сряда, 30 ноември 2011 г.

Ускорен курс по безболезнено полудяване 2

На Све
Дръж ме, защото се разпадам…



Въведение

                                                     We care a lot

Всички толкова много се притесняват.
А е излишно.
Всъщност толкова е просто.
Не става въпрос за усмирителна риза, за тапицирани бели стени, за хапчета, пречупващи волята, за електрошокове и насилствена изолация.
Не е като полет над кукувиче гнездо.
Не ви е нужен Синдромът Портной.
Нито Параграф 22.
Това не ви е идиотът на Достоевски.
Нито сиянието на Стивън Кинг.
Или Зелда на Скот.
Де факто не боли, не гъделичка, дори не мирише.
Просто въпрос на избор.
/Клише: „Не е нужно да сте луд, за да работите при нас, но определено помага”, казваше покойният никотиноман и кръстник на котката ми Курт Вонегът/
Изборът обаче наистина е повече от прост.
Дали да вегитираш заедно с всички онези откачени копелета отвън – в Света Широк и Чужд, обгазен, мигриращ и мигренен, шизофреничен, аполитичен, расистки и сексистки, хаотичен, шумен и сив, шарен и монотонен, забързан и затъващ, обезкислороден и обгазен, пострадиационен и очакващ следващата доза радиация, холестеронен, бомбен и бомбоубежищен, кризисен и антикризисен, кредитиращ и кредитополучаващ, предизборен и следизборен, моногамен, полигамен, асексуален, бисексуален, некрофилен и педофилен, кръпопускащ и кръвопиещ, луд-луд-луд-свят...
Или да живееш просто в мир. В мир със себе си. В мир с цветята. В мир с третата луна на Сатурн. В мир с бездомните кучета по улиците, с демоните в себе си, с извънземните на Спилбърг, с тъщата и простатата си, с Памела Андерсън – Лий и Кентъки Фрайд Чикън, със Студената война, Топлите вълни, Сухото мартини и Мокрия бюфет, с чалгата, с футболистите от националния отбор и с министъра на културата, с рейтинга на телевизии, плеймейтки и политици, с бившата си жена, с настоящите си дългове и с бъдещия си рак на дебелото черво…
Мир.
Аз направих своя избор.
А вие?...
Всъщност – НА КОЙ МУ ПУКА?!

                                                           Стъпка 1

                                                   Relax. Just don’t do it!

