Диханието на реката

На моето Светле

(Честит рожден ден, мармозетке!)

С първия ден на май през прозореца – заедно с рояк комари, пухчета от тополите по булеварда и обичайния облак изгорели автомобилни газове, в стаята неочаквано се вмъкна и дълбокото дихание на реката.

Отворих очи и ги вперих безмълвно в тавана.

Миришеше.

Бях израснал край морето и реката ми беше непонятна.

Както и хората около нея, всъщност.

Поех дълбоко въздух и го усетих.

Застой.

Гнилоч.

Скука.

Река.

Чужд свят.

Липсваше ми соления дъх на свежите водорасли по брега предутрин, писъкът на гларусите, самотното платно в далечината, плахите лъчи над морето, текила на разсъмване…

Знам, че смених морето с реката заради теб, но всъщност нито за миг не съжалявам.

Претърколих се в леглото и зарових нос в твоята възглавница като всяка друга сутрин, в която, след като - преди да заминеш рано-рано на работа - си се изкъпала, облякла, гримирала, разресала, нахранила оня дебил – котето, пила си кафе и си пушила, а после си ме целунала тихичко по ухото преди тръгване и си прошепнала „Обичам те!” едва-едва, за да не ме събудиш, мен – световния журналистически мързел, който започва деня си час по-късно от теб, ако не и два.

Възглавницата ухаеше на теб.

Не на река.

Не вонеше на скапаното ежедневие, изтъкано от миризми на пот, изгорели газове, страх и ненавист, печена на скара замразена скумрия и пържени кюфтета от престояло месо.

Не смърдеше като кенефа на автогарата в града, кухнята в кръчмата на оня идиот долу под офиса, като устата на лешояд или задната врата на 70-годишна вдовица, която гледа у дома си 17 котки.

Забил лице в ТВОЯТА възглавница (и ритуално традиционно-сутрешно обърнал гръб на МОЯТА), се замислих за живота, вселената и всичко останало, но отговорът все ми отбягваше. Може би защото все още не бях пил кафе и не запалих цигара.

Във всеки случай не беше 42.

Отговор като че ли нямаше.

Мамка и и река, рекох си в просъница. Нахлула е в таванското ни ателие предутрин и ми пречи да мисля. Въпреки, че кой знае – можеше да ми пречат и снощните чашки джин на кея вечерта, поредните 10-ина часа пред компютъра в редакцията на вестника, умиращите пингвини на Южния полюс, задръстената ми шефка, болният ми черен дроб, бившата ми жена и скапаната издръжка, Йоко Оно или фактът, че така и така след всичките тези години не можах да прочета нито една книга на Томас Улф докрай.

-         Искаш ли да си имаме бебе?- запита ме внезапно ти през изминалия уикенд, докато се разхождахме прегърнати из сънния пролетен град, който и без това си е доста заспал, а в събота и неделя всички си се прибират откровено на село.

Искам, да, помислих си. Жадувам го. Но искам преди всичко теб – тук и сега и завинаги. Ти спаси малкото, което бе останало в мен и което си струваше да обичаш. Спаси способността ми да вярвам в хората, да обичам и да мечтая. Спаси живота ми – и в буквалния , и в преносен смисъл на думата, а сега ме питаше искам ли да създам нов. С теб. Как да ти кажа, че ако изобщо съм все още способен на това, то бих го направил само и единствено с теб? Как да ти се доразкрия – аз, и без това до болка зависим от твоите чувства, от любовта ти, доверието, търпението и вярата в мен – уморен до смърт от живота и хората, жадуващ покой? Уморените коне ги убиват, нали…

-         Но не искам да е момиче. Ще страда като мен, преди да те срещна, а и ти си ужасно ревнив…- каза ти, не знаейки дори колко си права.

