че не реже капиталистическия кран, а родното родословно дърво от рода на канабиса, на чийто връх от години живееше неговият приятел и малко по-трезвен колега – Саскина.

Саскина живееше там заедно с вярната си жена Инокентия и красивита си дъщеря – тенисистка – Брунхилда, някъде насред Ниската земя.

Руснакът получи кратък изблик на прозрение, когато вследствие на вандалския му акт, кранът-канабис, се разклати и отгоре изпаднаха бутилка Джако и кутийка Кока, само че Кола, като едва не му разбиха дебелата руска глава.

Не я разбиха обаче, така че пияният руски бляд си допи със западните благинки, след като цяла сутрин беше смучил руска водка със сельодка от багажника на пикапа си, до който хдеше през полвин час, уж за да търси някакви инструменти.

Изпи Джако и колата и си рече, чортовая твоя мать – ето был Саскин!

Обхванаха го грозни съмнения.

Иначе двамата си бяха близки друзя.

Висяха заедно на крана, който всъщност беше конопено дърво, псуваха дружно краниста, когато последния имаше обичайното разстройство и ги осираше от 30 метра височина, напиваха се и се псуваха на майка, колкото да минава по-бързо времето.

А времето в Ниската земя не минаваше бързо.

Обикновено беше сиво, облачно, мъгливо и дъждовно, а цените на пиячката бяха мамата си трака.

Затова понякога Саскина и и пияният буски бляд играеха с часове тенис на маса.

Понеже всичко беше скъпо, кинти за професионално оборудване нямаше.
Затова двамата играеха тенис върху трапезарната маса на Саскина, за мрежа използваха разтворени томове със събраните съчинения на Сталин, за ракети – по още един том от събраните съчинения на Сталин, а топче си направоха след дълго и старателно изскубвани и дълго и старателно оформени косми от ноздрите на посрания кранист, когото и двамата мразеха дружно и в червата, скатино и сукин син!

Друг път Саскина вадеше вярната цигулка и стържеше дълги, протяжни и меланхолични кавърверсии на любими парчета като Фюр Елизе, Малка нощна музика, Тихият бял Дунав /или Дунав се вълнува весело шуми, бум!/ според случая, Камъните падат, песните на Тошко Колев и Лунната соната.

Обикновено пияният руски бляд се просълзяваше сантиментално на Тихият бял Дунав, като го бъркаше с родната си река Москва, макар тя да не му беше родна и да беше се пръкнал в далечния сибирски Нефтюганск, където лете температурите достигаха до – 50 градуса по Целзий и местните веднага навличаха бански и джапанги, за да поплажуват на снега, а националният спорт беше надпиването с водка и стрелянето с Калашников по нелегални северокорейски емигранти и заблудени чукчи.

В една такава нощ руският бляд предложи:

- Брат, дай да идем на топло, бе братушка. Омръзна ми да мръзна и у дома и тук.

Повод за това сълзливо предложение беше неочакваната телеграма, която беше изпратил чрез Български пощи Пияният куц китаец от Бурса и която беше пътувала цели 9 седмици и половина и беше странно оцветена в 50 нюанса сиво.

Телеграмата беше написана на чист български и гласеше:

Sakin idvai Bursa. Tuk toplo. Ichkia mnogo. Sujuci ot koch mnogo. Oktopod ima. Eny raka ima. Donesi edni tazobedreni stavi ama holandski, che tia kitaiskite sa ampili kuku.

- Ти луд ли си бе, брат.- отвърна трезво Саскина, макар изобщо да не беше трезвен – Това са сигурно едно 3000 километра, а нямаме транспорт. Аз карам 20-годишен таралясник, само за да има кинти за курсовете по тенис на дъщерята, а ти изобщо пък нямаш книжка.

- Да, ама имаме кран.- логично посочи руският бляд.

- Сумашедший такой!- крясна Саскина – Вярно, че кранът е самоходен, ама върви с 3 километра в час. Дори да го откраднем, ще ни трябват 3 години да стигнем до Бурса и дотогава Пияния куц китаец може да е ритнал камбаната с финес.

Все пак го откраднаха. 
Потеглиха на юг. 
Поради причини от различен характер, а най-вече поради това, че през цялото време и двамата бяха пияни като донски казаци от Перник, маршрутът им през Европа беше малко на оверлог, но никой от двамата не се оплака.

Първата година успяха да пресекат с крана Белгия, Германия, Чехия и Полша.

