петък, 19 декември 2014 г.

Предутрин, преди да заспиш...

Писателят влезе в новия луксозен комплекс на стрелбището и се огледа, за да се ориентира в обстановката.
За пръв път влизаше тук.
Смяташе да е последен..
Всъщност той не беше никакъв писател. Просто сам себе си наричаше така. Вярно, беше написал три романа и няколко десетки разказа, но нито един публикуван. Харесваха ги приятелите и гаджетата му, но очевидно не и издателствата. Когато за трети пореден път отхвърлиха от един национален конкурс историята му, наречена “Там, където розите умират”, той тегли една майна на всичко и стана журналист. Загубена работа, както се оказа впоследствие, но поне му плащаха, за да пише. В последните 15-ина години се препитаваше от това. И без това нищо друго не можеше да прави, освен да натиска копчетата на компютъра.
Писателят още се оглеждаше из просторното климатизирано подземие, когато към него се приближи един от инструктурите.
Слава Богу, рече си той и пое протегнатата му ръка.

“Мило, чела ли си някога Даниел Стийл?
Не, не ми се смей.
И аз не бях.
До снощи.
Нямаше какво да чета и взех една от книгите и. Казва се “Сега и завинаги”.
Естествено!
Както и да е, в нея се разказва за едно семейство, което се разпада, след като мъжът е обвинен несправедливо в изнасилване.
Но не е това, което ме държа цяла нощ буден и ме кара дълго да гледам в тавана и да премислям всичко.
Проблемът е там, че семейството е от двама млади хора, които са от 6 (!?)години заедно. На пръв път живеят красив живот и се обичат, и всички им завиждат. Той е писател, който не успява да продаде книгите си. Тя има собствена къща (в която живеят  И ДВАМАТА), кола и печеливш бизнес. Печели много пари и го издържа, докато той пише. Той нищо не печели или почти. Постоянно излизат по хубави заведения, пътуват, ходят на скъпи концерти, кино и театър. Правят си скъпи подаръци. Тя със своите пари. Той – също с нейните... Купува и разкошни букети, подарява и бижута... С нейните пари...
И?
Накрая естествено всичко се пропуква. Той спорадично иска да започне някаква работа (бил е барман, сервитьор, учител, рекламен агент). Тя не му позволява “да си губи времето” за жълти стотинки. Той осъзнава, че живее едва ли не като жиголо, а писането му не върви. Тя осъзнава, че плаща всички сметки. Той започва почти да губи мъжката си потентност и се чувства ужасно зависим. Тя го обсебва все повече в желанието си за близост и се чувства ужасно зависима. Той започва да пие, изпаднал в безизходица. Тя започва да изстива към него, изпаднала в безизходица. Той търси разнообразие дугаде. Тя взема успокоителни и получава нервни кризи и припадъци.
После – когато той е в затвора и има най-голяма нужда от любовта и, тя решава, че е дотук и подава молба за развод. Къса писмата му, без да ги чете. Не отговаря на телефонните му обаждания. Не изслушва приятелите му. Не смее да го вижда. Знае, че пише и говори добре и ВЕЧЕ не и е до неговите обяснения в любов, клетви във вярност, молби, спомени, сълзи, напразни съвместни планове за бъдещето...
Той страда. Тя започва да излиза с други мъже. Животът му е съсипан. Тя обикаля курортите и нощните заведения. С кариерата му е свършено. Тя си купува нови дрехи, къща, кола и се радва на нов живот.
Когато се разделят, тя е точно на... 31 години (!?)...
Тук изникват три въпроса.
Познато ли ти е всичко това?
Обичали ли са се те и дали още се обичат?
Искаш ли да прочегеш книгата?

П.П. Нищо не си измислям.”

Всичко между тях започна някак ненадейно. Той беше репортер в един провинциален вестник, тя – дясната ръка на шефа. В един момент Писателят се улови, че започва да вижда в нея не само “човекът на Шефа”, а и младото, свежо и красиво момиче край себе, което на всичко отгоре очевидно бе и по-умно от него.
По това време Писателят беше в една от поредните кризи в живота си. Може би най-тежката. Беше на Христовата връзка – само по себе си достатъчна причина да се скапеш. Освен това краткотрайният му брак се разпадаше, а вестникът, в който работеше, явно отиваше към фалит. Писателят беше започнал да усеща, че започва да пие все повече. Пушеше по 4 кутии цигари на ден. Писането не му вървеше. Работата му беше скучна. Пари нямаше.
Само една нова връзка ми липсва сега, рече си мрачно Писателят.
Както винаги през своя кратък, скапан живот, той грешеше.

“Болката в сухите ти очи
Сълзите в мокрите ти очи
Когато понякога ме удряше или ми късаше герданчетата
Чаят вечер, който ни приготвяше преди лягане
Редките моменти, когато пиехме кафе заедно сутрин
Бутилката вино на нощния октомврийски плаж
Стъпалата пред онзи денонощен магазин на гарата
Ти в редакцията – в началото
Любовта ти
Грижите ти
Припадъците ти, когато се побърквах от страх, любов и ужас за теб
Когато сутрин ме целуваше за “чао”, докато спях
Многото пъти, през които се чувахме всеки ден, макар да сме се видели преди малко
Когато често ме вземаше за обяд край морето по време на работа
Вечерите, когато те виждах отново
Студените душове сутрин у нас – нямах топла вода
Двете ни нещастни тавански квартири (обичам ги)
Камчия, Ахтопол, Созопол, Аркутино, Лозенец, Синеморец, Шкорпиловци
Новите Години по планините (по които иначе и двамата не си падаме)
Будапеща, Букурещ, Виена, Барселона
Панорамата
Песните, които ни свързваха
Книгите, които ни свързваха
Филмите, които ни свързваха
Това, че ВИНАГИ имахме какво да си говорим
Това, че ни беше ДОБРЕ, дори когато мълчахме
Любовта ни, докато още се любехме
Тико-то
Нощта на 3-ти срещу 4-ти април през ОНАЗИ година на вълнолома
Именният ти ден
Грозният, скапан телефон, който ти подарих за рожденния ден
ВСИЧКО, което ти си ми подарила
Нещастните опити да имаме дете
Времето, през което оправяхме апартамента, за да живеем в него... заедно...
Хубавите вечери в хубави ресторанти
Хубавите вечери в скапани ресторанти
Хубавите вечери в къщи
Лошите вечери в къщи
Безсмислената ревност
Как некадърно миех чиниите
Колко много неща готвеше ти
Как аз заради теб се учех да готвя
Как почти ме направи вегетарианец
Как незнайно защо се скрихме от всички – само ти и аз
Митко Воев
Васо Гюров
Колко беше щастлива като кръстница
Пътуването до София нелегално за урната на дядо ти
ВСИЧКИТЕ ни пътувания тогава
Балчик
Пряспата, в която затънахме
Дъгата над Дълбока
Когато толкова-толкова отдавна те прибрах от оная пейка зад театъра полуприпаднала
Колко мечти ми изпълни
Как те “пусках” в конкурса за сценарии, защото вече бях много стар за него
Старанията ти да водя по-здравословен начин на живот
Пъзелите, играта на думи, играта на карти (все губех – има снимка!)
Как ми подари камера и фотоапарат, а мен ме няма никъде, освен в огледалото, защото все аз снимах
Мента с мляко на плажа (забранено!)
Летните ми сандвичи, досадна работа, но ги правех заради теб, с любов
Твоите разкошни дробчета, гадна за теб работа, но ги правеше с любов
Как носех разкошната Глейдис на ръце по онези стъпала, милата
Как още в началото счупих походното легло на майка ти
Това, че ми позволи да прекарам тази последна безсмислена Нова Година с теб
Самотната ми последна Коледа, Свети Валентин, Осми март,, а сега и рожденният ми ден.... Цветница... и....
Онзи път на паметника над Английската гимназия, когато се връщахме отнякъде
Мезонетът в “Двата петела”
Гробът на баща ти
Доверието на майка ти
Рибената чорба на Морска гара, която отдавна я няма
Търпението ти, което все пак се изчерпа
Любовта ти, която все пак се изчерпа
Ти”

Тя беше необичайно момиче. Не и като тези, които познаваше. Беше едва на 25. Беше красива и умна, горда и самостоятелна, великодушна и обсебваща... С други думи, в един момент тя реши и си го взе.
Въпреки първоначалното си объркване, колебание и несигурност (та аз още съм женен, имам дете, почти не се познаваме), Писателят постепенно разбра, че няма нищо против. Нещо повече – той се влюбваше постепенно в нея – ден след ден, нощ след нощ, усмивка след усмивка. Разбра, че е влюбен, а по-късно разбра, че я обича. Искаше да прекара остатъка от живота си с нея. Това първо го учуди, а после го изплаши. През живота си винаги бе бил единак, дори когато по някакво странно стечение на обстоятелствата се ожени, макар да не вярваше в брака.
Започнаха да се виждат все по-често. Отначало тайно, после – все по-явно. Вечерни разходки по плажа, споделена бутилка вино на лунна светлина край морето, вечери в крайбрежните капанчета, дълги изпълнени с копнеж телефонни разговори.
После една нощ, пред един денонощен магазин на гаровия площад, тя изненадващо каза: “Искам да дойда да спя с теб. Просто да ме прегърнеш и да заспим. Нищо повече”.
Писателят седна на стъпалата пред магазина, замълча за един дълъг миг и после рече: “Добре...”

“От 3 дни имам кръвоизлив в окото.
Може би защото от 6 месеца практически не спя.
Мисля, мисля, мисля, мисля.
Сънувам наяве.
Спомням си.
Чувствам.
Денонощно ми е набита една скапана песен в главата и ми се струва, че полудявам. Няма да ти кажа коя.
Това обаче е само кръвоизлив в окото.
Сигурно не е толкова голям като този в мозъка ми.
По-лошото е, че сърцето ми кърви.
А ти тази кръв не я виждаш.
Не е червено скъпо вино, просто кръв.
Моята кръв си е това.А кървя, защото те обичам.
Днес се опитах да ти купя слънчоглед.
Не било сезона.
Питах за фрезии.
Не било сезона.
Тъп човек съм аз, това е положението.
Дори и от цветя не разбирам, камо ли от жени.
В крайна сметка ти подарих червена роза, която не мирише, но това е типично за мен – във всеки случай прекрасно отразява чувствата ми.
Всички мъже са такива, каза продавачката.
Утеши ме направо.
А подаръка си – колкото и да е тъп и евтин и тривиален – не посмях да ти го дам лично. Нямаше да мога да понеса това отношение, тоест липсата му от твоя страна, отново.
Не съм свикнал.
Разглезила си ме.
Свикнал съм да ме обичаш.
И да не мога без теб.
И 2 часа днес все се обръщах, честно.
Все се молих да ме догониш.
Взеха ме за побъркан.
Накрая обаче ми писна.
И най-сетне разбрах.
Не ми стана празнично.
Не ми стана хубаво.
Стана ми мъчно.
Ти днес наистина ме пречупи.
6 месеца и 6 години ми коства това.
Надявам се пък аз да не съм пречупил теб.
Защото ти не го заслужаваш.
Наистина.
Ти си най-красивото нещо в живота ми – досега и завинаги.
Дано никога не узнаеш какво е пустота.”

За Писателя започнаха няколко откачени месеца.
За нея също.
По това време той живееше в “строежа” на новия си апартамент, закупен с кредити, а почти бившата му жена и детето – при родителите и. Тя започва да идва вечер при него и преспиваха там. Носеше неизменно китайска или италианска храна, бутилка хубаво вино, СЕБЕ СИ. Рано сутрин се измъкваше изпод завивките, целуваше го по челото, после вземаше леден душ в недовършената баня и хукваше на работа. В редакцията на вестника се виждаха често, след края на работния ден – пак, нощем – отново. Започнаха да пътуват безумно с малката и служебна кола във всеки един свободен миг – бил той час, ден или уикенд. Обиколиха крайбрежието на север и юг, пътуваха до столицата, бяха ЗАЕДНО.
Докато в една прекрасна априлска нощ той отвори очи в брачното ложе с нея в прегръдките си, а над тях стоеше и плачеше безмълвно доскоро почти, а явно отсега - бившата му съпруга.

“Снощи лежах в тъмното и си мислех кога за пръв път разбрах истински, че те обичам. Не че те харесвам, не че искам да правя секс с теб, не че съм влюбен.
А че те обичам.
Противно на очакванията ми, не се оказа първия път, когато те видях. Нито когато започнахме да се срещаме по-често и дори да излизаме заедно. Нито оня път на стъпалата посред нощ пред денонощния магазин на гарата. Нито когато започнахме да спим заедно.
Естествено първо много те харесах. Започна да ми става ужасно приятно да бъда с теб. Бях объркан, после поуплашен. Липсваше ми, когато не си до мен. Започнах да се влюбвам.
Първият път обаче, когато НАИСТИНА разбрах, че адски много те обичам, че не мога без теб и мечтая да изградим една истинска, силна, дълбока връзка, беше в онзи нещастен, идиотски период, в който кой знае защо реших, че трябва да направя последен глупав опит да спася пропадналия си брак в името на детето, и се върнах – слава богу – за кратко в апартамента – при нея.
Тогава седмици наред буквално се побърках да те търся “случайно”. Озъртах се по улиците и кръстовищата, за да зърна някъде любимата ти светлокоса глава. Следях не минава ли наблизо колата ти. Взирах се в мрака на заведенията, в които ходех или на концертите, където бях. Постоянно се припознавах в теб и ми се привиждаше. Но все се озъртах.
От 6 месеца без 1 ден отново правя това...”

Писателят се почувства внезапно свободен да вземе в ръце живота и любовта си. В първите дни спеше на дивана в редакцията, тайно в недовършения си апартамент, при приятели, при родителите си в един крае квартал.
После – щастливи като малки деца – наеха първата си съвместна квартира в стария квартал на града близо до морето – малка таванска стаичка, където в банята се влизаше през гардероба, а всяка неделя сутрин ги будеше оглушителния екот от камбаните на близката църква.
Няколко месеца по-късно наеха тристайна мансарда в центъра, където изкараха може би най-щастливата година от съвместния си живот. Мебелираха я заедно и с нескрит ентусиазъм с подръчни средства – шкафове от старата квартира, диван от приятел, телевизор от друг.
Пътешествията им станаха по-дълги – седмица в този курорт, седмица в друг.
После решиха да се преместят в просторния и, ремонтиран апартамент в центъра, просто защото хонорарите му все повече закъсняваха, а наемът растеше.

“Отново се замислих за всичко след разговора ни отпреди малко.
Осъзнах, че и двамата си имаме по един лайтмотив, който СЯКАШ н оправдава пред самите себе си за това, което ни се случи.
От 6 месеца аз повтарям “Обичам те! Ужасно ми липсваш! Не съм щастлив! Самотен и объркан съм без теб! Ще спра да пия! Ще си намеря работа, която ми е интересна! Ще спра цигарите! Ще спортувам и ще вляза във форма... Заради теб... Извинявам се за всичко...”
От 6 месеца ти повтаряш “Обичам те! Понякога много ми липсваш! Тъжно ми е! Не съм щастлива! Но - Изморих се! Ти няма да се промениш! Никога няма да се научиш да ме разбираш! Трябва да се погрижа за здравето си...”
Всеки обаче като че ли говори и мисли повече за себе си, не за ДВАМА НИ.
А 6 години бяхме едно цяло.
Въпреки това... Ти твърдиш, че не те разбирам. Аз твърдя, че ти не ме разбираш. А не си обясняваме ВСИЧКО.
Замисли си колко общо въпреки това има в думите ни – обич, тъга, липса, нещастност...
Защо да не направим нещо заедно, ако НЕЩО все пак е останало помежду ни?!
Можеш да започнем всичко отначало.
На чисто.
След тези ужасни 6 месеца насаме със себе си... и с други хора.
Да се опитаме да преоткрием другия без много резерви, които са се натрупали през всичките тези години.
Бихме могли да започнем да се виждаме, не да се отбягваме (ти – “Депресираш ме”, аз – “Разстройвам се”). Да се виждаме като едни нови хора, които в един момент могат и да си допаднат. И да започнат да се виждат по-често и често. Ако го искат и им е приятно разбира се. Можем да се срещаме на кафе или на някакъв кратък обяд край морето. Да отидем на ресторант, на клуб, кино, театър или концерт. На разходка с кола. На плаж. На гости. Да посетим всичките си любими места. Да открием нови. Наши.
Говоря ти за изграждане на свободна връзка. За начало. Като нашето преди. Ти ще си живееш в апартамента, аз – в някоя квартира, след като започна работа. Няма да се мъчим да насилваме нищо, както го сторихме след твоето решение навремето да дойда да живея с теб в апартамента ти – с толкова желание и обич го превърна в наше уютно гнездо, после не искаше да се прибираш в него.
Просто ще се срещаме.
Ако нищо не се получи, значи явно това е. Така е било писано.
Ако не...
Можем поне да опитаме.
Мисля, че си дължим това, заради всичко, което сме преживели заедно.
А не да крием като щрауси главите си в пясъка и да страдаме и всеки да избягва стоически другия.
Пролет е, за Бога, после идва твоето лято...
Куелю пише, че няма минало и бъдеще, а само настояще...
А?”

И така, вече бяха почти семейство, реши Писателят. Бяха ИСТИНСКА ДВОЙКА. Живееха в хубав апартамент, имаха си цветя на терасата, куче, котка, игуана, папагали и дори костенурки. Истинска менажерия. Започнаха да отделят пари – по-скоро тя – един път за плазмен телевизор, друг път – за климатик, уредба, картина-две. Пътуванията продължаваха – Виена, Букурещ, Будапеща, Барселона...
Писателят се опитваше да пише и все се заканваше, че ще се учи да рисува с маслени бои, но не му вървеше – въпреки новия компютър и статив, които естествено тя му подари. Сменяше работа след работа – година тук, две – там, някои по-добре платени, някои – не. Между две работни места обаче започваха да зейват все-по-дълги периоди без работа, докато нейната заплата скачаше в пъти и кариерата и вървеше нагоре. Спокойно, мило, казваше тя, стой си у дома и пиши. Писателят опитваше, но писането не му вървеше. Все още не беше започнал да рисува.

“Добро утро, добър ден, добър вечер, здравей!

Постоянно мисля за теб и много, адски много ми липсваш. Чувствам се така самотен без теб. Искам да се върна при теб. Искам си живота обратно. Защото те обичам, обичам те и те обичам.
Толкова време вече мислите и чувствата ми, сънищата и мечтите ми се преплитат и преповтарят и няма измъкване от тях. Ти опитвала ли си някога да не мислиш – не за нещо определено, а по принцип, ей така. Просто – да не мислиш. При мен не се получава. Стискам очи в тъмното в 3 сутринта и се опитвам ДА НЕ МИСЛЯ... но не става. И отново всичко се повтаря – всеки ден и всяка нощ.
Искам да наваксам всичко това, което преди съм пропуснал да направя по най-добрия начин,  всичко в което съм сгрешил, всичко което не съм направил, а е трябвало, всичко което не е трябвало да правя, а съм го сторил.
Знаеш ли какво означава да живееш денонощно с всичко това и да го осъзнаваш до болка, а никой да не ти дава шанс да го промениш.
Ужасно е.
Дай ми някакъв шанс.
Покажи ми, че можеш да повярваш, че в мен е останало нещо, от човека, когото обичаше.
Покажи ми, че и в теб е останало нещо от тази обич, която за мен означаваше всичко на света.
Накарай ме да се почувствам човек отново.
Защото имам нужда да обичам и да бъда обичан.
Искам с теб!”

Писателят започна да пие. Всъщност не беше започнал, защото правеше това под една или друга форма от 20 години насам. Сега обаче пиеше професионално. Пиеше на работа, пиеше у дома, пиеше с приятели, пиеше по барчета, на плажа, в колата или докато се опитва безуспешно да пише. Изпадна в дълбока депресия. Сексуалният им живот замря. Тя започна да не иска да се прибира в собствения си дом, а той започна почти да не излиза навън. Стана асоциален и апатичен. Стана саркастичен и груб. Понякога учудваше дори и себе си. Чатеше в интернет с непознати, сърфираше из сайтовете, гледаше по телевизията Animal planet и лъжеше сам себе си, че всичко е временно, че всичко си е по старому.
По навик, изграден през тези шест години, тя продължаваше да се грижи за него. Правеше му великолепни подаръци, водеше го по почивки, концерти и вечери, следеше здравословното му състояние, а Бог му беше свидетел, че имаше защо. В един миг бе здрав, работоспособен и строен, а в следващия се оказа, че има болнисърце и черен дроб, диоптърът му се качва, холестеролът е зле, за зъбите не искаше дори и да мисли. Не беше вече на 33. Всъщност наближаваше 40.
Писателят продължи мрачно да пие.

“Знаеш ли, много обичам Френсис Скот Фитцжералд. Бил е гениален писач, алкохолик и шизофреник, слаба личност, влюбен до последно до лудост в една по-луда от него ужасно красива жена. Умрял на 40 заради алкохола, в плен на демоните си. В противен случай вероятно е щял да свърши в психиатрията. Той ме научи да чувствам винаги това, което той нарича “онази дълга, тъмна нощ в душата, когато сякаш е винаги 3 часа сутринта”. Красиво, нали? И много точно.
Реймънд Чандлър пък има една интересна дефиниция за пиенето. “Алкохолът е като любовта, казва той. Първата целувка е вълшебна, втората – интимна, а третата – просто така. След което просто събличаш момичето”. Едно колкото спорно, толкова и точно определение. Що се отнася до алкохола – така е. Що се отнася до любовта, все си мисля, че той има предвид случаен секс, а не ЛЮБОВ. Естествено и Чандлър е бил алкохолик. Умрял е в мизерия, а е един от най-продаваните американски писатели изобщо.
Замислих се какво е за мен сега алкохолът и какво любовта.
Алкохолът на 20 е купон, бунтарство, експеримент, средство да си разпалиш кръвта.
Алкохолът на 30 е да пишеш среднощ на машината пред чаша коняк или червено вино с цигара в уста непреходни произведения на литературата.
Алкохолът на 40 е да пребориш стреса, депресията, рутината, безнадеждността, отчаянието, края на любовта и живота.
Любовта на 20 е безразборно търсене и себедоказване.
Любовта на 30 е плавен преход към моногамия и по-стабилни дълги връзки.
Любовта на 40... Вече знам. Искам с теб!”

Някъде по това време – 6 години по-късно – дойде и краят. Писателят не разбра как стана. Беше се откъснал от света и беше потънал в себе си. Ти си егоист и не знаеш как да обичаш, казваше понякога с тъга тя и беше разбира се права. Очите и ставаха все по-тъжни, разговорите им – все по-еднообразни и вяли, секс нямаше отдавна. Не и в истинския смисъл на думата.
Една мразовита петъчна вечер тя – след като бе прочела в компютъра му (който му бе подарила за да ТВОРИ), разговора му с някакво момиче, не издържа.
Върви си, каза му и той си тръгна. Може би я разбираше, а може би не. Изведнъж се почувства сам и изоставен. Почувства се объркан – дотолкова бе свикнал да се осланя на любовта и, на грижите и, на любимото и присъствие в живота си. Почувства се стар, болен и уморен – един позастаряващ некадърен писател и журналист, без надежди, без работа, без бъдеще, без любов.
Реши да се промени.
Реши да и се себедокаже.
Реши да я върне в живота си.
Оказа се, че вече е късно...

“Пак молба.
Но ме разбери, защото съм свикнал на теб да разчитам, не на друг.
Не ми се вярва, но един ден сигурно ще умра.
Някои от бабите ми и дядовците, пък и татко взеха, че наистина умряха.
Пък знам и че да е утре или през 2089-та, на теб мога да разчитам.
Помогни ми да изглежда добре цялата гадост.
Ако можеш, ме кремирай – като дядо ти.
Не искам да ме гризат гнусни червеи.
Облечи ми някои черни джинси и тениска, само да не е костюм и от ония обувки за погребения с хартиените подметки.
Направи нещата прости и да няма хора, нито некролози и всички дивотии.
Ако искаш – пусни ми малко музика – примерно The Cure “Close to me” – така винаги ще се сещам за теб. Знаеш, че мога да изреждам до безкрай, ама на хората ще им доскучае, хахаха – Ако искаш си затананикай “Тъмна земя” на Митко, защото я обичам, но тихо, че ще те помислят за хахо. А и Митко вече никой май не го помни освен мен и теб и може би дрогирания му брат като се опитва да направи поредния тъпанарски концерт... By the way… Или по-скоро както ти обичаш да казваш, а аз никога не мога да го произнеса – “whatever”, хахаха, само така мога.
В компютъра ще ти оставя снимки, писма, разказите, романите си и поезията – всичко, за което се сетя.
В СД-то има диск, където са ми всичките ръкописи и повечето ни снимки – вземи ги, моля те, и направи така, че един ден Давид да разбере, че татко му не е бил просто един бездарен писач за скапани провинциални вестици. Изнуди шефа си и ги издай, хаха, но първо сборник с разкази, който да се казва “Иглените хора”.
И ме целуни, преди да ме погребеш.
Поне по челото.
И най-малкото веднъж.

П.П. Напиши ако може нещо от това на урната. Тези думи означават много за мен. Надявам се гробарят да не вземе скъпо за тази приумица, хахаха.

Животът прилича на зъб
Изобщо не мислиш за него
Доволен си – дъвчеш добре
Но внезапно той се разваля
Боли те но щом ти е нужен
За него се грижиш
Но за да бъдеш съвсем излекуван
Трябва да го изтръгнат от теб.

Борис Виан

И това ще мине...

Неизвестен автор

Родих се старец,
Ще умра млад.