А аз, глупакът, само те прегърнах по-силно, целунах те жадно както винаги и просто продължихме напред под пъстрата сянка на градските улици, подминавайки хора, фасади и разбити мечти, упътени Бог знае накъде – вярно, но по нашия си, собствен път, утъпквайки малка романтична пътечка сред урбанистичния пейзаж на умиращата цивилизация.

И уикендът неусетно мина.

Тогава беше април, а сега е май.

Тогава те обичах, а сега – още повече.

Пък и винаги ми липсваш. Когато те няма и когато си тук. Когато се караме и когато се любим. Когато си мисля за теб и когато за миг те забравя – потопен в ежедневната безсмислена месомелачка на работата си, далеч-далеч от теб. Егоистично ми липсва миналото ти, миговете, часовете и годините, в които не съм те познал, сякаш мога да променя нещо, тровейки теб и себе си с този безсмислен факт. Липсваш ми в кратките минути, в които си в банята, а аз седя вцепенен с мислите си пред телевизора в дневната, тъпо взрян в нищо незначещия екран на телевизора (сериал-реклама-риалити-сериал), уплашен до смърт, че ще се разтвориш в нищото и ще излетиш нанякъде над реката отвъд прозореца, сред дърветата, завинаги. Липсваш ми в мига, в който затворя телефона, вратата, завесата на душа, интернет браузера, бележката ти, бележника си, спомените си за теб…

И сега ми липсваш.

Но пък възглавницата ти е тук.

И ухае на теб.

Обичам това недоловимо, сладостно, бягащо ми, жадувано, нежно ухание, което търся винаги – в тази пухена възглавница, зад розовата раковина на ушенцето ти, във вдлъбнатината между шията и рамото ти или в сгъвката на коляното, в дланта ми – след като те погаля, във все още неизпраните ти вчерашни дрехи, в козината на котарака ни – нашия - осиновен, в мислите, желанията, спомените и мечтите си, винаги-винаги свързани с теб.

Кой знае защо, все се страхувам, че те губя.

Кой знае защо, все се учудвам като дете, че те имам.

Кой знае защо, все още съм влюбен до болка в теб – днес, 11 месеца по-късно, а аз уж се страхувам ужасно от болката.

Но пък знам ли, може би просто пак сънувам отново. И нищо от това не се случва. И нищо от това де факто не е реалност, а фикция, породена от болния ми псевдо екзистенциален мозък, търсещ наслада в дните, нощите и миговете с теб, в теб, край теб, завинаги.

Подскочих в леглото.

После се озърнах стреснато.

Видях, че всъщност още е рано. Че въпреки нахлулото през отворения прозорец дихание на реката и лекият хлад, от който така сладко настръхват русите косъмчета по ръката ти, още е почти нощ, а слънцето спи. Че ти си все така гушната до мен сред все още влажните ни от любов чаршафи – любима, топла от съня и достъпна в любовта си. Че кичур коса е паднал небрежно върху умиротвореното ти от съня лице (и аз няма да го махна, защото го обичам такова – нежно, меко и естествено, неосквернено от грим, поквара и спомени ). Че остатъкът от нощта е пред нас, колкото и да е кратък той и че няма нищо страшно в това, защото след нея иде ден, а после – нова нощ, и нов ден и нова нощ, и ден, и нощ – и те всичките са само и единствено и завинаги наши, каквото и да значи това, каквото и да казват хората, колкото и да се страхувам – целият изтъкан по навик или от урочасване от среднощни кошмари, лоши спомени, отворени гардеробни врати, черни котки, руси жени и зли прокоби за бъдещето…

След това просто престанах да се страхувам, отдадох се на любовта си към теб, духнах лекичко в ухото ти за здрасти и за лека нощ, и прегръщайки те в мечтите си, които ежедневно се сбъдват за двама ни, отново заспах.

А реката – изпълнила с извечното си, мъдро дихание стаята ни - продължи безкрайния си път надолу и на изток, запътена безспир към морето, така, както винаги аз ще пътувам към теб.

Камен Петров