петък, 6 февруари 2015 г.

Войник на Съдбата

Малко съм стара, баби, да играя, врътнах 85 лазарника, ама съм жилава и не преставам да си опитвам късмета. Аз съм войник на Съдбата, както пееха ония там, Пърпълите.
Пробвах навремето с кални борби по панаирите /млада бях, чедо, и убава/, ама то беше през 30-те години, вече няма такъв спорт.
През комунизЪма се отдадох на Спортния тотализатор, но по-горе от четворка не стигнах, проклето да е и колелото му и топките му – ония, знаеш, с номерцата.
След туй дойде Демокрацията, та игри много. Въртях Колелото на късмета, докато ме прищрака артрита. Опитах да направя Сделка /или не/, но паметта ми вече халтава, не помня. Рекох да Стана Богата, ама на – не станах. До Форд Боаяр ходих и пак не прокопсах. Един ден съвсем ми изби чивията – явих се дегизирана като 5-годишна сополана, с все розовите тантели и панделки, обаче като се разпях: „В тази стара кръчма, на тази стара маса, седяхме ние двама с теб, чак до сутринтаааа…”, охраната ме изрита, чедо, срам нямат от годините ми. В какво ли не се пробвах от тоя пусти мерак да ме огрее и мен – „Биг Брадър”, „ВИП Брадър”, „Милионер търси съпруга”, „Фермер търси съпруга” – всичките ги овършах. Туй Еврошанс, Еврофутбол, бинго зали, казина, бой с петли и с кучета, надбягвания с хрътки, с коне и с коли, черно тото във футбола и уговорени боксови мачове – няма и няма, туй то.
Сега се надпреварвам, чедо, с автомобилистите. Туй ми е играта и там си намирам късмета, да видим само докога. Един вид руска рулетка. Или тука има-тука нема. То това автомобилистите са хазартни типове, всеки катаджия го знае, ама хазарта, баби, да ме прощават ония тузари от Лас Вегас, аз съм го измислила.
И ей тъй на – седя си на припек край шосето по цял ден, дебна шофьорите и бая: Карай, шофьоре, карай колата – право в механата.
На 20 метра влево – пешеходна пътека, на 10 метра вдесно – подлез.
Пред мен мантинела.
Минава кола, минават две, минават три. Аз си дебна.
На четвъртата /избирам ги по-лъскави, така, нали се сещаш/, и хоп! – подскачам с бастуня, мятам се през шосето и мантинелата, и ей ме на върху другия тротоар, жива и здрава, а шофьорчето набива спирачки, аха-аха да припадне, скача от колата и вика: „Бабо, как си, жива ли си, здрава ли си, Боже, каква беля можеше да стане!”.
После ми мушка в шепата некой лев, щото можело да получа я разрив на сърцето, я инсулт от уплаха, и отпрашва, ама бавно, с возилото, а аз отивам с паричките в бакалията, плащам старата вересия и пълня торбите за хладилника, че пак празен, чедо, криза е.
Това шофьорите, казват ти, са по-улави и от оня – Къцито Вапцаров, дето все въртеше Колелото на късмета и накрая тъй го завърте, че се не виде – и Къцито, и Колелото, само една Гала остана.
То даже и оня русенец шашавия – Камен Донев, нали показва как трябвало да минаваме по пешеходната пътека и да махаме за благодарско наляво и надясно на колите, че ни пуснали да минем по зебрата и да се приберем живи и здрави у дома, вместо да ни прегазят, както си му е обичая. Ама аз не махам, аз си пробвам късмета до дупка, чедо. Или аз, или те – това е положението – нема лабаво.
Опа, чакай, баби, идва един джип! Сега ще му скоча, да видим какво ще пусне шофьорчето! Много ми върви, ти казвам в хазарта по шосето, чедо, особено откакто няма ни свястна маркировка, ни неразбити легнали полицаи, ни неоткраднати пътни знаци, ни закон, ни нищо. Направо ще му изкарам акъла! Шат през мантинелата, на косъм изпод колелетата, скок отсреща на тротоара, а после ще си харча в кварталния магазин на воля, че с тая пуста пенсия никаквата, знаеш ли какви вересии съм натрупала пак, аз горката старица…

Няма коментари: