събота, 8 ноември 2014 г.

Риба за тате

Декемврийски ден.
Морето – оловно-сиво, духа от югоизток, слънцето едва се процежда, но все пак го има. Ентусиастите като нас се броят на пръстите на едната ръка. Всички те са се пръснали по протежение на моста, а въдиците им гледат като една към остров Света Анастасия.
Духа, студено е, вълнението е може би към четири бала, защото морските пръски се сипят в лицата на хората, а гларусите вият хорото на гладната смърт над въдичарите.
Ловим илария. Пасажи с илария този ден дал Господ, въпросът е кой хвърля въдицата за нея.
В случая това съм аз. Голям чревоугодник и гастроном, но с въдицата хич ме няма.
В този ден обаче иларията е решила „да избие рибата”. Приижда на талази и талази – сребриста, оцветена в златисто там, където лъчите на залязващото слънце докоснат гърба и. Моят проблем е един. Нарича се „стръв”. В случая стръвта са едни странни и много древни на вид червеи, които моят колега, приятел и кръстник Миро нарича „езерни червеи”. Не знам езерни ли са или не, дали са червеи или някаква друга гад, но са членестоноги и имат щипци, с които хапят, така че упорито отказвам да ги нанизвам на кукичката. Затова Миро и приятелката му Меги стоят зад мен, слагат стръвта на кукичката, откачат уловената риба от нея, после слагат следващата стръв и откачат следващата илария и така два часа и четири кила прясна, току що уловена риба. Късметът на начинаещия, както не пропуснаха да ми натякват всички.
После Миро изчисти рибата /мен, разбира се, ме е гнус от кръв, хриле, черва и прочее/, изпържихме я у дома и си я изядохме, обилно поляна със сухо бяло винце. Докато си пийвах и хапвах, гледайки всички тези хора, дето ги бях нагостил с цялата си некадърност като риболовец, внезапно се сетих за тате.
Татко, Бог да го прости, ракът го отнесе преди шест години, но винаги е бил голям рибар, макар и не морски, израсна край Дунав и язовирите наоколо и вадеше речна риба, нищо че все мечтаеше за надуваема лодка и богат улов в морето. Та при един такъв чисто негов си риболовен излет, тате улови най-големия шаран в живота си в един язовир в Лудогорието. Чудовище. Каза ми: „Вземи кепа и влез във водата, да го извадиш, докато аз го придърпам с въдицата”. Ами, влязох. Не го извадих обаче. Подхлъзнах се и паднах, изтървах го, а чудовищният шаран си отплува обратно в язовира и дим да го няма, не го видяхме повече, а голям беше, ей. Тогава тате не ми говори три дни.
По него време не го разбрах. Сега го разбирам. Затова и сега, в този декемврийски ден, седя с въдица на моста в Бургас, замятам за илария и му нарочвам всяка една хваната рибка.
Пък и стръвта днес сам си я слагам.