Това е.
Просто се отпусни.
Приеми нещата.
Огледай се наоколо.
Прави нещата или не ги прави.
Остави си правото на избор и бий шута на тези, които те карат насила да избираш /без значение дали става дума за политиците и вотът ти, за кварталният месар и вересията ти, за Левски и ЦСКА, за мобилни, кабелни и сателитни оператори, за Пепси и Кока-Кола, за Варна и Бургас, за грипната ваксина, смъртното наказание, гейовете, новините на турски език по телевизията, бездомните кучета, клошарите, правото на аборт, евтаназията, Шенген и прочее дивотии, както би казал Емил Боев - боецът от Тихия фронт от времето на Студената война и Ерата на Богомил Райнов, Бог да ги прости всичките/.
Както вече казахме -  Relax!
Давай го по-спокойно, ако може.
Избереш ли тази алтернатива, край вече на екзистенциалните гърчове за това дали си платил сметките за ток, вода, парно, телефон, телевизия, интернет, гражданската отговорност на колата и издръжката на бившата, външния дълг на Република България и данъците си, кредита за дивана и климатика или сметката в кварталната кръчма.
Край!
Лежиш си – бял, безметежен, бледолик, белокаменен, белодробен, безок, безочлив, барелефен.
Спокоен.
Стаята е бяла, стерилна, чиста, обезопасена, има бели решетки на прозорците и бели меки тапицирани стени, санитарите ходят безшумно с безшумните си бели ортопедични подметки.
Чудесно!
Перфектната изолация от Света. Прекрасният нов Свят. 1984. Apocaliptica сега!
Кофтито е, че все пак /колкото и да си зле, поне според онова копеле, наблюдаващия психиатър/, от време на време има и свиждания.
Бацилът на алиенацията, радиацията, фрустрацията, деградацията, пробацията, канализацията, дегенерацията, урбанизацията и кастрацията на бездомните кучета прониква в Съвършения Ти Мир. 
Кофти хора говорят кофти неща. Кофти новинари ръсат кофти новини. Кофти серийни убийци извършват кофти серийни убийства. Кофти правителства се възкачват, вършат кофти неща и падат кофти. Кофти бармани забъркват кофти коктейли, кофти писатели пишат кофти книги, кофти роднини, познати, колеги ти правят кофти визитации…
Просто изтрай.
Повтаряме - Relax. Just don’t do it!
Да не ти пука.
Нищо от това вече не те касае.
Помни – ти нямаш рак на панкреаса, Паркинсон, Синдрома на Даун, СПИН, мозъчен тумор, левкемия, нямаш дори артрит на левия крак. Засега.
Просто си… различен...
И не си гей.
Така че лежи си, размишлявай или недей, пипай се или пък не, спи или стой буден, отвори или затвори очи, сънувай или спри, вярвай или бъди мнителен.
И си повтаряй, защото това е важна част от антитерапията:
How’s the time, it’s party time!
Защото всичко останало е просто „Чики-Рики, Че Гевара”, както пее безсмъртният поет Ерол Ибрахимов от „Уикеда”.
Пък и кой знае, може и той да е лежал някога, по някое време, тук, на това легло, преди теб…

                                                     Стъпка 2

                                                    Never mind…

Това е важна стъпка, защото след пълния, откъсващ-те-от-действителността-и-всички-гадости релакс, важното е да проумееш, че наистина нищо няма значение. Поне не нищо извън теб и твоята глава.
Говорихме за тези тъпи свиждания, които разреждат еманацията на твоята релаксация и концентрация, които са признак на една Нова Генерация, но – уви – не онази на покойния и неспокойния дух Димитър Воев.
Тъпи свиждания винаги ще има.
Външни вмешателства винаги ще има.
Простотията е всепроникваща.
В социалните мрежи обаче например има една добра команда – IGNORE!
Игнорирай проблемите и тъпите копелета от външния свят, това е.
Майната им!
Примери?

Шефът:
„Вземи се вдигай, мой човек, нищо ти няма, и без това няма да ти платя болничните, нито ще ти вдигна заплатата, гледай колегите ти бачкат като луди, а ти се излежаваш тук с тая дебилна всеразбираща и всеопрощаваща усмивка на физиономията, а работата не чака, после се оплакваш, че са ти ниски хонорарите и няма командировъчни, между другото, докато те няма една стажантка ще ти ползва компютъра, но няма проблем, нали кметът е наш човек, така че фирмата ще я бъде, майната му на правителството, само не ми води като се върнеш отново ония дълги международни разговори по служебния телефон, щото нали ме разбираш, пък да видиш новата секретарка каква е пичка, нищо, че мъжът и е тъп фатмак, той нищо няма да разбере, но конкуренцията, мамка му, не спи, а оборотът пада и не знам вече накъде, а сте ми легнали всичките тук на ръцете и чакате да ви падне манджата сама в гърлото, КОПЕЛЕТА ГАДНИ, СТААААААААААВАААААААААЙ!”

Майката:
„Какво ти има, чедо, какво става, миличък, какъв дървен философ ми се извъди още от малък и виж докъде я докара, на баща си приличаш, лека му пръст, фантазьор и пияница, дано и теб не те тръшне рака, а у дома кабелната нещо прекъсва тези дни, не знам какво става, пенсията не стига, писна ми да работя в оня склад на стари години, искам и аз внуци да гледам, а ти си ми се залежал пак за пореден път – то какво ли не беше – плексита, радикулита, простатита, очите, черния дроб, сърцето, щитовидната жлеза, зъбите, сега и мозъка, уф, бе Боже, на какви години си, да ми се правиш на болен, кой ще ти плаща сметките, че и моята кабелна, аз съм на 62 и работя седем дни в седмицата, а ти си се разплул тук на топло, ИДИОТ ТАКЪВ, СТААААААААААВАААААААААЙ!”