През втората се влачиха дълго през Словакия, Унгария, Румъния и Молдова.

На Констанца се наложи да нагазят в Черно море, но кранът беше висок и кабинката остана над водата, така че две години и половина след като тръгнаха от Ниската земя излязоха отново на суша край Истанбул, а оттам до Бурса бяха само няколко месеца път.

Стигнаха до Бурса по тъмно, каталясали, изморени и махмурлии.

Руският бляд веднага предложи да скочат набързо до някоя близка кръчма да се освежат.

Саскинът беше съгласен.

Отскочиха.

Освежиха се.

По няколко пъти.

На връщане обаче се объркаха и понеже бяха кьоркютюк пияни, вместо на върха на паркирания в близост кран, се качиха на минарето на близката джамия и захъркаха.

Имамът обаче откачи. 

Призова всички шейтани, както и духа от вълшебната лампа на Аладин и наказа гяурите със зловеща магия.
Понеже мразеше всички българи, но още повече мразеше всички пияни руснаци, имамът избра магията да е традиционна за тази националност.

Прокле ги заедно с всичките си приятели да се превърнат в матрьошки.

И стана така, че в пияния руски бляд, който беше същински богатир, влезе Дебелия Весо.

В Дебелия Весо на свой ред влезе Токина, тъй като си бяха близки в казармата.

В Токина влезе Камбето, понеже Камбето и без това във всичко влизаше.

В Камбето се вмъкна Саскина.

В Саскина пък се завря Джофата като най-дребен.

Така магията беше изпълнена, всеки влезе в някой друг, и това беше края на пътешествието и на приказката за Саскина и конопеното дърво.

Аллах Акбар!

Нинджа Майната, която се маскираше като дядо Коледа

нинджата с поредната си невинна жертва...

По соц време нещата не се развиваха добре за Нинджа Майната.

Нямаше просто много работа за нинджи.

Милиционери дебнеха навсякъде, в училище само тройки, хубавите гаджеха идваха само по бригадите и то за месе-два.

Лоши хора в републиката нямаше.

Освен това и инвентарът за нинджи беше рядкост, нямаше дори в корекома, какво да говорим за магазина на наркооп в центъра на Кубрат.

Нямаше шурикени, освен ако не си изструговаш сам в завод Хан Кубрат. Нямаше откъде да намериш нинджа меч, нинджа нож, да не говорим за тръбичка за изстрелване на стрелички. В магазинната мрежа на соца учудващо липсваха и традиционната нинджа маска и черно облекло, без които един нинджа не е никакъв нинджа, а прост квартален побойник като Весо, който навремето го беше трепал поне 7 пъти и то само като броим тези в междучасията.

Правеше си нунджакото от текстолит, ма не беше същото, мамка му.

Тогава Камбето, което скоро щеше да се превърне в Нинджа Майната, която се маскираше като дядо Коледа, радикално смени схемата.

Като за начало преби гропуво и индивидуално всичките си съученици, включително и другаря Кръстев, който се занимаваше с нещо като политикономия в училище и му намали поведението за няма нищо. Причината беше тъпа – просто Нинджата беше скочил чисто гол от кубчето в дълбоката част на басейна върху разстлан върху водата вестник, за да изпита безсмъртието си.

Прикани на бой целия клас едновременно и ги натръшка насред градинката.

Хвана всепризнатия Весо с Къча и го хвърли в клоните на една елха.

Изкатери се с голи ръце до 5-тия етаж на собствения си блок по терасите, за да предаде любовно писъмце от Камския на любимата му Момка, но обърка етажите, защото тя живееше на първия.

Предизвика на кална борба магарето на Чукурикито, както беше вързано насред Панаирската поляна и спечели.

За него тук предизвикателства вече нямаше.

Нинджата реши да емигрира на Запад.

По незнайни пътища вс е някак се добра до Женева в Швейцария, благодарение на авера си Сакина, който го взе със себе си барабар с хора на Кубратските момчета, макар, Нинджата изобщо да нямаше глас.

Пяха каквото пяха в Женева, хорът си стгна багажа и се прибра в Кубрат, а Нинджата, на която до този момент всички и викаха просто Камбето, избяга.

Реши, че ще се предаде на първия полицай, който срещне на улицата и ще поиска политическо убежище.

Да, ама за разлика от България, тук не се мяркаше пукнато ченге, камо ли пък да те пребе или арестува.

Вися на улицата 6 часа, обикаля половината град, пукнат полицай не видя.

