четвъртък, 19 април 2012 г.

Силуетът на Смъртта


Die by my hand
I creep across the land
Killing first-born man
Die by my hand
I creep across the land
Killing first-born man
        "Creeping death" Metallica
Смъртта е гадно животно. Виждал съм я. С воняща паст, остри развалени зъби, ехидна мъртвешка усмивка и костеливо чувство за хумор.
Смъртта дебне зад ъгъла с касапския нож на сериен убиец, оловната тръба на наркоманче, палката на полицай или пищова на банков обирджия. Копелето изскача иззад профучаващите по шосето коли, пада от шестия етаж на необезопасена сграда, потъва при мъртво вълнение в морето, пропада в пропастите край Камен бряг, дими с дима от цигарите, процежда се от върха на спринцовката и се опива от градусите в поредната чашка, гушка се в болничните чаршафи с приятелчетата си – Ракът, Инфарктът, Диабетът, Инсултът, Цирозата, СПИН-а и Левкемията.
Виждам Смъртта често и навсякъде - понякога по-често, понякога почти никак, но знам, че Тя присъства неизменно наоколо, също като перверзен чичко-педофил, навърташ се край училището в квартала.
Тя е черна котка с блестящи зелени очи в мрака, новина за нова регионална война нейде в Близкия Изток по телевизията, падащо в бурята дърво, сирени в нощта, вой на спирачки, натровени с храна от далаверите на домакина дечица в детска градина, черният гарван на Алън По, дерайлирал влак, самоубийствен скок от високото, песен на Ейми Уайнхауз, лекарска грешка, загубен бас, аборт…
Смъртта всъщност не мирише, но някак ужасно вони на едно първично, първосигнално, атавистично ниво. Надушваш я без грешка – миризма без мирис, сянка без светлосенки, стъпки по пясъка в пясъчния часовник на Живота.
Не ме е страх от Нея, но истински се ужасявам от първите и братовчеди Болката, Унижението, Старостта, Безсилието. Боляло ме е предостатъчно и предостатъчно унижения съм изтърпял, а да си стар и безсилен е просто ад на Земята, виждал съм го и знам.
Затова, всеки път щом силуетът на Смъртта затъмни за части от секунда слънцето, инстинктивно потръпвам от погнуса, ужас и шокиращото откритие, че въпреки всичко май все пак наистина съм смъртен.
Смъртта караше черно порше кабрио с десен волан и прелетя в отсрещното платно с ехидна усмивка в мига, в който катастрофирах черно на магистралата край морето в един тежкотоварен камион. Тогава аз оцелях, но на място загинаха по-малката ми сестра, съпругът и момиченцето и, моята племенница.
Смъртта купонясваше невесело на борда на луксозна яхта в компанията на няколко миски-нимфоманки, докато заедно с 20-ина други журналисти бедствахме с часове в морето между Златни пясъци, Балчик и Каварна в бурята, наблъскани като сардели неправомерно в малка лодка за разходка с капацитет за 12 души. Докато лодката ни потъваше, успях някак да изплувам на повърхността заедно с фотографа си, но други трима кореспонденти на национални медии, един ТВ-оператор и две репортерки потънаха на дъното, за да ги ръфат рибите.
Смъртта е занимание самотно, беше написал навремето Рей Бредбъри, но Тя куфееше лудешки с черния си плащ насред мелето пред сцената на онази световноизвестна рок група, когато тълпата на концерта премаза до смърт 11 души и рани други 36, без мен разбира се, засега.
Смъртта надникна за миг през прозорчето на петия етаж, а после кикотът и дълго ехтя в шахтата, когато асансьорът реализира свободно падане в продължение на 12 етажа в онази офис сграда, преди да се разбие с трясък на партера и да ме затрупа – жив – с телата на петима пресни мъртъвци, доскоро мои колеги и приятели.
Смъртта се изживяваше като барман, размахала шейкър вместо косата, в нощта, в която в бийч бара на плажа 8 души получиха алкохолно натравяне от блъди мери с алкохол менте и умряха в адски мъки в местната болница, а аз се разминах само с тежък махмурлук, защото бях на шотове текила – знаете там, с близането на сол от женско бедро, резен лайм и по някоя и друга бира от време на време, колкото да ти оправи вкуса.
Смъртта бърчеше гнусливо нос и мънкаше търпеливо в очакване под нос мръснишки моряшки песни в апартамента с изглед към залива, докато аверчето и – Ракът, гризеше отвътре татко тъй както червей гризе ябълка, а аз не можех нищо друго да направя и само го люлеех в прегръдките си и му повтарях и го лъжех: „И това ще мине, тате, и това ще мине…”.
Смъртта ми пречи всяка вечер на изгледа като седна с чаша в ръка пред телевизора, тъй като неизменно ми се блещи с празните си очни кухини от екрана – от новините, от филмите, от текстовете на рок песните: вярно не дразни повече от малоумните реклами, но навява кофти мисли преди лягане и преди сън, защото – знаем, Сънят е по-малкият брат на Смъртта…
И ето тази нощ, нощ след тежък ден, отново е време за сън, отново идва ред да се изпружиш в леглото, пребит от умора и негативни емоции, подобно на труп в ковчега, миеш зъбките, вземаш душ, пускаш една вода, изпушваш една цигара и си вътре – в леглото си, лягаш си с надеждата, че на сутринта отново ще станеш.
Та, изпъвам се мъртвешки в прохладните завивки, а морският бриз гали завесите на отворения към крайморската августовска нощ прозорец, въздишам доволно в полусън, после понамествам морното си тяло, извивам се настрани и понечвам да поставя удобно ръце под главата си, и… замръзвам.
На възглавницата до мен, вместо моята любима, без която отдавна вече не мога да заспя, лежи Тя – Смъртта.
Кръстосала е удобно ръце под черепа си, пощраква с кокалчетата на костеливите си пръсти, подпряла е косата в ъгъла до нощното шкафче, да и е подръка.
- ЛЕКА НОЩ, ПРИЯТЕЛЮ…- дружелюбно грачи Смъртта, поне дотолкова, доколкото може да е дружелюбно същество от Оня Свят, чиято единствена работа, цел и мисия в живота е да дойде и да обрече на вечни адски мъки безсмъртната ти душа.
Изсумтявам презрително /или поне дълбоко се надявам да звучи така, а не като някакво малодушно скимтене/ и обръщам гръб на наглото копеле. Стискам очи с плахата надежда, че всичко е само една илюзия, но от това под клепачите ми само се завъртат непоносими огненочервени спирали, навяващи асоциации с Геената огнена.
Знам, чака ме поредната кошмарна безсънна нощ, от която – ако и този път се измъкна – на сутринта излизам още по-смазан, уморен, с разбити нерви и разтуптяно сърце, но какво да се прави, това е жизнения ни цикъл и мърдане просто няма.
Прочее, стискам аз очи и опитвам да нормализирам дишането си, докато зад мен на стената насмешливо се полюшва в унисон със светлините от фаровете на прелитащите коли силуетът на Смъртта, а самата Тя учтиво и с насмешка ми пожелава:
- СЛАДКИ СЪНИЩА, ПРИЯТЕЛЮ… ЛЕКА НОЩ, ДА СПИШ ВЪВ КОШ, ДА СЪНУВАШ ЦЯЛА НОЩ…

Камен Петров

сряда, 18 април 2012 г.

Говорещият с кучетата


На Св., Ф., К. и бебо, разбира се

Бързо, Лесно, Вкусно…
Дръж, ела тук, легни, умри…
Ммм…
Нееееее, не!
Не сменяйте канала.
Не търсете готварските предавания по нашите набедени т.нар. национални телевизии, не търсете и научно-популярните предавания по сателитната.
Вярно, ще ми се да съм голям, природно надарен кулинар като мама /баба, прабаба/, като оня дебелак Ути Бъчваров, като недохранената телевизионна хърба Иванчо Звездев или като онова бонджиорно Лео.
Вярно, мечтая да съм главен готвач на пет звезден хотел на Златни пясъци, майордом на Английската кралица или кук на презокеански лайнер край Карибите.
Да, но не съм.
Не съм нито едно от тези охранени копелета.
Дори не се казвам Сизър Милан и не ме дават по National Geografic, но именно аз съм ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТАТА…
"Тренирай, дисциплинирай, обичай."
Хахаха.
Да!
Това поне съм научил от онова мазно американско ТВ-хюмне.
Ние с него много си приличаме, честно.
Той е милионер, аз клошар.
Той е красив, аз грозен.
Той прилича на педал, аз не приличам на нищо.
Него го дават в праймтайма на телевизията, мен ме дават евентуално като пример за разследваща журналистика в крими хрониката на края на новините.
Имаме обаче, шегата настрана, и нещо общо.
И двамата ядем горещи кучета /hot dogs/, хахахаха.
Вярно, историята на живота ми не е черешката на тортата и в нея България няма да търси талант, но това е моята история, както и моят живот, както и моята България.
А тя не е другата България, повярвайте ми.
Ако не нещо друго, поне не съм обратен.
Искате или не, аз съм просто един средностатистически българин, който се опитва някак да изкара прехраната си. Живея в средностатистическо село в средностатистическа област на републиката, всичко ми е средно.
Може обаче да съм среден, наведен и беден, както пееше навремето  адаша ми Ерол от "Уикеда”, но не се оставям на онова копеле – Живота, нито на социалните, държавата и всички останали копелдаци, да ме дозатрият. 
Не и мен. Не и приживе.
Затова си говоря с кучетата.
Питате ме защо точно с тях?
Ами, толкова е просто.
Първо – котките са прекалено дребни, мършави, бдителни и диви.
Второ – хората ме мразят, презират и преследват.
Затова и станах професионален кучкар, това е.
„Ела тук, мойто момче”
„Кучи-кучи-кучи”
„Добро куче, добро куче”
„Браво, направи се на умрял”
„Ето кокалче, легни”
„Дай лапа, Шаро”
Това са ми хватките. Няма нищо особено. Няма ноу хау за крадене. Те, циганите у нас и индианците в Щатите, отдавна са го измислили.
След това всички са щастливи. Аз съм нахранен. Песовете са умиротворени. Селските кметове са доволни. Бабичките и лелките, дето мразят кучетата – също.
А аз не мразя кучетата.
Не ме разбирайте погрешно.
Всичко това е от глад, от нямане и от лоша социална политика.
Всъщност, обичам всеки помияр на света.
Обичам кучетата, искам това да се знае.
Все пак именно аз съм ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТА…
Говоря с тях, топлим се един друг, търсим заедно подслон и храна и вода, бягаме от лошите, просим от добрите.
Честно казано – извинявай, Ути - познавам и всички рецепти. Ако мога да издам една кулинарна тайна – всяка една порода си има подходящата рецепта.
Тлъстият шарпей и едрият сарнбернар се приготвят като дебела свиня по Коледа, с много подправки, става и пържено и готвено със сосче, всякак, много хлебец поемат, ама е вкусно, пръстите да си оближеш.
Дребосъците като чихуахуа или минипинчер са като като солетки, катко семки, чипс или пържени на бургаския плаж скаридки – пека ги дотогава, докато костите им не започнат да се топят в устата ми, с много сол, ако има и черно пиперче и лимон, после си пиеш биричката, буууургаски веееечериииииии.
Мускулестото месо на немската овчарка или добермана е идеално за скара, но ако човек може да го смели и да го смеси едно към едно с месце от нещо по-блажно като златист ретривър, става чудна каймица за кюфтенца.
Ако не сте хапвали датски дог с пресен лук, розмарин и мъничко мерудия, значи нищо не сте видели досега.
Вярно, сетерът е малко жилав, а ризеншнауцерът има много косми, но човек ако е майстор, няма проблеми, всеки виетнамец ще си оближе пръстите.
Пекинез плакия с много зеленчуци, булдог болонезе, шарена черно-бяла супа от чревца на далматинец – това са все едни благинки, дето се научих да ценя далеч след като бях гледал оная черно-бяла филмова класика „Голямото плюскане” на Марко Ферери и много преди да започна да умирам от глад, защото нашите държавници не тачат нито кучета, нито хора, нито черно-бялото кино или джаз музиката, ако речем да забием сега на точно тази вълна.
Иначе, моите най-верни приятели, и те като мен безазищни и бездомни, уличните кучета, верно разнасят зарази, но са природно чисти, натурален продукт, много се услаждат, български стандарт, дето има една дума, дори и без министър Найденов.
А и не е само папането, прехраната един вид, манджата, както викат ония жабари – италианците. От кожите им палатка може човек да си направи, от зъбите – ножче, от ноктите украса, от сухожилията стрела.

Това е животът днес у нас, няма какво да се лъжем.
Човек за човека е вълк, ако ми позволите тази мъничка словесна фигура, забравил съм вече как точно се казваше, че отдавна завърших университета и съм на улицата, но съм сигурен, че не бе корелативна двойка, май…
Хей, хей!
Къде хукна, бе журналистчето?
Ела тук, аз хора не ям!
Ям само кучета, но какво да правя?!
Няма у нас закон, дето да забрани на човек да се прехранва някак, щом държавата отдавна му е било шута.
Ей, журналистчето!
Кажи им поне на ония там – твоите – на журналята, на депутатите и политиците – да не трепят помиярите по улиците, да не глобяват за щяло и нещяло домашните песове, като няма адекватни закони за тях, да не ги пращат на виентнамците като експорт срещу банани, домати или евтина работна ръка.
Дайте ги тук, бе хора.
Чакам.
Пише тук-там, че съм бил във Ветово, Русенско. Не е вярно! Аз може да съм навсякъде. Такава ни е държавата, бе журналистче. Едно време един премиер ни викаше да ядем пасти, като няма пари за хляб, днес ядем каквото си хванем. Пък то кучето най-лесно. Нали е приятел на човека. А и по улиците ги има много.
Аз не съм виновен.
Аз не съм шовинист.
Аз съм просто човек.
Гладен съм и живея от помощи, до пенсията е далеч, а тя – малка.
Това съм аз, за Бога!
ГОВОРЕЩИЯТ С КУЧЕТАТА…

Камен Петров

вторник, 17 април 2012 г.

На катерушката


Поп Желю беше кацнал на прогнилите стъпала на старата катерушка, настръхнал като врабче в зимния сумрак.
Късият февруарски ден си отиваше, а с него сякаш си отиваха и последните искрици живот на притихналото под прокъсаната снежна покривка село.
Тази есен поп Желю беше закръглил 82 лета и помнеше време, когато селото пращеше от живот и детска глъч, беше огласяно от пеенето на петлите и мученето на кравите, а на празник на площада се събираше старо и младо, куцо и сакато, и имаше музика…
Но това беше отдавна, въздъхна дълбоко в брадата си попът. Времената се бяха променили, а с тях и животът, и хората, и самото село. Младите се пръснаха – първо по близките села и градчета, после – към областния град, след това – в столицата и по морските курорти, накрая – чак в чужбината.
Поп Желю беше мъдър човек, много беше видял и много знаеше. Не напразно беше станал селски поп. Разбираше, че народът се разотива, защото на село вече няма поминък, но въпреки това му беше някак пусто и сиротно и жално. Селото опустя. Детската глъч секна. Кравите и петлите замлъкнаха. Кметът си отиде и на негово място сложиха кметски наместник, но и той рядко се вясваше. Смесеният магазин хлопна кепенци. Един път седмично през селото минаваше микробус, от който продаваха хляб и дребна бакалия. Точно толкова често се мяркаше и участъковият лекар и то само при нужда. Доскоро накипрената детска площадка (около която се сивееха в сумрака схлупените сгради на затвореното кметство, на магазина и на пивницата, която едва креташе на вересия, както и камбанарията на църквата), съвсем се занемари, запустя и грохна – като фасадите и дуварите на къщите около площадчето, в повечето от които вече нямаше жива душа. Само катерушката, на която сега се беше свил, стърчи сред калта и кишата като бесилка в зимното небе. Нямаше телевизия, за кабелна да не говорим, нямаше го онуй, на което Стивън Корка му викаше „интранет”, в селото работеше един-единствен телефон в сградата на бившето кметство, но и той сякаш никога не звънеше. Тук останаха една шепа старци, които никой вече като че ли ги не щеше, а и те си отиваха един по един като младите, само че… на оня свят. Ала поп Желю вече не щеше да служи единствено на погребения! Щеше му се да попее на сватба, на кръщене…
Сети се с умиление за последния англичанин в селото – Стивън, който ги напусна. Хубав човек беше, широко скроен, може би защото не беше всъщност англичанин, а ирландец. Все едно в наше село беше раждан. Народен човек. Стивън беше нещо като кореняк сред малката колония англичани, заселили се в селото. Пръв дойде и последен го напусна, а не му се искаше – в очите му се четеше. „Всяка стара обувка намира своя стар чорап”, обичаше да казва и поясняваше, че това е древна поговорка от родния му край – графство Корк /оттам му излезе и прякора в селото – Стивън Корка/. С поговорката обаче Стивън просто искаше да каже, че тук е намерил място по сърце, намерил е стария си чорап. Но на – и той си отиде… Какво да правиш – криза…
Питаха го на подбив на разваления си английски:
-         Стивън, хау ду ю ду, май брадър?
-         Орта-будала…- отвръщаше с широка усмивка Стивън и всички в селската кръчма неизменно дружно се смееха, очаквайки точно този отговор.
Ракия”, „шопска салата”, „благодаря” – това бяха първите думи, които научи пенсионираният ирландски водопроводчик тук. И „орта-будала”, разбира се. Както и „Бербатоф” и „мама му стара!”, няма как. Именно той дойде пръв в селото по време на някаква екскурзия от Златни пясъци до Русе и Велико Търново, разгледа го и го хареса, а скоро се и засели тук. Купи за без пари порутената къща на Ицо Кривия, лека му пръст, стегна я, писа до дома. Скоро започнаха да идват и други англичани. В най-силното време на колонията наброяваха  седем домакинства, тридесетина човека – и селото живна. Отдавна залостената бакалия отново отвори врати и се отърси от паяжините и прашоляка, а по рафтовете заблестяха с лъскавите си опаковки непознати до този момент за съселяните му стоки. На фасадата на пивницата мистериозно се появи нов-новеничък надпис „БАР” и освен ракийка и винце, бира и мастика, кръчмаря Тишо започна да разлива и уиски. Местните започнаха да говорят за „английската махала” и „английската кръчма”, а по мегдана се чуваха лафове като „йес”, „скоч”,чиърс” и „айм сори”. Англичаните дойдоха ентусиазирани, вкараха свежи пари в селото, пращяха от идеи. Тръгнаха да разчистват откъм гьола игрище за нещо, на което викаха „крикет”. Организираха почистване на градинката пред кметството и детската площадка, стегнаха купените стари къщи, които до този момент заплашваха да се разпаднат, засадиха непознати растения по дворовете…
Но и това беше довреме, въздъхна отново поп Желю. Англичаните много скоро разбраха, че у нас не е само спокойствие, чист въздух и дивна природа. Бързо се сблъскаха с шуробаджанащината, с корупцията, с дребната престъпност, със запустяването на Златна Добруджа и ламтежа на големци и политици. Един по един се изнизваха от селото, точноо тъй както бяха пристигнали един по един от далечна Англия преди 2-3 години. И селцето съвсем клекна. Нямаше прехрана, нямаше добитък, нямаше живот, нямаше надежда. Само очакването на пенсийката на първо число и поредното скромно погребение…
Тоя заран поп Желю бе отслужил последното погребение в селото.
Отиде си и баба Мара, а беше най-жилавата, горката, амин.
Отслужи го сам и сам би камбаната, и сам я погреба, нищо, че беше навъртял 82 лазарника.
Поп Желю вдигна безнадеждни очи към черния силует на порутената катерушка, който сочеше като обвинителен пръст право в схлупеното беззвездно небе. От върха на мъртвата детска пързалка висеше в хлабав възел въжето, с което в едни други времена бе водил кравата си Минка (преди да отиде на заколение с останалите живинки в общинския месокомбинат), а тая заран бе спуснал – пак с него – баба Мара в плиткия и гроб.
Попът въздъхна за пореден път и тежко се надигна, а в този момент нейде сякаш издълбоко се разнесе дяволския звън на бившия кметски телефон, който комай не беше се обаждал от Димитровден насам и който сега дрънчеше като изумял по волята на далечния, широк и чужд външен свят.
Поп Желю изпусна едно смотолевено богохулство през редките си зъби, което се позаплете в брадата му, па излетя като облаче пара в мразовития въздух, прекръсти се по навик и за всеки случай, после хвърли един последен съжалителен поглед на поклащащото се от бесилото въже и закуцука, без да си дава много зор, към сградата на кметството.
Нали все някой трябваше да вдигне телефона.
Де да знае, може пък и да се обаждаше Корка. Че си иде…
А и сабалем щеше да е грехота никой да не бие камбаната…
Може тоя път Бог да я чуе…