Неизвестен автор”

Писателят хвърли едно око на безкрайната тясна галерия пред себе си, в чийто далечен край пред късогледите му очи се мержелееше мишената, после погледна пистолета. “Валтер Р22”. Компактен и удобен за ежедневна употреба, лесно се прикрива, беше се пошегувал зловещо инструктурът от стрелбището. Тегло 480 грама. Лостовете за предпазителя и пълнителя са изнесени и от двете страни, така че можеш да стреляш и с  двете ръце. Има регулируем мерник и мушка с бели точки за по-прецизно прицелване на тъмно. Притежава 10-заряден пълнител.
Брей, рече си Писателят, после изпъна ръка и изпразни целия пълнител по мишената. Хареса му.
-       Може ли още веднъж?- запита той и инструктурът му подаде с готовност нов пълнител.
10 куршума, по 96 стотинки всеки. Плюс таксата от 20 лева.
Писателят критично се взря в късото масивно дуло.
Прекалено е широко, реши той, направо ще ми разчекне устата.
После отмести встрани предпазните слушалки, допря пистолета до главата си и си пръсна мозъка.

Камен Петров

вторник, 16 декември 2014 г.

Мост

Погледнах го.
С едно око, като папагал.
Щото иначе не ми стиска – имам страх от високо май.
Мост като мост. Нито е особено красив, нито е особено голям, нито реката под него е река като река. Просто едно инженерно съоръжение, струпано надве-натри от строителни войски навремето, за да могат хора, пътища и автомобили да преминават по някакъв начин от единия бряг на реката до другия и обратно.
Мост.
Нямам какво повече да кажа за грозотията, скалъпена от каменни блокове, стомана и бетон над реката, освен простия, но емблематичен /за кого ли?/ факт, че точно този мост ще постави край на земните ми дни, тъй както утробата на мама е дала началото преди трудно установим период от време, долу горе 43 години оттогава, мисля, поне тате така разправяше,  докато беше още жив, пък и мама го повтаря и до сега.
Главата ми е празна, точно като джоба ми, тъй че вътре се въргалят само едни ръждясали шизоидни полумисли като тази например, че – олеле, слава Богу, че това не е Моста на Дружбата край Русе, пардон, Дунав мост, щото ако скоча, най-много да се удавя – шансовете да уцеля някой шлеп са нула с този мъртъв бизнес и потунало на дъното корабоплаване, ама карай, кво да се прави….
Седя си така на неудобния метален парапет на моста, краката ми се полюшват над бездната отдолу, а там изобщо не се плацика Реката на Живота, а някакво вмирисано токсично блато,  вятърът свири в обеците на ушите ми, предизвиква тръпки по бедрата и гърба ми, завира кичури коса в сините ми очи и ги кара да сълзят. Задникът ми вече е изтръпнал, а вися на моста едва от около два-три часа, кой ли ти ги брои, пък и има ли изобщо значение, мисля си.
Мисля аз, но май нищо не измислям.
Скапана работа!
Днес е поредният ми рожден ден. Поредната самотна церемония, която отдавна нищо за никого не значи, на никого не му пука, на мен самият ми е скучно и празно. Поредната дата от календара, цифра в статистиката, духната свещичка, махмурлук утре, малоумни подаръци, тъпи гости, хвърлени на вятъра пари и нерви, просто остаряваш, това е положението брат. Катафалката чака някъде.
Решил съм обаче, че всичко това е дотук.
Зрял човек съм, днес ставам на 43, хайде да не презряваме, а… Щото нали, току що сме се вмирисали приживе – в прекия и преносен смисъл…
Хвърлям едно око надолу към пропастта, която зее далеч-далеч между краката ми, леко разкрачени и доста треперещи, обаче не виждам някак си бъдещето. Тоест – бъдещия скок, бъдещия си писък, бъдещата смърт. За бъдещият живот след смъртта да не говорим.
Решил съм да скоча, но някак си не съвсем или поне не изцяло.
Бившият ми вече психоаналитик в крайна сметка вдигна ръце от мен /след като систематично и с демонска наслада смучеше от изтънялата ми банкова сметка по 45 кинта на час на сеанс в течение на три дълги, протяжни, безсмислени от гледна точка на успешната психиатрична практика години/, по простата причина, че съм един завършен шизофреник.
Раздвоение на личността като по учебник.
Вярно, викам си сега, прав е бил човекът.
Днес една част от мен отчаяно иска да скочи и да сложи край на всички лъжи, на целия този блъф, наречен живот, на безсмисленото броене на годините, на всеки пореден рожден ден, на поредицата разочарования, фалстартове и житейски катастрофи, на всичко…
Другата обаче се стиска здраво за парапета на моста, вкопчила се е в това копеле живота и във всичките останали лайна, и не ще да скача, мамка и, не и се умира, живее и се, ще и се още да цампурка в помията и да я газят с подковани обуща, кой знае защо...
„Хей, пич, скачай, скапаняко, какво чакаш още, кризата да се задълбочи, да се парализираш или да откачиш, инсулт да отнесе майка ти или цунами – апартамента, в който се ръсиш здраво всеки божи месец с наем. Скачай, мамка ти, копелдако! Заеби всичко! Забрави всичко! Преоткрий СМИСЪЛА!!!”
Така крещи в и без това пищящите ми от хипертонията уши моето суисидно, но в същото време и безсмъртно „АЗ” навръх рождения ми ден, а най-гадното е, че прекрасно знам как в този момент моята любима приготвя у дома празничната вечеря с любов, докато /както винаги/ страхотния и подарък ме очаква грижливо скрит до завръщането ми.
„Не мога, не искам, не смея! Живее ми се! Имам страх от високо. Акрофобия му викат, копеле неграмотно самоубийствено такова. Искам у дома, искам при мама, искам при моето любимо момиче, искам да си хапна празничната вечеря и да изпия празнична чаша червено вино. Искам си подаръка! Искам си ЖИВОТА!!!”
Това е отговорът на  другото ми „АЗ” – онова, дето го е бъз от високо и винаги търси апартаменти под наем на нисък етаж. Онази моя половина, която е готова да съпреживее още 100 мои рождени дни, нищо, че тогава ще съм сляп, глух, сакат, парализиран, импотентен, имбецилен – едно дебилно куко, от което света и близките му копнеят безболезнено да се освободят, лека му пръст, лека му пръст…
Водя си ги тези разговори на върха на моста и няма торта, нито подаръци, нито свещичка, пък и какви ли свещички изобщо да има с този вятър на тази височина – ще я отвее заедно с мечтите, спомените и с празничните ми пожелания, нищо че отдавна вече нямам май такива.
Какво ли да си пожелая, викам си. Вечен мир, равенство и безплатни карти за транспорт за пенсионерите ли? Аз да не съм Мис България, мамка му?!
За какво да мечтая, след като днес всяка мечта е просто мъртвородена, смачкали са я с валяка на Битийността, Кризата и Простащината.
Какво да помня, щом повечето спомени са скръбни и навяват мирис на трупове, на мъртви мечти и желания, на пропиляна на вятъра семенна течност, сълзи, пот и кръв, които никой не е искал, за които никой не е мечтал, и които никой не помни.
Мостът, реката, пропастта.
Там ми е мястото, мисля си.
Насилвам се – волята си, мускулите си, крехките си от ужас, страх и отчаяние кости, но нищо не става.
Не скачам.
Не падам.
Дори не се опитвам да реализирам един отдавна платен бънджи скок, нищо че няма ластично въже и публика наоколо, нито инструктор или лекар.
Онова мое атавистично „АЗ”, дето се е закачило за живота като репей за козината на златистия ми ритривър Флет, не дава, копелето.
Дори усещам как е запушило устата на едноячния си близнак – другото ми, суисидно „АЗ”, песимистичното, критично настроено, заядливо копеле, което копнее да види размазаното ми на брега на реката тяло с потръпващи крака и разпръснати по глухарчетата вътрешности.
Иска да избяга и да отиде на купона за тъпия ми рожден ден който са спретнали приятелите ми /макар и да не са дори четирима, както пееше навремето един набеден поп певец/, за да могат да носят ковчега ми в ОНЯ момент, към ОНОВА място, от което – казват – връщане нямало, амин.
Часовникът на дясната ми китка цъка, отброява секундите, минутите и часовете на изтичащия ми бавно пореден рожден ден и ми припомня за баща ми, покойния, той ме научи да го нося там, а не като нормалните мъже, по простата причина, че приживе беше професионален шофьор /”Така го пазиш да не се удря постоянно в страничното стъкло и да се счупи, докато шофираш, синко”, обясняваше ми той/.
Това обаче е само дълбоко вътре закодирано, в развинтеното ми болно въображение, заради огромната дупка, която оставиха в сърцето ми баща ми и рака, заплетени в една странна, зловеща, вечна комбина. Татко никога не ми казваше „синко”. Плюс това отдавна вече не беше професионален шофьор, а часовникът е погребан заедно с тялото му в гроба и вече не тиктака. Нито се отдава от поколение на поколение. Това май става само в холивудските филми.
Аз обаче имам син.
Моето момиче, моята любима, чака дете.
Ще ми се те двамата да ме виждат още известно време поне, да се навъртам край тях, да ги обичам, напътствам, да им досаждам с бащината си любов и ревност, да ги пазя. Да съм донякъде здрав, колкото може красив, приемливо успял, прилично умен – не просто стара снимка, избледняващ спомен, изкривена представа, скрита под надгробната плоча.
Ставам с натежали крака от парапета на моста, а той – имайте предвид – далеч не е мостът на въздишките или моста на влюбените.
С разлюляна походка се отдалечавам от реката, от инженерното съоръжение, от пропастта.
Връщам се – искам или не – към живота.
Решил съм все пак да присъствам и на този купон за собствения ми рожден ден, режисиран от някой друг.
Ще прекося за пореден път Моста между Двата Свята.
Ще приема Даровете, каквито и да са те.
Ще изпия Чашата, дори да е горчива.
Ще се усмихвам, ще съм наоколо, ще живея.
Пък и 44 според някои източни философии не било чак толкова лошо число.
Ще видим…

неделя, 9 ноември 2014 г.