Бившата съпруга:
„Виж какво, простако, издръжката вече шести месец на детето не си я плащал, ще те съдя, копеле гадно, заради теб емигрирах в чужбина да изкарам някой лев, щото иначе гладни ще умрем с твоята професия, кой ме би навремето по главата да се заплесвам по сините ти очи, а сега ме търсят от една агенция за модел, ама май не гол, няма значение, мисля да стана фризьорка, но все няма пари, защото си утрепах бъдещето с теб, загубена работа, добре че е оня чичко с бензиностанцията до нас, явно ме харесва, ама нямам време сега, то и мозък не ми остана, дали да си пробия и носа, освен езика, не знам, баси копелето е живота, ГАДЕН СМОТАНЯК,  СТААААААААААВАААААААААЙ!”

Личният лекар:
„Нищо ти няма пич, лежи си, ако дават санитарите, вкарвай по една греяна ракия от време на време и си гледай кефа, аз ще ти дам после болнични за пролежаното време, то добре, че не те тикнаха направо в затвора, хахаха, да ти шибна ли едно успокоително, много е добро, бия си го сутрин, обед и вечер, не е по здравна каса, вярно, ама няма значение, нали пеперудите са розови и сини, а сестрата ме гледа с едни ей такива големи кравешки очи и едва изтрайва да излезе поредния пациент, бе какви ти ги дрънкам, майната му на здравния министър, ще шибна малко противогрипни ваксини и все ще я изкараме и тая зима, но на теб – нали – мога от това успокоително да ти хакна, щото те гледам, подбелил си очи нещо и самодоволно ми се хилиш, СИМУЛАНТ ТАКЪВ, СТААААААААААВАААААААААЙ!”

ТВ - The Best:
„Аз съм Ахмет, нероденият ти син и баща на твоите деца, както и вуйчо на Йълдъз от другия сериал”
 „Силиконът ми е на 100% естествен и съм учила народно пеене в Широка Лъка… преди да се омъжа за футболист”
„Шъ я упрайм икономиката, какту упрайхми и нашта фирма и резнахме гущерската опашка, ако не – пак ще бием… я махай тая камера и микрофона, бе педал!”
„Епа, яз съм фермер и си найдох съпруга, нищо че е Х-фактор малката и Биг Брадър я скива, като се подмива, преди да разбие ония там Иван и Андрей, дъ ге”
„Това, че съм руса и хубава, и съм миска, не означава, че съм глупава, защото имам 3 висши образования, както и фактът, че сериозният ми приятел е с 43 години по-голям от мен и има международен бизнес, не означава, че ми купува титлите”
„Ъъъ… Айн цу – цвайн цу – драйн цу – дрън! Койту играй – пичели, койту ни играй – ни пичели, даже да се зажени с оная Николета там с циците”
„Пета мъртва родилка… 38 катастрофи за 4 часа… стачка на земеделците, лекарите, полицаите, учителите, врачките… ново убийство в столицата… купени гласове на изборите… 20 пожара в цялата страна… ръст на самоубийствата заради просрочени кредити… кмет заловен с подкуп…”
„България е най-добре в ЕС в кризата и първи ще излезем от нея – с малката постна пица”
„Чака ни краят на Света на 11.11.11., на 12.12.12. и на 13.13.13… ъъъ – виждам и вале купа…”
„Виж кво сега, аз правя… ъъъ – ние - ъъъ, правителството значи, правим, това което предното правителство не успя и сега има магистрали насам и натам, ленти режем и прочее, така че ще ти спукам задника от бой, от тенис и от футбол на малки вратички, ДУШЕВНОБОЛЕН ЕЛЕКТОРАТ ТАКЪВ, СТААААААААААВАААААААААЙ!”

