петък, 2 март 2012 г.

Първи сняг, последен сняг...

                      из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

If you want to hang out, you've gotta take her out: cocaine
If you want to get down, get down on the ground: cocaine
She don't lie,
She don't lie,
She don't lie,
Cocaine…
                Eric Clapton, „Cocaine”
Сняг, снежец, снежинки по носа ми.
Пърхат, пърхат, пърхат.
Първият сняг, мамка му.
Сняг!
Отварям прозореца и крещя на съседите, на ченгето на ъгъла, на целия Свят:
- ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ, БЕ ХОРА! ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ!
- Какъв сняг, бе малоумник, майната ти! Затваряй си плювалника, че тук някои се опитваме да спим!- е отговорът.
Унизен съм и попарен като футболист от националния по футбол, но не и съкрушен.
И аз съм лъв, не коте, както викаше адаша Донев в един скеч навремето.
Майната им на ТЯХ!
Трясвам прозореца, от старата дограма се посипват люспички боя – като сняг валят и те, а аз зиморничаво кихвам.
Снежно…
Ууу, студено стана в стаята.
От друга страна май е жега, хахаха.
Климатроникът явно пак е сдал багажа, а уж, скъп, китайска им работа.
Снежинките се ръсят като пърхут от носа ми, от косата, от козята ми брадичка. Ако имах малко повече време, сили и желание, можех да си спретна снежен човек в хола, хахаха, ма ме мързи, мързи ме, браточка, две не виждам. Докато вдигна ръка да си почеша топките, минава цяла вечност, мек съм като лионска наденица извън хладилната витрина.
Посягам за стягане за глътка към бутилката бърбън, обаче – мамка му! – днес не е бърбън, а някакво гадно шардоне. Копеленце дребно, мърморя си, докато отпивам направо от бутилката – шардоне или не. „Батка – викаше ми Жълтия – за редовни клиенти със снежеца винаги бутвам и по някоя специална бутилка, ще скиваш, батка”…
Обаче карай, в тоя сняг и шардонето даже върви.
Търся опипом дистанционното за телефункена, намирам го свряно между възглавниците на дивана, даже някъде между краката си, май.
Щракам каналите, кихайки, щото все ме дразни носа, обаче батериите явно са се скапали.
Допреди малко си се кефех на някакъв архивен концерт на Джими Хендриск, „Crosstown traffic”, о йе!, майната му, че не било от Удсток, пак е жестоко копелето, а сега гледам – Хендрикс ми мяза на бял, на снежинка някаква, по-дърт е, отколкото го помня и не свири с лявата ръка, копелето, а припевът му направо идиотски, все едно циганка на Евровизия: „If your day is gone, and you want to ride on: cocaine! Don't forget this fact: you can't get it back: cocaine! She don't lie, She don't lie, She don't lie – Cocaine…”
Вдигам смартфончето, и по него има сняг, и набирам братото.
- БРАТОЧКА!- рева в слушалката – САТЕЛИТНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ ПАК СЕ Е СКАПАЛА, МАМКА МУ! ИЛИ ТОВА, ИЛИ ДЖИМИТО ХЕНДРИКС ПОСМЪРТНО Е ИЗКАРАЛ АРХИВНО ПАРЧЕ, ДЕТО НЕ ГО ЗНАМ, БРАТОЧКА! ВСЕ ЕДНО СКИВАМ ЕЙМИ УАЙНХАУЗ ОТ ГРОБА, БАСИ! СКИВАЙ-СКИВАЙ ЗА КВО СТАВА ВЪПРОС…
Тикам тъпия смартфон в тъпата плазма и надувам парчето до дупка /брей, дистанционното май пак проработи!/.
После пак слагам слушалката на ухото си, вече го чувствам като изтръпнало:
- КВО СТАВА, БЕ, БРАТОЧКА, БАСИ?! НИЩО НЕ РАЗБИРАМ ВЕЧЕ ОТ СКАПАНИЯ МУЗИКАЛЕН ПАЗАР!- рева отново като идиот.
Скивам копелето ми се нахилило отсреща, ебава се с една дума:
- Снегът те е затрупал теб явно, първият сняг, да ти е честит. Допий си виното и лягай да поспиш. А това е Ерик Клептън, дебил!
И затвори братокът.
