понеделник, 31 октомври 2011 г.

Пустинна роза

"I dream of rain

I dream of gardens in the desert sand

I wake in pain

I dream of love as time runs through my hand"

"Пустинна роза", Стинг

- Не се ебавай с мен, човече! - изръмжах от висотата на възрастта си. На моите 39 дни.
Копелето беше на не повече от седмица, но пищовът му беше с големината на Световния търговски център в древния Ню Йорк... Е, преди ерата Бен Ладен, разбира се. Сякаш светеше с някакъв си свой вътрешен блясък на сиянието на ранното пустинно утро, пустият му пищов.
- Просто дай кокиченцето насам и ще се разкарам. - нагло рече той и пищовът ми смигна цинично.
- Това не ти е някакво шибано кокиче, нито минзухар. Това е жена ми... - рекох свадливо.
Тя се притисна към мен, свита боязливо зад гърба ми. Беше едва на 20-21 дни - кой да ти ги брои в този тъй объркан свят. Имаше руси белезникави коси, все още не дотам излинели от слънцето и воднистосини очи. Истинска красавица за днешните стандарти. Копелдакът я искаше и явно нямаше да се даде лесно. Стиснах конвулсивно юмруци и се напрегнах, за да съм готов.
Когато живееш бързо и умираш млад като нас (без да си... ъъъ, как беше - рокендрол звезда?!), жените са най-ценното, което имаме. За тях се водеха войни и без да се казват Хубавата Елена.
Ама без майтап!
- Виж сега, дай да се разберем като мъже... - започнах, но оня ме сръга с пищова в ребрата.
- Какъв мъж си ти бе, дядка. Виж се - миришеш на пръст - захили се седмакът
В думите му имаше известна логика.
Нещо обаче му убягваше.
- Мъжки, остават ми само 24 часа живот... За това време трябва да спася това момиче, да прекося пустинята, да открия пустинната роза и... да умра... Защо си мислиш, че ми пука дали ще ме гръмнеш с това пушкало? - попитах.
Видях как за миг в очите му проблесна уплаха.
Ръката с пищова потрепна.
Изпънах се внезапно, правъзмогвайки болката в гърба, с едната си ръка избутах дулото встрани и нагоре, а с другата го нацелих точно в адамовата ябълка, където най-много боли, като в същото време отскочих с всичките си останали сили назад. Пушкалото грозно изгърмя, като почти ми спука тъпанчетата, а аз тежко се стоварих по гръб на спечената песъчлива земя, затискайки под себе си момичето. Онзи 7-дневен хлапак изхриптя, изпусна пищова и се строполи до мен в прахоляка, държейки се с две ръце за гръцмуля. Издаваше неприятни хрипове, очите му се бяха изцъклили и диво се въртяха, от устата му течаха кръв и лиги, докато се опитваше напразно да си поеме дъх.
Вдигнах пищова му и го опрях в главата на копелето. После оставих с нежелание оръжието встрани, извадих ножа от канията, която нося винаги отзад на кръста си и с едно премерено движение прекъснах нишката на живота му. Той пририта за миг като смъртно ранено животно, изпъна гръб към окото на слънцето, после замря.
Вдигнах пищова и го затъкнах в колана си.
Мунициите, както и жените, са кът в този нелеп свят, в който живеем от десетилетия като мутиращи зеленчуци в загниващ парник. Няма смисъл човек да ги хаби за някое жалко изчадие като това - а е само на 7 дни, рекох си със съжаление.
- Ела, скъпа, трябва да побързаме. Денят преваля, а ни чака дълъг път.- казах й, после затътрих крака в монотонен ход между дюните хилядолетен жежък пясък, който покрива цялата нещастна Земя от 2084-та насам, а тя ме последва безропотно, както си му е обичая.
Вървим вече втори ден.
Да ходиш сам през пустинята не е като да се разхождаш по залез слънце из зелевата градина на леля си. Два дни за нас са адски много време. Пустинята те обгръща отвсякъде. Няма го леда на Арктика, няма Вечните ловни полета,  Северно сияние, нито залези край Ривиерата, няма я плодородната делта на Нил, златна Добруджа, седемте чудеса на света, няма "Макдоналдс", "Кей Еф Си", "Мис Свят" или Памела Андерсън - Лий, няма пресни зеленчуци за ракийката привечер, нито Световно първенство по футбол на вечнозелен терен.
ВСИЧКО Е ПУСТИНЯ.
Това е.
Животът е кратък, но за сметка на това е гаден, гласи древната поговорка.
Не знам какво е мислил Онзи там горе на Небето (нито дали изобщо още Го има).
Не знам кой какви зловещи експерименти е вършил на тази грешна Земя.
Не знам защо точно ние трябваше да изнесем на плещите си всичката мъка, болка и безнадеждност на Вселената (ние не си поживяхме, ама дано децата ни да си отживеят, казваше навремето пра-пра-баба ми).
Факт е обаче, че нито ние ще живеем истински, нито децата ни ще си отживеят, нито децата на нашите деца... Стига да имаме изобщо деца, разбира се... И те някак да оцелеят...
Днес ние - земляните, сме орисани по незнайни за нас причини, на едва 40-ина дни живот. Живот в пустинята, разбира се. Ако доживееш до 42-43 дни, си вече столетник, ха-ха-ха. Повечето обаче трудно устискват до 35-40. Трудно е, братче. НЕВЪЗМОЖНО Е. А разправят, че древните хора до около 2010 година са живеели до 70-80 години, някои и до 100.
100 години имам предвид, не дни.
100 години?!
ГОДИНИ!!!
Господи!...
Както и да е.
Това е животът ни и го живеем по възможно най-добрия начин. Двамата вървим вече втори ден. Остават ми максимум още 24 часа живот. Усещам го. Усещам го с всяка своя фибра, със ставите си, с очите, с кожата, сърцето, ума и душата си. Такава е орисията ни. Аз обаче имам мисия и трябва да я завърша в рамките на този едничък, тъй кратък ден. Трябва...
Унесен в мисли, се спъвам на билото на поредната дюна и се просвам по лице на пясъка. Наближава пладне и той е горещ като смъртта. Оставам така - пръхтейки в нажежената песъчлива маса, опитвайки се да сдържа бесния бяг на пулса във вените си, събирайки сили за последната битка в живота си. Горещо е наистина, мамка му. Цял живот съм живял в тази безпаметна, безводна, безнадеждна жега, а го усещам истински едва сега - в края на дните.
Усещам ръката й на рамото си.
Нежна е.
Въпреки всичко.
- Как си?- пита ме.
- Всичко е наред.- лъжа безогледно по навик, а и има ли смисъл да и казвам истината – Да вървим.
Тя повлича крака след мен. Още е млада - надали има повече от 20-ина дни, но вече се е състарила. Пустинният вятър, слънцето, недояждането, недоспиването, болестите и липсата на мечти убиват рано. Не ти трябва да си я представиш гола, за да разбереш, че е само кожа и кости, обвиващи безнадеждност, неумело прикрити от парче плат, което в днешно време евфемистично наричаме "дреха". Ега ти модата! "Пустинна буря - колекция 2084"?! Ха-ха-ха!... Обаче не е смешно. Тъжно е. И аз я обичам. Тя е моята пустинна роза... докато смъртта ни раздели.
Изчакваме търпеливо, заровени в пясъка на билото на поредната дюна, да отмине нишката на далечен керван. Докато го загубим от поглед, минава повече от час. Усещам буквално с кожата си как времето безвъзвратно изтича, но човек никога не знае кого ще срещне насред пустинята, така че чакам. После тръгваме отново през пясъка. До залез слънце остават едва 4-5 часа. Времето ми изтича.
Влачейки крака из пустошта, присвивайки по навик очи срещу прежурящото слънце, тънейки в собствената си лепкава пот, която сякаш се е просмукала в самите ми тъкани, се замислям за живота си...
За живота ни.
Хм, май не е за завиждане.
Не знам как са живели предците ни, но ние съществуваме на границата на оцеляването.
Практически.
Питате ме за моите 40 дни в пустинята?
По-добре недейте.
Това е низ от празни, потни, омерзителни дни, едновременно безкрайно дълги и ужасяващо кратки. Раждаш се кой знае защо. Вероятно генетично увреден от грешките на предците си. Живееш в един постоянен (макар и възкратичък, ха-ха-ха) 50-градусов кошмар. Изкарваш дните си в търсене на храна и вода, а нощите - в криене. После умираш и... обикновено близките те изяждат, за да не се хаби материалът и енергията...
Но какво да се прави - това е животът ми. Дори съм написал и нещо като стихотворение за него. За целта използвах въглен и щавената кожа на последното куче в колонията, която нося винаги отзад на пояса си, до ножа, манерката и торбата с припаси. Ето го:

„Животът ми е

като похотлива усмивка

върху лицето на хърбав сатир.

Семе  -

разпилявано по вятъра.

Погледи без стойност

и

думи прогонени.

Той е песен,

въртяща се в кръг

от скучен рефрен.

Сухо цвете в празна ваза.

Рефлекс -

в антагонизма на рождението ми.

Струна.

Животът ми е марципан,

разплут без срам под слънцето.

Гризнете си от него –

толкова е безвкусен.

Животът ми е филм –

напомня филмите на Кустурица

/но не чак толкова добър/.

Обръщам се,

бавно поемам към края му.

Слънцето кима.

За сбогом….”

Разбира се повечето от думите като "сатир", "цвете", "ваза", "марципан", "филм" и "Кустурица" дори и не знам какво точно означават... Никога не съм ги виждал наистина... Просто ги усещам... Чел съм за тях в няколко пожълтели от времето книги... ъъъ - не, списания беше думата, които пазеше прабаба ми приживе в сандъка си с моминската зестра. Колкото до струните от едновремешните пиана, китари и арфи - днес ги използваме за тетивата на лъковете си.
А слънцето?!
О, слънцето!
Много добре го познавам, да...
То е началото и краят.
Тук то практически е ВСИЧКО.
Вървейки ли, вървейки по нажежените дюни, следван плътно по петите от моята любима, наблюдавам косите му лъчи, вещаещи залеза и знам, че днес то ще кимне за сбогом и за мен...
40 дни...
Толкова са кратки, за да изречеш неизречимото, за да любиш и да страдаш, за да помечтаеш, за да искаш, за да успееш... Остават ми едва няколко часа живот. И те обаче са достатъчни, дори и в нашето побъркано съвремие, дори и тук - насред безбрежната пустиня, в каквато самите ние сме превърнали Земята си... ЗНАМ, ЧЕ ТЕ СА МИ ДОСТАТЪЧНИ, за да я прекося, да спася своята любима и да открия пустинната роза - цветето на живота, любовта и надеждата. В крайна сметка нали всички живеем именно заради тях?!
Спускам се тежко по поредната дюна, стъпвайки върху сянката си, която е полегнала на пясъка в краката ми, просната на изток. Моето момиче изравнява леко крачки с мен. Усещам как нежно провира ръката си в шепата ми и я стискам до болка с грубите си пръсти. Крачим напред към залеза. Вече се усмихваме.
Животът може да бъде прекрасен винаги, стига да обичаш някого и да бъдеш обичан. Дори и 40 дни живот в пустинята стигат на човек, за да го проумее.
А и залезът тук е прекрасен...

Камен Петров
Публикуване на коментар