Навсякъде чистота, ред и спокойствие, да повърне човек.

Нулева престъпност.

Тогава Нинджата реши да измисли престъпление, че да го приберат.

Счупи с паве витрината на някакъв магазин.

Нищо.

Открадна: хамбургер, стек бира, някакво розово сако, перука, пакет цигари, кубик дърва, тентата на някакъв корейски ресторант, коня на нощния пазач, каруцата на млекаря, както и целия товар от мляко, един вагон от композиция на гарата, който се оказа празен, козирката над полицейския участък, националното знаме пред кметството.

Нищо.

Нинджа Майната цяла нощ вилня, крещя, напи се, повръща, сби с няколко пъти, опита убийство, самоубийство, влизане с взлом и изнасилване.

Нищо.

Тогава вече нинджата се отказа.

Реши отново рязко да смени отново тактиката.

Примена нелегално границата в комплект с нарко пласьор, бракониер и сериан убиец, но пак не го хванаха.

Така че се прибра.

Засели се на някакво тепе насред Филибето и започна да говори на майна за маскировка.

Вместо черно нинджа облекло, се снабди с далеч по-достъпния червен костюм на Дядо Коледа, който можеше да се намери във всеки карнавален магазин, барабар с брадата, шапката и запазената марка за смят в стил „ХОХОХО!“.

В Пловдив Нинджа Майната вече се намери в стихията си.

нинджа майната напада коварно с кетъринг...

Народиха му се внуци, а той под прикритието на кетъринг фирма, в която се самоназначи, като отстрани чрез грозна смърт летално дотогавашния шеф, и облечен като Дядо Коледа, той го играеше аниматор, сервитьор и барман по разни партита, корпоратвни събития, семейни тържества, рождени и именни дни, кръстенета, помени и чествания.

По този начин имаше достъп до всекиго по всяко време и се прочу като Малкия Робин Худ от Кубрат, защото вземаше от богатите и раздаваше на бедните, най-вече на Джофата, Весо, Сакина, Токина и Камския.

Така Нинджа Майната се възползваше да раздава правосъдия в мрака със своето нунджако, изработено от суджуци, по специилно ноу хау и съвременни технологии от един свой стар апап от Китайските Триади в Бурса – Куция Пиян Китаец.

За Весо/Васката и Токина

Весо беше известен в определени среди най-вече като Васката, но засега беше в относителна безопасност, тъй като този компрометиращ факт беше известен предимно на един засекретен агент, законспириран вътре в пчелен кошер нейде край Тетевен или Тутракан, това никой не знаеше точно, дори и президента.

Кодовото име на агента беше просто Токина, но и това не беше сигурно, а историята на неговата диверсия бяха безвъзвратно загубени при реформите в Българската армия, от която де факто накрая нищо не остана, освен Каракачанов.

Както и да е.

Шефът пак ме извика.

- Виж сега, малкия, отново влизаш в ролята на инспектор Петров. Знам, че вече ги няма ЩАЗИ, Гестапо, КГБ, а може би дори ги няма и Мосад и Секуритате, ама това никой не го знае със сигурност но тази задача е важна. Искам да слезеш до дъното. Като казвам дъното имам предвид дъното. Тинята. Там, където акат и пишкат рибките в аквариума. Ясен ли съм?- рече Големия Тони, който беше големият шеф на малкия провинциален вестник.

Слязох на дъното при тинята какво да направя.

И аз трябваше да ям и да си получавам заплатата.

От тинята изплува Весо/Васката.

Всъщност не изплува.

Стоеше си там като скала, обвита във водорасли, защото той още от малък си беше голям и лесно изпъкваше.

Вдигнах очи към него и тежко преглътнах.

- Ъъъ, здрасти.

Човекът очевидно беше под прикритие, но дори и без 7 часа разлика виждах с просто око, че няма как да се слее с околната среда от нискорасляци, в която – уви – явно успешно се вписвах и аз.

Той беше като скала, ние като миди.

Явно затова му викаха Весо, а после и Васката.

Не знаеха какво да кажат.

Весо/Васката държеше в скута си огромен черен паяк и го галеше.

Баси, викам си, това е тарантула, няма начин.

- ВИЖДАШ ЛИ ГО ТОВА ДРЕБНОТО?- с гръмовен глас викна той.

- Ъъъ... Бе да, видях го. Няма как да го видя. Това си е направо шибано огромен космат паяк от марката Тарантула. Само по телевизията съм виждал такива.