Чао не каза даже, ей задник, викам на смартфончето, обаче чак след като вече съм го захвърлил до дистанционното, бутилката, цигарите и запалката, пепелника и малкото огледало с купчинката и навитата от 20-кинтова евробанкнота фунийка върху него.
Паля изнервен цигара, копелета, после виждам, че в пепелюгата димят още две, а гости нямам, мамка му, тъй че гася няколко от гадните фасове и допушвам само най-дългия, хахаха. Изнервен съм аз колкото си искам, а белокожият Хендрикс и тъпото парче ми лазят допълнително по нервите, тъй че пак награбвам дистанца и щракам напред-назад, може да хвана някоя по-яка песен или па порно, или мач на Манчестър Юнайтед, на който да дебна Бербатката да се контузи, като падне от пейката на резервите, хехехехе.
Вместо това дистанционното за пореден път се скапва в пипалото ми и заяжда баш на някакъв нашенски канал, от тия по-първите, дето са в менюто, някаква национална телевизийка, май. Гледам там водещият, Дудука му викали, майна, четох някъде, нещо мрънка и се пули, после къса на парчета някакъв вестник, ама бесен, викам ти. Смешно ми стана чак, но после ми се разката фамилията, щото в тоя момент Дудука съвсем се облещи, скочи, грабна камерата от операторчето и ми я насочи право в лицето, баси, майна, не те коркам!
Биг Брадър, копеле! И то насред хола у дома!
Скочих и хукнах към кухнята да търся моичката – боса, бременна до печката, дето се вика,  после се втрещих, щото съвсем някак изведнъж се усетих, че я няма, сам съм, други няма, с камерата на Биг Брадър и оная опулена мутра, а навсякъде вали сняг.
Първи сняг, Първа кръв, Първи май, Първа лига, първи Учебен Ден, Ден на Земята, Ден на водата, Ден на журналиста, Ден на майката, 1 март, 3 март, 8 март…
Мамка му! Осми март! Денят на жената, хехехе.
Внезапно ми светна къде е моята… ъъъ… Роза, да – Роза. Точно това и подарих сутринта, преди да и бия шута и да я пратя на кръчма с колежките. Роза за Роза, Ружа за Ружа, Теменужка за Теменужка, Невен за Невена, Кокиче за Момиче, Гербер за ГЕРБ…
Днес било 8-ми март, разбира се, конечно, понимается, както казва на развален руски съдружника ми в бизнеса с консерви, защото всъщност е арменец.
Осми март, а вали сняг, баси!
Това природата съвсем се побърка напоследък, викам си. Аномалия след аномалия, катаклизъм след катаклизъм, феномен след феномен, аборт след аборт.
Не е възможно!
Първи сняг на Осми март!
Замислям се за миг над твърде неприятната вероятност да съм проспал някой и друг месец в коматозен сън или нещо даже още по-лошо, но не ми се вярва.
Не и аз, браток!
Отварям смело пак прозореца, боята пак се бели, обаче гледам – вън не вали.
Поглеждам през рамо снега в стаята, после – слънцето и хората по пролетни дрехи отвън, обаче нищо не вдявам, ама нищичко.
Кихвам за пореден път, дали от снега в носа ми или от слънцето вън, после викам пак възторжено към  съседите, към ченгето на ъгъла, към целия проклет, объркан, многолик Свят, нито един аспект от който не разбирам, дори днес, 43 години по-късно:
- ЧЕСТИТ ПОСЛЕДЕН СНЯГ, БЕ ХОРА! ЧЕСТИТ ПОСЛЕДЕН СНЯГ! ДА СА ВИ ЧЕСТИТИ ПЪРВИ МАРТ, ТРЕТИ МАРТ, ОСМИ МАРТ И СВЪРШЕКА НА СВЕТА НА 12.12.12. НА КУП, МАМКА ВИ, ХАХАХА!
Тръшвам прозореца на мястото му, тръшвам задника си на дивана, доизпивам на един дъх шардонето, после тръшвам бутилката в екрана на плазмата и решавам все пак и аз като нормалните трудови хора да поспя в този светъл празничен ден, щото нали браточката така рече. А като се наспя привечер, ще потърся на свежа глава Жълтия за малко снежец. И този път няма да се мина по никакъв начин с бърбъна при доставката.
Не и аз.