Багер в пясъка

 Седми ден лежа пред багера.
Пясъкът е влажен и студен, началото на юни е, а вчера пак преваля.
Лежа по гръб и наблюдавам летящите високо горе в небето облаци, гонени от източния бриз откъм морето. Малко по-ниско гларусите вият гладното си хоро и надават дразнещи крясъци. Когато се слеят обаче с песента на прибоя, писъците им вече не дразнят слуха, а се превръщат в любовна песен между мен и морето.
От време навреме от близката горичка притичва някой от нашите и ми подава вода и плодове:
- Вземи Гери, хапни. Пий нещо. От една седмица не си мръднала оттук.
Послушно отхапвам парченце ябълка, прокарвам я с глътка вода.
Багерът грухти на сантиметри от главата ми и разпилява мислите ми по плажа. На седалката вибрира нервно в такт с мотора някакъв чичка с жълта сигнална жилетка и синя каска, пуши цигара от цигара. Объркан е и не знае какво да прави, но аз знам…
В началото, на пясъка пред багера бяхме мнозина, но останалите окапаха един по един през тези няколко дни, по една или друга причина.
Някъде наблизо се чуват удари на чук, работниците издигат скеле и сигурно вече копаят. Не мога обаче да надигна глава и да видя докъде са стигнали, трябва да лежа пред скапания яркочервен багер и нервния чичка на седалката му.
Иначе багерът ще тръгне…

Но - нека започна отначало.
Казвам се Гергана, студентка съм, биотехнологии, трета година. Това обаче няма голямо значение. Значение в случая има единствено факта, че в един прекрасен момент в началото на лятото и в края на поредната сесия, реших да обиколя страната на автостоп. Тоест - до обиколя черноморското крайбрежие. Така че - хванах автобуса от София до ГКПП - Дуранкулак, а оттам насетне, чак до Резово, разчитах единствено на палеца си, на късмета си и на доста спорния си сексапил.
Дуранкулак ме омагьоса. Още с пристигането си разбрах, че тук слънцето изгрява и залязва 18 минути по-рано, отколкото в София и то над ПРИРОДА, не насред смог. Орловото блато, бъбрековидното езеро с двата острова с храма на Кибела и тресавището, се намират точно на пътя на Виа Понтика и веднага го разбирам. Колкото по множеството пъстроцветни курешки по косата и дрехите ми, толкова и по многогласния птичи хор, в който се смесват гласовете на корморани, водни бикове, гъски, потапници, чучулиги, лебеди, блатари и индийски шаварчета. Редувам се да лежа и да цамбуркам в морето и на двата плажа - този на север, проснал 3-те си километра оттук чак до Румъния, и южния - 6 километра райска хубост. Автостопът обаче ме зове. Вдигам палец в посока юг, застанала в канавката край разбития междуселски път, край който избуяват глухарчета, а телефонът ми звъни:
- Гери, къде си?- опитва се да надвие прибоя и птичия хор гласът на майка ми.
- В Рая, мамо!- крещя чистосърдечно и най-важното, вярвам си.
Пристигам в съседния Крапец за минути /две Лади, БМВ и трактор, преди да ме качи приказлив рибар със старо Ауди/ и веднага побивам кол на неолитното селище. После обикалям с часове множеството тракийски могили, търся Езерния град, наричан "Европейската Троя" заради първи каменни строежи в Европа (51 век преди Христа и още 21 века преди бетона, автомобилния трафик и чалгата, представяте ли си?!), запознавам се с всички тези наследници на руски емигранти, гагаузи, български преселници - всички чисто и просто широко скроени морски хора. Опитвам крапешка баница, добруджанска кавърма и добруджанско печено пиле с чесън, точно като в разказите на Йовков, а за прословутата Карапчанска рибена чорба, приготвяна от минимум 3-4 вида риба,  подправена със "саламурика" от лют чукан червен пипер, чесън, морска сол и различни подправки, ммм… просто думи не ми остават.
Огромният плаж е неурбанизиран, почти девствен, чета в пътеводителя, че е дълъг 7,5 километра, не мога да повярвам. Има и дюни, а няма багери! Многообразието от над 70 вида гнездящи наоколо птици е изумително, виждам дори бели и розови пеликани, пойни и неми лебеди, ИСТИНСКИ, а не ПРЕПАРИРАН пчелояд, ибиси, корморани, патици, рибарки, чапли, присмехулници, соколи, морски орли и дропли. Мнозина от тях ме облитат и по време на стопа ми на юг - през Тюленово, Камен бряг, Шабла и Калиакра, а на мен очите ми все в морето - току виж съм щастливка и ще видя стадо игриви делфини или самотен, препичащ се на скалите тюлен-монах, ала, уви, така и не виждам…
После прескачам на един тур и с омерзение кича на Балчик /прости им, Реджина Мария!/, и лудницата на Варна. Подминавам с надменно вдигнат за стоп палец презастроените Русалка, Албена, Свети Константин, Златни пясъци, Слънчев ден, Ривиера, подобните на лъскави мравуняци Бяла и Обзор, и… стигам Кара дере и Иракли…
Кара дере и Иракли са като остров на безвремието сред околния забързан свят на луксозни джипове, небостъргачи по плажа и строежи по дюните и сред горичките. Морето е любовно-топло и ласкаво, плажът - пустинен, облян от слънчевите лъчи, проснат на север и на юг в извечната си прегръдка с морето. Чайките търсят храна, отвъд пясъчната ивица, в предпланините на Стара планина, шумят папури и тръстики, храсти и дървета. На Кара дере на метри от нас притичва дива свиня с малките си, виждам заешки следи, а в далечината на Иракли - дори рогата на сръндак.
Пак ще се върна, заричам се мислено, без дори да знам колко скоро и при какви обстоятелства ще изпълня клетвата си, и се устремявам на юг през предпланините, проточили се до самите плажове, покрай водата, сред дърветата.
По пътя си пресичам, возена с най-причудливи превозни средства от летовници, сезонни работници, чужденци или местни, над лонгозите на Камчия, Ропотамо, Велека, но нямам време за червеноглавите костенурки, за жабките, подскачащите рибки и водните линии точно сега, водена от повика да обиколя на един дъх цялото крайбрежие, да се потопя в пътя, в гората, в плажа, в морето…
Вярна на принципа на този стоп, прелитам и през урбанизираните Бургас, Свети Влас и Слънчев ден, презастроените Царево, Лозенец, Китен, Поморие, Приморско, Синеморец, Варвара и Ахтопол, и навсякъде е едно и също - бетон, коли, асфалт, хотели, прилични на крайни столични панелни квартали, чадър до чадъра, не се виждат пясък, дюни, защитени растителни видове край плажа, рибки и рачета в морето, природа… Любимите ми като дете Несебър и Созопол днес са дори още по-претъпкани и кичозни от Балчик. Отбивам се, водена от носталгията, в Аркутино и парк Росенец, но и там хората и сградите са станали повече от песъчинките на плажа, Мечешкото блато пустее, пясъчните линии са стъпкани, кактусите на остров Свети Тома линеят, митничари са си вдигнали летните палати насред парка в Отманли, затова продължавам все по на юг и по на юг, навлизам в гъстата прохладна гора на Странджа и следвам криволичещия третокласен път сред лесовете на планината чак до Силистар и Резово.
Стигнала целта си, отпивам с наслада леден чай с лимон, заровила пръстите на краката си в пясъка на резовския плаж, слушам като упоена чайките, мечтая, а бризът плющи напевно в българския и в турския флаг, веещи се от двете страни на граничната бразда, докато видрите се прескачат в бистрите води на Резовска река…