Стоиш в бялата стая. Гледаш през зарешетения прозорец. Гледаш в промиващия мозъци телевизор. Гледаш си черно-белите посетители по време на свижданията.
Нирвана.
Не оная – за душата, източната.
Говорим за рок групата, R.I.P.
Кърт Кобейн не можа да мине нашите стъпки, затова е мъртъв. Преди това обаче каза - Never mind. И - I don't know why, Stay, Stay away. И пак - Never mind.
Да го преведем за нашенските миски, футболици и политици – нищо няма значение, аз просто си стоя, стоя си настрана. Нищо няма значение…

                                                         Стъпка 3

                                                   Shiny happy people

Може би психически по-необременените вече са забелязали, че авторът се позовава в антитерапията си на разни групички и песнички, та и сега.
REM са я изпели преди известно време тази стъпка така: Shiny happy people holding hands, Shiny happy people laughing.
Нашенецът вероятно би казал: „Плеснали с ръце и се прегърнали”.
И в двата идиома обаче, единият – модериран от американската мейнстрийм култура, а другият – от българската народопсихология, има сходни елементи. Хора. Щастливи /сияещи/. Усмивки. Прегръдка. Заедно. Натам ни води семантиката, братя българи, както би казал /може би/ професор Юлиян Вучков. Затова реших – майната му!
Затова реших – на кой му пука за китовете-самоубийци, за това, че дезодорантите ни прояждали огромна дупка в озоновия слой, за лошия ни сексуален живот, за скапаната политика, за стачките и безработицата, за глобалното затопляне и изчезващите ледници, за последния тюлен-монах край Калиакра, за застроения Слънчев бряг, за отчайващия национален отбор по футбол, за любовта, лез която не можем, за Бургас и морето, за Пинокио и Джепето, за Евровизия, за гладуващите сомалийчета и поредното осиновено дете на Анджелина Джоли, за предизборните платформи на пишман политици и за рецептите на пишман лекари, за Баба Яга и за Дядо Торбалан, за гозбите на баба ми, които си отидоха с нея, за предаването на Слави Трифонов и за циците на Азис, за идиотския градски транспорт и още по-идиотския междуградски такъв, за ЕС, Шенген, Лаос и Камбоджа…
Бе, не ми пука, рекох си и се завих през глава.
Аз съм един сияещ, щастлив човек, искам да се хиля.
Не да плача.
Не да мисля.
Не да цъкам с дистанционното и да пускам бюлетини и есемеси.
Аз съм амеба.
Аз съм дете, аз съм майка, аз съм любовница, аз съм светица, аз не съм антихрист, аз не съм шовинист, аз не съм комунист… аз съм просто човек /дори да няма бира/.
После заспах.
Заради розовото хапче – като всяка друга вечер в 17,30 часа.
       