Камен Петров

четвъртък, 1 март 2012 г.

Малка зимна приказка за Кай и Герда от Русенско

Кай и Герда живеели щастливо и задружно в едно китно село, в Русенско, България (за която всеки образован европеец знае, че е южната съседка на Румъния, а го знаели и в ЕК). Било през февруари на 2012 година. Герда била щастливо бременна, а на Кай му предстояло да открие тайнствата на бащинството., макар и обременен до немай къде вече от факта да живее в пишман държава насред пишман времена…
И ето, че в един много, ама мнооого снежен ден, напомнящ твърде подозрително зимна приказка, МОМЕНТЪТ най-сетне настъпил. Кай търпеливо и самоотвержено разринал колата, затрупана в пряспа със снежна покривка с рекордните за страната 50 сантиметра дебелина. Герда майчински стегнала необходимото за болницата. После затоплили купето на колата с газен котлон, щото било кучи студ, настанили се вътре и потеглили криво-ляво сред лед, сняг и преспи, към ГРАДА.
Пътуването било истинско приключение, както се полага за всяко подобно пътуване. И без Тим Бъртън и Джони Деп, Кай и Герда се почувствали досущ като Алиса в страната на чудесата. Пътували ли, пътували те сред заснежения арктически пейзаж и видели много неща. Видели закъсали автобуси, коли и камиони в преспите край пътя. Видели русенски и румънски родилки масово да раждат в аварирали линейки, таксита и каруци от двете страна на великата река Дунав, а по леда на реката гладни румънски вълци прииждали на талази да хапнат щастливи кокошки и играещи си по министерски указ с надуваеми играчки прасета. 
Видели да извозват с рейсове пътниците от дерайлиралия експресен влак от София за Москва. Видели километрична колона ТИР-ове пред затворения Дунав мост. Видели 5000 протестиращи на кръговото там тютюнопроизводители, зад които чакали реда си зъзнещи на километрична опашка кандидат-протестиращи лекари, рибари, млекопроизводители и… всички останали (по радиото казали дори, че и депутатите обмислят да протестират заради новите пръстови отпечатъци при гласуването на закони, тц-тц-тц). Видели още в най-голямата виелица мощни снегорини да се размотават с високо вдигнати гребла, докато доброволци от околните села и от града сами разривали снега. Видели нови големи дупки и стари големи дупки по шосето. Видели таксита с надути до Бога тарифи заради виелицата и автобуси, изоставащи безвъзвратно от графика. Видели дим от много комини, понеже било минус 33 градуса по Целзий и хората горели въглища, дърва, кашони, мебели и портретите на цилокупния Министерски съвет, защото не можели да си позволят да плащат трицифрени сметки за ток при двуцифрени заплати, при това нередовно изплащани и то при случай, че не попадали в графата от предстоящите за съкращения 10% във всички държавни структури в страната. Видели клошари, бездомници и старци, застигнати от Бялата смърт. Видели как пак скачат цените на храните, а хлябът изчезва от магазините, пък румънски го замества...
И още много-много неща видели Кай и Герда по дългия и труден, изпълнен с приключения и ледени видения път от китното още русенско село до ГРАДА. После колата влязла в градските улици и двамата бързо разбрали, че тук хавата е дори още по-зле. Най-сетне, след като с мъка изгазили затрупаните със сняг, лед и киша централни улици, задръстени от закъсали и заринати в снега коли, избягвайки с мъка висящите от всички стрехи смъртоносни ледени висулки, зърнали за миг 3 снегорина, които трудолюбиво разчиствали преспите пред Общината и се поуспокоили. Тъй де, рекъл си Кай, позамаян от толкова сняг и щастие (последното – свързано предимно с предстоящото бащинство), зимата явно не ни изненада този път. В крайна сметка февруари е – кой да предположи, че ще е студето, че и сняг ще завали
После все пак криво-ляво стигнали през преспите до болницата, изневиделица отнякъде се появила Снежната кралица (или може би дежурната старша сестра), Герда била успешно настанена на топло в родилното, а Кай се отбил в близкото барче да обърне един коняк с чай край бумтящата печка, зает да измисли име на бъдещия си наследник…

Камен Петров

неделя, 26 февруари 2012 г.