Тук обаче, насред персоналния ми Рай, ме застига и мълвата, носена на ухо на ухо, за багерите в Иракли… Стопът на север е трескав и на моменти нишката ми се губи. Мятам така яростно палец, че спирам буквално всичко - от правителствени кортежи, през трактори до магарешки каруци.
Пристигнах в Иракли късно привечер, а грохотът на багерите, камионите и тракторите ме посрещна отдалеч, още докато се люшках в поредния "Москвич", хванат на стоп, по черния път към плажа.
Избрах си най-големия, най-шумен и най-яркочервен багер и се строполих на пясъка през него, а смешният чичко с жълтата сигнална жилетка и синята каска, запали цигара и безучастно се загледа в морето, без изобщо да го вижда.
Знаех какво виждаше всъщност строителят - бъдещи изкопи, скелета, кофражи и издигнати сгради. Виждаше преизпълнени планове и премии, виждаше милиони, вливащи се от експлоатацията на последните девствени кътчета по морето в нечии алчни джобове, германски туристки по монокини и ледени бири под нагъсто набучените в пясъка чадъри.
Аз обаче лежа вече от седмица на пясъка пред пуфтящия багер и пред очите ми постоянно се ниже това приказно крайбрежие от Дуранкулак до Резово, което обиколих  на автостоп в последните няколко дни. Виждам тичащите по пясъка гларуси, скока на сребрист сафрид насред устременото ято блестящи риби в плитчините, виждам полета на корморана, лазещите по дъното раци-пустинници, понесли на гръб миниатюрните си къщурки, виждам замислените костенурки сред камъша и водните лилии, разлюлените корони на дърветата над главата си, а после в един миг виденията на строителя се разтварят в нещото, бученето на багера заглъхва и остават само писъкът на гларусите, пулсът на морето, дъхът на природата и една мечта за вечно лято, която никой не може да прегази с веригите на трактор, нито за засипе с бетона на отчаянието, бездушието и отричането на живота, такъв какъвто го обичаме.
И то - тук и сега…


Камен Петров

събота, 8 ноември 2014 г.

Риба за тате

Декемврийски ден.
Морето – оловно-сиво, духа от югоизток, слънцето едва се процежда, но все пак го има. Ентусиастите като нас се броят на пръстите на едната ръка. Всички те са се пръснали по протежение на моста, а въдиците им гледат като една към остров Света Анастасия.
Духа, студено е, вълнението е може би към четири бала, защото морските пръски се сипят в лицата на хората, а гларусите вият хорото на гладната смърт над въдичарите.
Ловим илария. Пасажи с илария този ден дал Господ, въпросът е кой хвърля въдицата за нея.
В случая това съм аз. Голям чревоугодник и гастроном, но с въдицата хич ме няма.
В този ден обаче иларията е решила „да избие рибата”. Приижда на талази и талази – сребриста, оцветена в златисто там, където лъчите на залязващото слънце докоснат гърба и. Моят проблем е един. Нарича се „стръв”. В случая стръвта са едни странни и много древни на вид червеи, които моят колега, приятел и кръстник Миро нарича „езерни червеи”. Не знам езерни ли са или не, дали са червеи или някаква друга гад, но са членестоноги и имат щипци, с които хапят, така че упорито отказвам да ги нанизвам на кукичката. Затова Миро и приятелката му Меги стоят зад мен, слагат стръвта на кукичката, откачат уловената риба от нея, после слагат следващата стръв и откачат следващата илария и така два часа и четири кила прясна, току що уловена риба. Късметът на начинаещия, както не пропуснаха да ми натякват всички.
После Миро изчисти рибата /мен, разбира се, ме е гнус от кръв, хриле, черва и прочее/, изпържихме я у дома и си я изядохме, обилно поляна със сухо бяло винце. Докато си пийвах и хапвах, гледайки всички тези хора, дето ги бях нагостил с цялата си некадърност като риболовец, внезапно се сетих за тате.
Татко, Бог да го прости, ракът го отнесе преди шест години, но винаги е бил голям рибар, макар и не морски, израсна край Дунав и язовирите наоколо и вадеше речна риба, нищо че все мечтаеше за надуваема лодка и богат улов в морето. Та при един такъв чисто негов си риболовен излет, тате улови най-големия шаран в живота си в един язовир в Лудогорието. Чудовище. Каза ми: „Вземи кепа и влез във водата, да го извадиш, докато аз го придърпам с въдицата”. Ами, влязох. Не го извадих обаче. Подхлъзнах се и паднах, изтървах го, а чудовищният шаран си отплува обратно в язовира и дим да го няма, не го видяхме повече, а голям беше, ей. Тогава тате не ми говори три дни.
По него време не го разбрах. Сега го разбирам. Затова и сега, в този декемврийски ден, седя с въдица на моста в Бургас, замятам за илария и му нарочвам всяка една хваната рибка.
Пък и стръвта днес сам си я слагам.

четвъртък, 17 юли 2014 г.

Бургас, лятото, морето...

Рибарят и морето

„Колко години стои планината,
неподвластна на океана?“
                             Боб Дилън, „Отговорът с вятъра се носи“

Когато в зори в морето солено
Изляза със своята лодка
Презирам русалки, мъгли и безветрие
И сам съм, но не и самотен

Преборвам се с вятъра и поря вълните
Изплитам извечната мрежа
В която втъкавам потта и мечтите си
Греблата си и копнежа

Знам, ще изтегля голямата риба
И нека я ръфат акулите
Парче от хрилете на мене ми стига
И туй, че за нея сте чули

Реве буревестник, вещае с крилата си
Потопи, пришествия, хали
Но знам, че морето добро е в недрата си
С коприна рибарите гали

Желаеш ли страстно, копнееш ли истински
Ще хванеш и златната рибка
Напъваш ли здраво, изпъвайки жили
То тя и сама ще те викне

А вятърът мята пръски солени
Които запраща в очите ти
Сълзи ли са, пот ли е, дявол го вземе
Или е скръбта на вълните...


....

Полетът на буревестника

Когато изгризват багери дюните
Светът изсивява и плаче морето
Ветрецът гальовно дюните брули
И шепне мечти за безветрие

Нашепва за стари, безименни спомени
В които брега и морето
В прегръдка се срещат и бягат подгонени
От вятъра високо в небето

В бетонна прегръдка извива се плажът
Асфалт пясъчинките слива
В петно некрасиво, сиво и влажно
И плажа безлично убива

Оттатък морето плаче стогласно
С гласа на безименни риби
Със писък на чайка, с вълмо водорасли
Което брега не достига

Лети буревестникът, носен от вятъра
Крилете му светят в лазура
Морето се плиска така необятно
Че чак безпредел ти се струва

Лети буревестникът, помни когато
Морето и плаж се целуват
Когато царува вечното лято
И бризът морето сънува

Лети буревестникът, тихо облита
Простора и малките тайни
С които морето шепне и пита
Русалки и миди незнайни...



неделя, 27 април 2014 г.