                                                     Крайна диагноза

                                                 And nothing else matters…

Лежа си в тази приятно бяла, приятно тапицирана, приятно изолирана стая сред приятна борова гора в края на приятния град, в която мирише приятно на приятни лекарствени препарати, някои от които приятно ме карат да пожелая инстинктивно да ги смъркна през носа на една магистралка.
Чувствам се добре.
Толкова спокоен.
Така дистанциран.
Изцяло лежерен.
Ям, спя, дишам, ходя до тоалетната, ям…
После дойде синът ми /той скоро ще стане на единадесет/.
Той, а не онези задници – дипломираните, хабилитирани, специализирани, ерудирани и мумифицирани по Здравна каса доктори, ми постави и крайната диагноза.
Каза ми:
„Тате, докога смяташ да се правиш на луд?”
Ситното копеленце ме накара да се замисля, за пръв път, откакто реших, че Светът наоколо не си струва труда да бъдеш в него.
Копеле дребно!
/Дано не чуе майка му/
Синът ми обаче е мъдър.
По-мъдър и първосигнално умен е от Далай Лама, Баба Ванга, Професор Вучков, Аристотел, Учителя Йода,  Хитър Петър, Настрадин Ходжа, Веско Топалов, Папата и Пената взети заедно.
Синът ми е дете, а децата обладават мъдростта на извечното, попита от дедите им през вековете и развиваща се, преди самите те – точно като нас – един ден да се вдетинят и сенилно да потърсят Бягството от Действителността зад белите стени на психиатрията, в малките червени хапченца или белия прах за смъркане, в религията, бутилката, нерегламентирания секс, политиката, бизнеса, хипохондрията, кризата на средната възраст, графоманията и прочее блага на цивилизацията, за които – мисля Каин и Авел – примерно надали са и чували.
Докато незряло си мислех всичко това, прекалено зрелият ми 11-годишен син Давид, взе главата ми в скута си и като ме полюляваше приспивно, тихичко ми изтананика това:
never cared for what they say 
  never cared for games they play 
  never cared for what they do 
  never cared for what they know 
  and I know 
  So close, no matter how far 
  Couldn't be much more from the heart 
  Forever trusting who we are 
  No, nothing else matters…” 


/Да не ти пука за това, което казват
 Да не ти пука за игрите, които играят
 Да не ти пука за това, което правят
 Да не ти пука за това, което знаят
 Защото аз знам…
 Толкова близо, без значение колко далеч
 Не може да бъде много повече от сърцето
 Завинаги трябва да вярваме кои сме ние -
 И нищо друго няма значение…/

Синът ми Давид каза, че песента била на група, наречена Metallica. Била основана в края на миналия век в Калифорния, САЩ. През 1982 година. В тази година е родена моята любима – Светла. Давид се е родил цели 18 години  по-късно. Обаче познава рок групата. Аз – не… Аз знам Led Zepelin и Doors... Явно остарявам…

(Бележка на дежурния психиатър: Очаквайте скоро продължение, разбира се в зависимост от лабилността или наопаки на психическото състояние на автора – печално известен с кризите си – на личността, на финансите, на сексуалния си живот, на средната възраст, на икономиката, на…)

(Бележка на пациента-автор: Моля, за по-добро осмисляне на процедурата и антитерапията, пускайте си съответното музикално парче - надлежно изтеглено от интернет - по стъпките на антилечението, за по-добър, летален или просто деструктивен краен резултат. Банзай!)

П.П.
Синът ми си отиде.
Изписаха ме от психиатрията.
Но още съм в нея.
Защо ли?
Защото съм човек.
Защото съм българин тук и сега.
Защото съм романтик и мечтател с нежна и наранима душа, който не яде тлъсто, пача и шкембе чорба..
Защото живея празен живот в празно пространство – като всички вас.
Но... имам една мечта…
А... искам да бъда Директор на Водопад…
Ла-ла-ла, лалала, ла-ла…

Камен Петров
На живо от психиатрията в България

вторник, 29 ноември 2011 г.

Ускорен курс по безболезнено полудяване


На Све
Дръж ме, защото се разпадам…

                                                                Въведение

Всички толкова много се притесняват.
А е излишно.
Всъщност всичко е толкова просто.
Не става въпрос за усмирителна риза, тапицирани бели стени, хапчета, пречупващи волята, електрошокове и насилствена изолация.
Не е като полет над кукувиче гнездо.
Не боли, не гъделичка, дори не мирише.
Просто въпрос на избор.
Дали да вегитираш заедно с всички онези откачени копелета отвън – в Света Широк и Чужд, обгазен, мигриращ и мигренен, шизофреничен, аполитичен, расистки и сексистки, хаотичен, шумен и сив, шарен и монотонен, забързан и затъващ, обезкислороден и обгазен, пострадиационен и очакващ следващата доза радиация, холестеронен, бомбен и бомбоубежищен, кризисен и антикризисен, кредитиращ и кредитополучаващ, предизборен и следизборен, моногамен, полигамен, асексуален, бисексуален, некрофилен и педофилен, кръпопускащ и кръвопиещ, луд-луд-луд-свят...
Или да живееш просто в мир. В мир със себе си. В мир с цветята. В мир с третата луна на Сатурн. В мир с бездомните кучета по улиците, с демоните в себе си, с извънземните на Спилбърг, с тъщата и простатата си, с Памела Андерсън – Лий и Кентъки Фрайд Чикън, със Студената война, Топлите вълни и Мокрия бюфет, с чалгата и с министъра на културата, с рейтинга на телевизии и политици, с бившата си жена, с настоящите си дългове и с бъдещия си рак на дебелото черво…
Мир.
Аз направих своя избор.
А вие?...