Прошка

"Сине, сине - ти си ангел мой,
сине, сине - Бог ли те изпратиииииииии..."
                                           ъндърграунд евъгрийн от зората на чалгата
Макар и кръстен в църква по ред стечения на обстоятелствата, винаги съм си мислел, че си оставам един отявлен атеист /а според други хора – още и нихилист, песимист, дадаист, антагонист, сюрреалист, далтонист, онанист, колумбист, протагонист, антихрист, велосипедист и - може би - антикомунист/.
Днес обаче иде реч за отношението ми към Църквата и нейните канони, по простата причина, че Българската православна църква почита църковния празник Неделя Сиропустна, наричан най-паче от народа чисто и просто Сирни Заговезни.
За да съм в тон с народопсихологията и църковните догми, взех пари назаем и според правилата подсигурих на скромната ни трапеза за двама, подредена с подчертано обреден характер, баница с фалшиво кисело мляко и сирене, както и с яйца от нещастни кокошки /за справка – МЗХ/, питка от брашно с недоказан произход, млин със сирене, което не е сирене, варени яйца /отново от нещастни кокошки/, риба /уловена от турски бракониери в нашата акватория на Черно море, после замразена и препродадена на черния пазар у нас/, както бяла халва с ядки и с неясен произход, която нямаше вкус нито на халва, нито на ядки, нито на нищо, а най-вече – на солени глоби от страна на контролните органи спрямо производителя, стига да го хванат и да няма разтворен чадър над него, нали…
Църквата твърди, че на Сирни Заговезни, според народните традиции, вечерта на празника при родителите се събират семействата и техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят с млечни храни. При мен в това отношение нещата се оказаха леко комплицирани, по простата причина, че единият ми родител го отнесе рака преди 4 години, а другият живее и самотува на 200-300 километра от поредната ми квартира. Все пак заговяхме с моята любима, с кучето, котката и все още нероденото ни бебе самосиндикално, с каквото има или – както биха казала вероятно светите отци – с каквото Бог дал. А Бог даде малко и тази година, може би защото още е криза, ама нейсе.
Чувал съм също, че на Сирни Заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове - целуват ръка и изричат: "Прощавай, мамо, тате..". В случая пък задължителният отговор бил "Господ да прощава, простен да си!". Понеже обаче аз самият за жалост съм вече доста по-стар от хората наоколо, с които така или иначе комуникирам ежедневно, както казах единият ми родител е там Горе, а другият – далеч и то край морето, а и не съм младоженец, та нямам и кумове, не знаех вече какво точно да целувам на светлия празник, нито от кого да искам прошка, а нужда от прощаване в моя случай определено има, вервайте ми…макар да не съм част от кастинга за "Кръстника", уви...
Подобна дивотия се получи на празника и с прословутото така наречено „хамкане”, когато след вечерята бабата завързва парче халва в края на червен вълнен конец и го завърта из стаята, докато деца, внуци и правнуси чаткат със зъби като прегладнял златист ритривър и се стремят да захапят парчето.  Обредът се наричал още "люшкане", поясни ми навремето баба ми Вичи. Тя обаче, както и баба ми Мара, а и всички прабаби, пралели, правуйни и прочее любими хора с ниски пенсии отдавна са в гроба. Така че хамкането си го хамкахме сами с моята любима, с кучето, котката и нероденото ни бебе. Купената от близкия хипермаркет халва обаче се оказа менте и се разпадна още във въздуха, а и лампиона на тавана, на който я бях вързал, гръмна, така че останахме без ток за цели 4 часа и се наложи масово да слезем долу в колата и да се топлим там на парното, докато дойдат техниците или докато свърши бензина…
Знам, да – знам, знам също, че по традиция вечерта на Сирната неделя мъжете оповестяват заговяването за Великден, стреляйки с пушка, но аз ловджия и рибар не съм и никога няма да бъда подобен простак, както пееше навремето Кирил Маричков от „Шурците”, тъй че не гръмнах, нито кошута разпорих, нито таранка зачерних...
Както и да е.
Вместо това се замислих за мама, сама там, на около 200 километра по полузавършената магистрала до морето, която вече се рушеше, така че скочих, взех евтино такси до аерогарата край Русе, която кипеше от живот и от пътнически, както и товарни превози, и хванах първия самолет до Варна, първа класа, голям самолет. Че и лети.
Пристигнах в апартамента на мама в последния момент – тя вече заговяваше и въртеше халвата – понечих да коленича и да и целуна ръка, но мъдрата възрастна жена, която беше точно с 20 години по-видяла, чувала и знаеща от мен, ме възпря, после коленичи на свой ред, взе ръката ми, която вонеше на цигари, в отрудената си длан и я целуна, и каза:
- Прости ми, сине, че съм те родила, без да те питам, в този грозен, жесток, умиращ свят… Но ако потрябва, бих те родила пак, защото те обичам така много… Прости ми и за това…

Камен Петров, Русе
26 февруари 2012 година, Сирни Заговезни

П.П. И все пак ми се ще на този ден и аз да поискам лицемерно прошка. От всички. Пък и халва ми се хапва...