- Е, ГЛЕДАЙ СЕГА ТОГАВА...- каза той и го глътна на една хапка. Дори не се оригна.

Вижте сега, това беше наистина чудовищна хапка, все пак паякът сигурно тежеше поне 3 кила, дори и обезкостен, а не беше.

Плюс това беше отровен!

- ТОВА ДРЕБНОТО МЕ УХАПА. ПО КРАКА.- допълни Весо/Васката, докато аз тихичко припадах в основата на скалата, сред водораслите.

После се свестих.

- НИЩО МИ НЯМА КАКТО ВИЖДАШ.- рече той и да, хм, очевидно беше.

- ГЛЕЙ СЕГА, ПОЗНАВАМ ТЕ ОТ НЯКЪДЕ, ПОЗНАТ СИ МИ ПО ЕДИН СТРАННО НЕПРИЯТЕН НАЧИН. КОЙ СИ ТИ?!?

- Ми, инспектор Петров от Икономическа полиция...

- ЛЪЖЕШ, ДРЕБЕН. ТИ ЛИ БЕШЕ ДЕТО ПОДАВАШЕ ЛИЧНО ПОКАЗАЛКАТА НА ДРУГАРКАТА СТОЯНОВА ДА МЕ ШИБА ПРЕЗ РЪЦЕТЕ?

- Ми...

- ЯСНО. ТИ ЛИ МИ ПОДСКАЗВАШЕ ГРЕШНО ПО ГЕОГРАФИЯ?

- Ми...

- ТИ ЛИ МЕ УЧЕШЕ В ГОРАТА ДА ПУША ВРЕДНИ ЦИГАРИ И ЗА ЦЕЛТА ГИ КРАДЕШЕ И НИ БЕШЕ ДИЛЪР С МАЛКОТО ПАЦЕ?

- Ми...

- ЯСЕН СИ МИ. ТИ СИ ОНЗИ ЗАДНИК КАМСКИЯ – ОТЛИЧНИК, НАТЕГАЧ И СЛАБАК.

- Ама...

- МЛЪК! СЕГА САМО ЩЕ СЛУШАШ. ТИ РОВИШ СЕГА ТИНЯТА НАОКОЛО И ВДИГАШ МЪТИЛКА, НО СЪДБАТА ТИ СКОРО ЩЕ СЕ РЕШИ.

- Ама как...

- ТОВА ЩЕ ГО РЕШИ ОНЯ НАШИЯТ СЕКРЕТЕН АГЕНТ С КОДОВО ИМЕ ТОКИНА, КОЙТО ЖИВЕЕ ОТ 7 ГОДИНИ СКРИТ ПОД ПРИКРИТИЕ В ЕДИН КОШЕР НЯКЪДЕ КРАЙ ТУТРАКАН ИЛИ ТЕТЕВЕН, НЕ ПОМНЯ ВЕЧЕ. АЗ КАЗАХ.

Ето така накратко се оказах забутан в село Царев дол, а човек с ямурлук, ловна пуша и няколко пищова и ножове ме гонеше из полетата в компанията на овчарското си куче.

Но това е една друга история.

Търси пиян китаец в Бурса!

Шефът на вестника, на който му викат Големия Тони, най-вече защото е голям и се казва Тони, ме вика и нарежда:

- Отиваш на командировка в братска Бурса и ще търсиш един китаец.

- Китаец? В Бурса?

- Да. Няма да ти е трудно, защото явно често е пиян. От разшифровани съобщения в социалните медии, нашите разследващи журналисти са му направили профил. Нали знаеш какво означава „профайлър“?

- Да.- излъгах аз.

- Добре. Явно в тия чатове китаецът е писал само кодирани съобщения през половин час, че си налива 50 грама пиячка. После спи. Радиомълчание. Ясно?

- Да.- пак излъгах аз.

- Хубаво. Въпроси?

- Ми да... китаец... В Бурса... Пиян...

- Е кво не ти е ясно, бе дребен? Лесно ще познаеш, защото на всичкото отгоре вероятно куца.

- Сега пък куц пиян китаец в Бурса, така ли, мамка му?!?

- Виж сега, моето момче. Куцането на китаеца е резултат от планирана високотехнологична и скъпа операция. На човека са му правили още в Мадан няколко пъти еманация и градация на евтаназията, след което през лявото ухо преливат плазма, миазма, стронгофили, както и други медицински чукурикита, а след безкръвно ядрено планиране, разграждане и дефицит стигат до уреята и оттам вливат това в ставите на краката, които се превръщат по медицински път в изкуствени стави. Явно като шпионин е обикалял инкогнито из половин Европа и са му правили упорито трапанации из половин Европа, даже в Русе. Ясен ли съм?