Топ новини

Тази сутрин намерили 24-годишна жена и 7-годишната и дъщеричка мъртви в апартамента им в Джебел. Работено е с брадва, хем здраво. За двойното убийство задържали 18-годишен ученик.
Добре.
„Лошата новина е добра новина”, казват журналистите.
Вчера в Поморие правиха панихида за 7-годишната Александра – момиченцето, което беше задушено с найлонова торбичка и тиксо от съседката си навръх Цветница.
Продължават да издирват онази 25-годишна секси медицинска сестра – Валя от Бургас, която изчезна преди 2 седмици. Предполагат, че или се е самоубила, или е отвлечена да проституира.
Този уикенд в Бургас гасили цели три пожара. Има четири жертви и не всички са били клошари, хм…
Последните дни изобщо са богати на топ новини.
Богат урожай.
Изглежда с напредването на кризата, народът подивява все повече и повече, а журналистите доволно потриват ръце. Вестникарските заглавия тежат от кръв, мъка, сълзи, сперма, отчаяние и кръв. Мирише на пожари. Труповете валят. Новините са направо убийствени, хаха.
По време на новинарските емисии, жена ми не може да ме мръдне от телевизора.
- Голям новинар се извъди и ти, бре…- често ме иронизира тя.
Отвръщам и, че гледам резултатите от мачовете и прогнозата за времето заради лозето.
Това, разбира се, беше лъжа.
Новините, които ме интересуваха, винаги бяха най-отпред в емисиите. Топ новини. Те явно бяха най-важните. На кой му пука за култура, спорт или метеорология?!
22-годишен бургаски наркоман заклал най-добрия си приятел от детските години, съсед и ученик заради 4 бона.
Бургазлия тръгнал на гости на съсед по Великден, но вместо агне изял такъв бой, включително с гаечен ключ, че го приели в шоковата зала на Бургаската болница.
Из бургаските села около Гергьовден масово се крадат овце, кози, коне, кокошки, дори екзотични перуански козички, а стопаните пропищяха от крадливите цигани в областта.
Педофил заведе у дома си в Камено малко момиченце и го изнасили.
Момиче скочи от Аспарухов мост, мъж скочи от 6-тия етаж, млада жена скочи от терасата у дома си, младеж скочи от…
Мъжът, застрелял бургаската банкерка, пише мемоари в затвора.
Хлапе от Английската гимназия решило да се скатае от училище и – разбира се – вдигнало телефона и съобщило, че в сградата има бомба.
Духалка задуши 62-годишен бургазлия с съня му в собствения му апартамент.
25-годишен загина на място, блъскайки се с колата си челно в камион.
Четиричленно семейство се удави в колата си в язовир край Винево.
Шофьор прегази майка с дете на пешеходна пътека в центъра на Бургас.
Вкараха нелегално дрога и мобилни телефони в бургаския затвор. Пак.
Жандармерията тръгва на спецакция срещу престъпността по малките населени места, озаптява циганските кланове.
Маскиран и въоръжен преби и ограби четвърта продавачка на квартален хранителен магазин в рамките само на един месец.
Поредната баба – пенсионерка изгоря с няколко бона в ало измама по схемата „пари за пострадал близък човек”.
Двама апаши душиха посред бял ден на улицата 15-годишно рускинче, ограбват го.
Заловиха банда от две майки – циганки барабар с децата, докато се опитват да откраднат метали от Корабостроителницата.
Бургаски тийнейджъри ритаха беззащитен дядо на земята, обраха го.
Баща и син пребиха и отвлякоха съселянин заради спор за нива.
Наркоман извади нож на бившата си в заведение ,месец преди това я пребил и я заплашил с пистолет.
61-годишен наръга съселянин в корема в кръчма при пиянски скандал.
Още разследват инцидента, при който психично болен се барикадира у дома си и откри стрелба по спецченгетата, при която имаше убити…
И така нататък, и така нататък…
Както казах – топ новини.
В сравнение с челата на вестниците и водещите новини на телевизионните и радио емисии, книжлета като „Портокал с механизъм” на Бърджис или книжките на Стивън Кинг приличат по-скоро на книжки с детски приказки.
И така си карам аз ден след ден. Чета, гледам и слушам топ новините. Поглъщам това, което става със света около нас.
Не знаех какво чакам, просто го карах ей така – ден за ден.
А може би просто чаках онзи момент, в който и аз щях най-сетне да не издържа на напрежението, нямането, простотията, корупцията, политиците, ченгетата и бандитите, които ни газят всеки божи ден, деня в който щях да изгоря като бушон, да наточа литър гроздова от избата, да си го изпия, а после да грабна брадвата и да тръгна из града…
Един път пък може и аз да вляза в пустите му топ новини, кой знае…


Камен Петров

сряда, 5 март 2014 г.

A.L.F. – Мисията невъзможна

Ден първи на мисията

До кораба-майка! Навлизаме в орбита около набелязаната планета, разположена на 4 парсека от нашата звездна система... бррр... фиууу... Всичко е под контрол. Наоколо изглежда спокойно. Планетата е синя, вероятно от многобройни морета и океани, изпъстрена с кафеникави петна от евентуални сухоземни континенти. Около нея обикалят едно слънце, една луна и още 7 малки планети... бррр.... фиууу... Радиовръзката се влошава с приближаването на разузнавателните совалки към повърхността, не знам защо...

Вече от 11 часа 07 минути и 33 секунди сме в орбита около планетата, снижавайки се. И трите совалки от разузнавателния патрул са в ред, без отклонения, летим в синхрон. Наоколо все още е спокойно. Чак... бррр... фиууу... не мога да повярвам, че тези долу под нас са толкова задръстени, да не засекат с локаторите си корабите, макар около нас от време на време да прелитат сателити. Лесна задача, лесна плячка, лесна за овладяване планета – така изглеждат до момента нещата...

До кораба-майка. Огледахме и сканирахме щателно повърхността на планетата педя по педя по време на разузнавателните обиколки в орбита. Има седем континента, разположени насред няколко големи океана... бррр... фиууу... След кратко съвещание на комодорите на борда на флагманския кораб, решихме... бррр... фиууу... да кацнем на най-големия от тях, който обаче май изглежда и най-урбанизиран, което вероятно ще затрудни задачата ни...

Наистина е свръхурбанизиран... Не очаквахме такова нещо от туземците – по-скоро нещо по-пасторално... Хм... Проведохме ново спешно съвещание – този път в конферентна видеовръзка, защото времето ни притиска, почти сме навлезли в стратосферата... бррр... фиууу...  Последно – кацаме насред някакъв полуостров в югоизточната част на континента, която изглежда по-слабо развита, не така пренаселена и свръхурбанизирана, за разлика от териториите на запад и в централната му и северна част... Няма и смог...

До кораба-майка. В движение синхронизирахме разчетите си и се насочваме към малка и очевидно западнала държавица, разположена край някакво море в края на полуострова... бррр... фиууу... Локаторите на флагманския кораб отчитат, че площта на държавата е едва 110 994 квадратни километра, колкото една човешка длан, както се казва. Обилно е залесена, има няколко планински масива. Оттук изглежда доста запустяла, особено северозападните и части. Уредите отчитат едва 4-5 по-големи града, от които два до морето, един на брега на голяма гранична река, а най-големият – разположен в западната част на страната – вероятно е столицата... бррр... фиууу... Страната е населена според компютъра с A.L.F. /Alien Life Form или Чужда Форма на Живот/... Както и да е - кацаме...

Ден втори от мисията

До кораба-майка. Приземихме се на склона на някаква планина, на чийто връх... бррр... фиууу... е издигнат странен постамент. Компютърът твърди, че на него на туземния език е изписана думата „Шипка”. В далечината – на един друг връх, мощните телескопи в първия момент отчетоха приземяването на неиндентифицирана летяща чиния, очевидно не от нашия състав. По-подробния анализ... бррр... фиууу... отчете обаче, че обектът не е космически кораб, а сграда със странна конструкция и с надпис „Бузлуджа”, също така изписан на първобитния местен диаклект...
Нещата изглежда тръгнаха още от самото начало на зле. Първо – совалките затънаха почти до люковете в запустялата, неподдържана и кална почва. Изпратените на разузнаване роботи... бррр... фиууу... също затъват в калта на изровените междуселски пътища или пропадат в дълбоките ями по тях. До този момент сме загубили 11 от общо 20 робота, а като знам колко струва всеки от тях... както и да е... В първите часове от кацането ни, при совалките се изсипаха тълпи от местни, натъпкани в колесни превозни средства, които наричат „джип”. Заловен за проба екземпляр, при тестовете заяви на гъгнивия си диалект, че – цитирам – „мислехме, че това е някаква нова гъзарска чалгатека”... каквото и да значи това... Изпарихме ги с дезинтеграторите...

Днес най-сетне проумях, защо... бррр... фиууу... няма нормална радио и видео връзка с кораба майка. Причината е, че в тази държавица ефирът е изпълнен с пиратски радио и телевизионни честоти, които предават денонощно онова същото нещо, което туземците наричат „чалга”, както и странни от морална, етична и чисто конструктивно-анатомична гледна точка видеофилми... бррр... фиууу... в които две или повече от тукашните същества очевидно се съвъкупляват по всевъзможни начини, издавайки квичащи звуци и сипейки семенна течност навсякъде. Бордовият компютър твърди, че името на филмите на местен диалект било „порно”...

Ден трети от мисията

До кораба-майка. SOS! Повтарям – SOS! Загубихме един от трите разузнавателни кораби. Станало е през нощта, въпреки че все по-намаляващите на брой роботи... бррр... фиууу... не преставаха да сканират с ултравиолетови лъчи околността и дежурят на 24-часови смени, колкото е и тук цикълът на денонощието. Разчитането на видеозаписите от бордовите охранителни камери показват, че група дребни мургави туземци буквално са разфасовали совалката с режещи инструменти и са я изнесли... бррр... фиууу... натоварена на парчета на четириколесни дървени превозни средства, теглени от нечифтокопитни впрегатни животни от местна порода. Патрул, изпратен по следите им, установи, че останките от совалката са продадени от мургавите в пункт, за – казва компютърът – „спрап”... Изпращам наказателен отряд от командоси...
Останките от наказателния отряд се върнаха 6 часа по-късно. Казвам „останки”, защото от 20 командоси, на флагманския кораб се върнаха ... бррр... фиууу... само 7. Останалите са паднали жертва на: 1. Блъскане от местно четириколесно моторно превозно средство, 2. Пропадане в необезопасена яма, 3. Отвличане с цел откуп от отряд маскирани туземци, натоварени в „джип”, 4. Други причини... Дори тези които се върнаха... бррр... фиуу... не са във форма. Повечето кихат, кашлят, от дихателните им органи текат секрети, същото е положението и с отделителната им система, както и с органа за зрителен контакт... Въвеждам карантина...