                                                                     Стъпка 1

                                                                     Стъпка 2

                                                                Крайна диагноза

(Бележка на дежурния психиатър: Очаквайте скоро продължение, разбира се в зависимост от лабилността или наопаки на психическото състояние на автора – печално известен с кризите си – на личността, на средната възраст, на икономиката, на…)

Камен Петров

Живот на заем: Кредитните институции процъфтяват в кризата

Доскоро хората теглеха пари за нова кола, апартамент или телевизор, а днес – за да оцелеят или да спасят някак малкия си умиращ бизнес

Всички помним оня стар лаф от студентските години едно време - „живот на заем”. Той бележеше един не съвсем неприятен начин на житейско и обикновено лежерно просъществуване, при който мнозина от нас изкарваха някак си ден за ден, вземайки заем от някой приятел, роднина, колега или познат, после от друг – с който връщаха предния заем, след това от трети, от четвърти, пети и така нататък, и така нататък – един хубав, приятен цикъл на въртене на пари, които никога не са истински в джоба ти, но ти помагат да преживееш някак си. Вземането на заеми винаги е един затворен омагьосан кръг, от който трудно се излиза, особено когато заплатата не стига, сметките и цените в магазина растат, а две-три гладни гърла те чакат с големи ококорени очи в къщи и те дърпат още от вратата за пешовете на палтото с „Татко! Татко!”, протягайки ръчички…
Днес обаче, насред кризата, конюктурата е съвсем различна и лафът се изроди в – уви – модерното – „Кредит на заем”. Схемата, скъпи приятели и съседи (както обича да казва често писателят-мултимилионер Стивън Кинг, който обаче навремето – преди „Кери”, е минал по същия отъпкан път), е същата, само дето доходите ни падат всеки ден, а разходите и цените скачат нагоре – точно като Въздушния Майкъл Джордън в най-добрите му години в NBA, преди голфа и бейзбола.
Така наречените кредитни институции („Но не сме банка”, бързат да уточнят последните в разговор) със странни имена, никнат като гъби след дъжд или по-скоро като ракови образования върху умиращ организъм в последните 1-2 кризисни години и в Русе, както навсякъде в страната – от столицата до най-забутаната лудогорска паланка. Метастазите им – тайфуни с нежни имена – наистина носят нежни, поетични, оптимистично звучащи наименования, при които обикновено всичко е „бързо” и „лесно”, а самите те са призвани да приспят бдителността ви, да предизвикат доверие, да вдъхнат надежда… да ви дадат пари…
Е, парите вие – щете, не щете – така или иначе си ги вземете. Нямате избор просто. Няма откъде другаде. Банките вече от години ви ги отказват. Шефът ви постоянно смъква полека-лека заплатата и реже командировъчните и премиите („Нека бъдем лоялни към фирмата в тези времена на рецесия, колеги!”), а някои от вас не са вземали парите си от месеци, пък и работодателят ви е пред фалит, особено ако има честта да е представител на низвергнатия в страната (и особено в Русе) малък бизнес. Хазяйката вдига всеки месец наема, без да се съобразява с кризата. Отдавна не смеете да погледнете етикетите по щандовете в магазина, защото всеки ден са различни, а цифричките им гонят абсолютната стойност и то неизменно във възходяща посока, тип „стълба към небето”. Сметките за тока, водата, парното, кабелната, телефоните, колата, апартамента, училището на децата ви убиват ежедневно и ежечасно, а нощем ви лишават от сън или ви даряват със стивънкинговски