- Ясен си ми като слънчев лъч, шефе.

- И кво прайм сега?

- Баница правим, кво правим.

- Момченце, внимавай в картинката!

- Да, шефе!

- Точно така.

Теглих му една майна, само че на ум, все пак му викаха Големия Тони, после заминах в командировка в братска Бурса да издирвам странното същество.

В Бурса беше шумно, многолюдно и мръсно.

Китайци нямаше.

Рекох си, че по-лесно ще е ако мръдна още малко на изток, примерно в Китай, ама кой съм аз да разсъждавам над заповедите на шефа.

Затова затърсих.

По едно време гледам един дребен местен, безобиден на вид, облечен в кожено яке с кожена яка в жегата, седи пред една малка кръчма на чаршията и смуче нещо като мътилка или мляко.

Оказа се че е ени ракъ.

Гризеше и грамаден октопод.

- Викам, хелоу, юнг туркиш мен. Джгатайци има ли?

- Ти си ампили куку, Камски. Една ичкия от 50 грама преди лягане искаш ли?- ми отвръща с пълна с октопод уста тоя тип и ме хвърли в оркестъра, върна ме в първи клас направо.

- А?- интелигентно рекох аз, понеже съм интелигентен от малък.

- Кво „а“ пък сега. Джофата съм, бе брат. Махай тая кьор амджик суратла, агалар. Джофата от Мадан, ама съм от Кубрат, всъщност съм от Русе, жител съм на Гърция и живея в Бурса.

- Ясно. Рекох още по-интелигентно, но малкото ми мозъче веднага прещрака. Джофата можеше от раз да ми реши проблема с шефа във вестника. Ей го на – в Бурса ли е – в Бурса е. Прилича ли на китаец – прилича. Пиян ли е – пиян е. Сега оставаше да разберем дали и куца, и ми е в кърпа възран, викам си. Затова креснах:

- Клас стани! Клас мирно!

Дребният пиян китаец от Бурса скочи инстинктивно и закуцука да избърше черната дъска, макар че черна дъска разбира се нямаше.

Хванах го!

Викам – брат, дай да те водя на една разходка през Кипър, София и до Варна. Там в един вестник искат да ти вземат интервю.

Докато ми отговори обаче, се чуха свирки и полицейски сирени.

Навсякъде захвърчаха заптиета, от ония дето навремето са имали присъствие и в България.

- Бягай, Джофс! Давай, аркадаш!- вернах гороломно, сграбчих го и хукнах.

Търчахме по баири и сокаци. Прескачахме бордюри и кьошкове. Пробягахме чаршии и мегдани. Дори влязохме в някаква одая и една баба в забрадка вика – бир екмек, бир екмек, беше се объркала явно, че сме от кептъринга на Камбето от Филибето.

Блъскахме объркани ханъми, заобиколихме една джамия и трима имами.

Прекосихме цялата валия Мармаха, едно 10,44 квадратни километра крос направихме.

- Евалла, Джофс, машалла и аферим.- викам като чух, че заптиетата остават някъде зад нас по сокаците – Сега хващаме самолета за Кипър.

- Айде в Румъния. Там има мамалига. Обичам.

- Няма да стане. Там дебне в нелегалност Калчев. Кипър!

- Кой Кипър?- пита подозрително Джофата – Ти си бил чок ачик, бе. Вери оупън, както вика Сакина.

- Гръцкият, брат. ГРЪЦКИЯТ!- крещя паникьосано и си бием камшика от братска Бурса и братска Турция, дори не купихме армаган на жените у дома, нито локум, шам фъстък и ени ракъ за апапите.

Една чекия ми остана от бягството, дори ятаган за спомен нямах време да си купя.

Модърн Токина от Царев дол

на снимкат - чудовището и звяра от Царев дол

Не бях чувал за Модърн Токина от село Царев дол, до оня ден, когато мама му и късмет, реших да изпия едно за из път пред оная стара кръчма в Тутракан.

Не знам откога не бях минавал през Тутракан, ама сигурно е още от времената, когато бях в 4-ти клас и нашите държаха разни кръчми там.