До кораба-майка. Карантината както изглежда закъсня. Заразата се прехвърли на екипажите и на двете останали совалки и положението става повече от тревожно... бррр... фиууу... Вируси нападат екипажа и медицинските роботи не могат да се справят с тях. Бордовият компютър след кратък анализ оповести, че това били характерни за местните туземци болести като „свински грип”, „алергии”, „варицела”, „луда крава”, „птичи грип”... Хората ми започнаха да измират един по един и да свършват междузведния си път в бордовия изпарител, вечна им памет...
Ден четвърти от мисията

До кораба-майка. Загубихме и втората совалка. Отново през нощта. Останали са ни само два робота. Две трети от екипажите са мъртви. Затова... бррр... фиууу... бдителността и нивото на сигурност са под всякаква критика и похитителите безпрепятствено са използвали нощта, за да разглобят и отнесат разузнавателния кораб. Този път дори не изпратих наказателен отряд след тях, защото просто няма кого да включа в него. Отчаяно се нуждаем от помощ! Повтарям – изпратете спешно помощ! Тази планета и тази държава са смърт за всеки, който се докосне до тях...

Появиха се трупа надути пуяци с костюми, мегафони и лимузини, обградени от боригардове и възторжена тълпа, подтигвана от клакьори. Правилно предположих, че са някакви местни политици, които се опитват да извлекат политически ... бррр... фиууу... от присъствието ни. Когато данданията отвън стана невъзможна, решихме проблема с няколко откоса на протонните оръдия на борда на флагманския кораб...

Днес – след като им изпарихме политиците - местни въоръжени сили с тежка военна техника обстрелваха единствения оцелял кораб - флагманския. Разбира се безуспешно. Не е измислено оръжие във вселената, което да пробие защитата му... макар онези дребни мургави туземни копелета... бррр... фиууу... да успяха да видят сметката на другите две совалки и то с подръчни средства... Както и да е. Хората от екипажа продължават да измират един след друг. Положението е критично. Очаквам всеки момент помощ от космическата армада! Повтарям – очаквам спешна помощ от армадата в орбита!...


Останах сам... бррр... фиууу... Днес пуснах в изпарителя тленните останки и на последния командос... бррр... фиууу... Навън отчаяни, тежко въоръжените армейски части най-сетне се отказаха да ме обстрелват и... бррр... фиууу... се изтеглиха... Появиха се обаче отново дребните мургави туземци... Стоя сгушен ... бррр... фиууу... на командния мостик и гледам чрез камерите на бордовия компютър... Като космически скакалци са! Лазят по цялата външна облицовка на совалката... бррр... фиууу... и... бррр... фиууу... режат ли режат с инструментите си... Чувствам се като парче протоплазма в консервна кутия в кухнята на ресторанта на киборга Лари от планетата Неотика 33-ФБ до космодрума... бррр... фиууу... миг преди главния готвач да извади отварачката за консерви... бррр... фиууу... Имам нужда от спешна... бррр... фиууу... помощ, много спешна! Майчице!... бррр... фиууу... Режат антената! Виждам и прорези в обшивката, през които надничат хилещи се туземци, които... бррр-фиууу... бррр-фиууу... бррр-фиууу... ззззззззззззззззззззззз...

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Грип

Винаги съм бил голям сваляч, батка, всичко под ножа, разбираш, ама тоя грип и тоя февруари ми прецакаха свалките отвсякъде.
То топло-топло, колко да е топло, все пак февруари е, не е август, да рутя мадамите по плажа. Иначе 20 градуса, слънце, все едно не е зима, а време за „Spirit of Burgas”. Разхвърчаха се едни вируси, едни епидемии, мамата си трака направо.
И бизнеса с мадамите замря.
То кво няма да замре, като всеки намъкнал маска на физиономията, не можеш да разбереш гадже ли е насреща ти, баба ли или примерно Азис. Всичките щъкат насам-натам като униформени с тези маски, все едно излезли от някой епизод на „Спешно отделение” или „Доктор Хауз”, може и от МБАЛ – Бургас да са, аз откъде да знам.
Върви целувай, съблазнявай и чукай при това положение!
Отврат!
Плюс  това – с маска или без, откъде да знае човек мадамата има ли свински грип или няма? А си я целунал по джуките, а си се гътнал и ти и  айде после в белодробното отделение на болницата, нали така. Стигнах до там, батка, че още щом погледна някоя мадама по вирусните бургаски улици през февруари и веднага ми се появяват всички симптоми. Имам си и висока температура, и гадна дразнеща суха кашлица, и гърлобол и главобол и хрема и всичко. Дори не съм го докарал до секс със съответната болнава мадама, обаче вече съм паднал под коня, ако ме разбираш какво искам да кажа.
Вчера видях едно парче, страшна работа ти казвам. Това тяло един път, очи зелени, уста като смукателна помпа, коси като на оня от „Айрън Мейдън”. Побърках се направо, батка, но какво стана?! Още щом я видях, констатирах остра загуба на апетит; болки в мускулите, очните ябълки и по цялото тяло, диария, болки в белите дробове.
Ужас!
Пуснах едно търсене в чичко Гугъл и прочетох симптомите на проклетия грип.
Имах ги всичките, мамка му! До един!
Бях отпуснат, често в полубезсъзнание, не можех да ходя и ми беше трудно да стана от леглото. Задъхвах се така, че да не мога да говоря, какво остана пък да свалям гаджета. Трябваше да седна, за да мога да си поема дъх, не можех да преглъщам, бях студен при допир /твърдят познати/, цветът на кожата ми се беше променил към сив или син, най-вече около устните, устата, пръстите, дланите. Усещах, че съм на път да получа припадъци и обриви, които напомнят вътрешен кръвоизлив.
Умирах, батка, а не бях пипнал жена от началото на тази скапана грипна епидемия, дето започна след Нова година, затвори училища и университети, наслага хирургически маски по похотливите устни на женорята и прецака всякакъв секс поне в близкото едно такова бъдеще. Силните болки в корема, съпроводени с гадене и повръщане, хич не подобряваха картинката и далеч не ме правеха по-сексапилен, уверих се при няколко отчаяни опита да забия някое парче из барчетата в центъра.
В автобуса народът масово кашляше хрипливо и разпръскваше в озона капки болестотворна слюнка, на която дори ми се привидя, че пише на три езика /руски, немски и английски, все пак трябва да си уважаваме туристите/ „Внимание! Грип!”. Кашляха и контрольорките в автобуса, както и катаджиите, които редовно ме спираха за проверка с колата, мадамите в стриптийз бара на ъгъла, шефът на Морска гара и кметът. Слязох на плажа да подишам чист въздух и йодни пари, но и там на пясъка се бяха натръшкали кашлящи зловещо делфини от застрашен вид, рибари, бракониери, инспектори от ИАРА и моряци.
В миг на отчаяние, се обърнах дори към личния си лекар, но вместо да ми помогне, копелето горещо ми препоръча /плюейки слюнка и бацили във всички посоки като разгонен френски булдог/ антибиотици, антивирусни и хомеопатични средства, както и всякакъв опит за физически контакт със същества от противоположния пол, поне докато в училищата не отменели грипната ваканция.
Педераст!
Понеже обаче сушата откъм жени така и така продължаваше, накрая се реших, нахлупих и аз една хирургическа маска на зурлата си и нахълтах в кварталния денонощен магазин, въоръжен с пластмасовия пищов на сина си.
-         Дай тук оборота, кучко или ще те гръмна!- изревах приглушено иззад маската, после прибрах в джоба си мизерните 45 лева и 24 стотинки, които ми подаде послушно разтрепераната продавачка и отскочих до съседната аптека за „Тайлол Хот” и „Парацетамол” в очакване на по-добри времена без вируси, по-подходящи за да се развихри сред мадамите стар гларус като батко ви...

Дано отмине и тази епидемия, тпу-тпу-тпу!

събота, 1 февруари 2014 г.

Безродник блус

Безродник съм аз
По вятъра храст
И вятъра вее отдавна
Роден съм ей тук
Отраснал съм там
Пътеката моя е бавна
Безродник без път
Без пъпната връв
Която навеки ни свързва
Коя е за Бога първата кръв
Без която сърцата ни смързват
Живял съм във свят
Унил и богат
И срещал съм повече хора
Отколкото мога да взема в ръка
И с колкото бих поговорил
Безродник съм , знам
Не се унижавам, не крия
Ръка ще подам
На всеки от вас
Орисани в зла орисия...

Камен Петров
Бургас, 29 януари 2014 година