кошмари. От друга страна, фирмите не спят, а просто си вършат работата и то добре – наводнили са интернет пространството и са облепили Русе с листовки, флаери, талони и обяви – всяка ограда, пано, ъгъл, дърво, уличен стълб, телефонна кабина, пощенска кутия, входна врата, витрините на магазините – точно така, както навремето бабите-хазяйки го правеха на същите места по същия начин, макар и ръкописно и с правописни грешки. От рекламните текстове ни уверяват, че всеки момент можем да изтеглим без проблем бърз кредит, без значение дали сме социално слаби, трайно безработни, работещи и пенсионери. Размерът на кредита в повечето фирми варира от 150 до 3000 лева (но стига и до 15 000), а дългът се изплаща на равни месечни вноски с голяма лихва и за кратък срок от време. Иначе може да го вземете само срещу лична карта, без гаранти и обезпечение, а одобрението идва до 24 часа от заявеното от самите вас желание. Ако изобщо дойде обаче… Защото именно тук се появява вездесъщото ЦКР… Да, звучи малко като нещо средно между ЦРУ и КГБ, и няма да сте далеч от истината ако наистина ви дойде наум подобна асоциация – една бърза проверка в него може да се окаже „фатална” за финансовите ви блянове. Иначе означава просто „Централен кредитен регистър” и в него изплуват всичките ви стари задължения, купени на изплащане стоки, забавени или нереализирани плащания към банки и други институции, „добри” и „лоши” кредити…
Факт е, че само допреди година-две русенци теглеха кредити най-вече за покупката на жилище, на лек автомобил или просто на нови мебели или телевизор. Днес обаче съгражданите ни теглят пари от десетките нароили се в града кредитни институции, за да оцелеят или за да си спасят кварталното магазинче, барче, сергийка.
Интересни истории може да чуете в офисите на кредитните институции в Русе. За редови полицай с безупречна дългогодишна служба и репутация, който спешно тегли кредит, защото му е наложен запор над заплатата, понеже бил гарант на друг човек по друг кредит, а той се оказал неплатежоспособен. За попрецъфтяла бизнес дама с „рак”, която отказва да изплати дълга си, защото „умира”, но всъщност си е жива и здрава, но е профукала бързо взети пари за нула време по бутиците на „Александровска”, точно като в някоя холивудска боза от 80-те с претенциите на комедия. За уважаван букинист с перманентен отказ да бъде обслужен с кредит отвсякъде, понеже излиза по всички регистри, а самият той просто се опитва да спаси малкия си бизнес, с който изхранва семейството си. За авантюрист с над 50 000 лева задлъжнялост към няколко кредитни институции в Русе, влязъл точно в оня омагьосан кръг между десетина подобни офиса в града, за който говорихме в началото. За семейство арменци с малко магазинче, тип „всичко за 1 лев”, които го зареждат от кредит на кредит в името на оцеляването на търговския си обект, сбутан някъде встрани от главните улици. За млада двойка, спешно теглила пари, защото са и спрели тока за неплатени сметки и я съдят за водата – пак поради същата причина… И още, и още, и още…
Съдби, излизащи в кредитните регистри.
Живот, описан в сухи цифри.
Криза…
И какво се получава от същия този наш никакъв живот  в крайна сметка?
Пари на кредит, мебели на кредит, кола на кредит, жилище на кредит, в кварталната бакалница – също на кредит.
Живот на заем…
Това е положението, скъпи приятели и съседи.
А го няма Стивън Кинг да го опише.
Въпреки че – както всички знаем – той пише предимно за ужаси, точно като нашия днес.
България, Русе, 2011 година.
Да ни е честита и новата…

Камен Петров
www.brjagnews.bg