Тоя път обаче се бях забил на припек пред една механа и – опааа – гледам във вестника, че в съседното село Царев Дол се сазелил бизнесмен от Кубрат на име Тодор Тодоров – Токина.

Въртял луда далавера с мед и пчелни продукти, имал 800 кошера и паникьосал с конкуренция румънските рибари отсреща.

Баси, викам си, може ли тоя Токин за е ОНЯ Токин?!

Реших да проверя, което ми и изяде главата.

Ей де е селото, няма 20 минути път. Отивам, ще пием по една-две ракии и ще си купя мед.

Метнах се в таралясника и право в селото.

Спирам пред оградата от ковано желязо, по чийто връх май имаше намотана бодлива тел и течеше ток, и гледам вътре някакъв русоляв дангалак, наметнат с нещо като юмурлук и с гега на рамо, да си играе с едно огромно овчарско куче.

- Хелоу, викам, извинете, хау ду ю ду? Може ли за малко?

- Кажете. - вика Токина – Кво става?

- Ми вижте сега.- обяснявам – Аз съм инспектор Петров от Икономическа полиция и съм тук по заръка на група известни местни селски бизнесмени. Подразнени са хората от вашите успехи в областта на пчеларството и настояват да договоря да им плащате по 50 кинта от всеки 100, които изкарвате очевидно от тази своя низка, мерзка и очевидно незаконна дейност, застрашаваща био разнообразието и здравето на нашите, че и на румънските деца.

- Намеквате ли нещо, инспекторе?- вика оня.

- Намеквам, че тази пчелна ферма или иначе казано пчелин, дарява с радост само вашия джоб, а ние искаме и нашия джоб да бъде дарен. И не - всъщност нищо не намеквам, направо ви искам парите.- отговарям нахално.

- Е тогава аз ще ви намекна нещо, господин инспектор.- казва Токина и смъква гегата от рамото си.

Едва тогава, братя, видях, че на гегата има оптически мерник и че гегата всъщност не е никаква овчарска гега, а мощна ловджийска пушка, хем от модерните.

Като се размрда, се разтвориха и полите на ямурлука и гледам из джобовете му стърчат намушени дръжките на няколко ноща, тип сатър, както и дръжката на пищов.

Сега вече – ама със закъснение, мамка му, се сетих, че Токина още навремето бил бияч и изедник, тъй като в училище пердашеше Камбето със собствениците му нунджаките, шамареше Джофата по главата с неговите си домашни суджуци, изпитваше Немеца по немски език с метода на шамаренето, беше свил няколко пъти на моряшки възел иначе непобедимия Весо Дебелия и дори беше изпраскал в главата другарката Стоянова с показалката, с която обикновено тя ни праскаше.
В Русе бил охрана по дискотеките и местните мутри още шепнеха, като произнасят Името Му.

Тогава вече хукнах, след мен хукна огромната овчарка, а след нея Токина, размахал гегата, пардон пушката.

Преджапах през цялото село Царев дол по диагонал, преминах чак в землщето на следващото тутраканско село и едва тогава ми просветна, че копелето все ще се умори.

Вярно, аз бях на 50 и не бях спортувал от 7-ми клас, когато играех футбол в местния отбор, който всяко селско отборче наоколо биеше като го хванеше.

Ама и оня бабаит дето ме гонеше, нали ми беше съученик и набор, значи също беше на 50, а горещо вярвах, че и той през всичките тези години не е спирал да пушиу да яде да пие и – нали се сещате – ония другите работи.

Прав бях. Токина каталяса пръв и се отказа.

АЗ се промъкнах обратно след като се мръкна, тръшнах се в таратайката си и отпраших с мръсна газ надалеч.

Едва като се прибрах премалял от страх у дома, влязох във Фейсбук и написах в чата:
„Тодоре, гадино проклета, какво правиш, мама ти?! Днес в селото това бях аз, инспектор Петров, тоест Камския, а ти ме гони да ме дереш и да ме кърмиш, мадъ факъ!“.

Токина ми писа:

„Знам, че беше ти, Камски. Колкото и да си остарял, побелял, оплешивял, обеззъбял и надебелял, веднагически те познах. И викам – оооо – щом тоя ме лъже и аз ще го лъжа, майтап да става, бе брат“.

Баси майтапа!

От тоя ден мед си купувам само на промоция в ЛИДЛ – от оня полския, с Токина си общувам единствено през интернет, а ракията си я пия с жена си у дома за по-сигурно и в тутраканско не съм припарвал, поне докато тоя типец още се вихри там из района.