Клада

Do unto others as they have done unto you
But what in the hell is this world coming to?
Blow the universe into nothingness
Nuclear warfare shall lay us to rest
Fight fire with fire, Ending is near
Fight fire with fire, Bursting with fear
We all shall die
Time is like a fuse, short and burning fast
Armageddon is here, like said in the past
Soon to fill our lungs the hot winds of death
The gods are laughing, so take your last breath

                                             Metallica, "Fight Fire With Fire"

Обичам да изгарям хора.
Обичам как се пръскат в адската жега очните ябълки и очите изтичат по бузите, цвъртящи, пукащи се, сълзящи в нечовешкия пек на кладата.
Да, аз съм инквизитор.
Просто това ми е работата.
Работа като работа, а и добре плащат. Не е по-различна от тази на бирника, на палача, ковчежника или шута например. Освен това е доста по-безопасна от тяхната.
Другата основна разлика е може би тази, че моята работа е пълна с въображение, да въображение, не се смейте. Така е.
Всеки път, щом някой от тези нещастници възседне огнената глада, моя е задачата и моя отговорността шоуто да бъде пълно, за да си заслужа надника /плюс кисело българско мляко за опасен труд/, както и да бъдат максимално задоволени зяпачите – баровците, които ми осигуряват поръчките и хляба, а и тълпата парии, която всеки път адски се кефи на огнените ефекти и писъците на жертвата, все едно не купонясват насред Средновековието, а са някъде през 21 век на концерт на „Рамщайн“.
Колеги разказват, че купонът бил най-як, когато изпекли Джордано Бруно и онази мадама Жана Д’Арк, но не вярвам.
Виждал съм и по-пикантни човешки приношения.

...

Ама че ден!
Шантав ден, откачен.
Мирише ми и това е. Дано само на мен да ми мирише.
Вони на бензин. О, да! На какво ли иначе да вони, хаха, на трева ли?
Често се чудя къде отиде този град. Къде отидоха тези хора. Какво изобщо стана с нас.
Аз съм едно просто провинциално ченге и не знам какъв е този атавизъм, към който вонята на бензин ме подтиква винаги, макар да не съм активен шофьор и да нямам кола, дори не съм бензинджия и не бачкам на бензиностанция. Ченге съм, както вече споменах.
Въпреки това, в дни като този, когато вонята на бензин, пържено месо и опърлени коси изпълват цялото ми същество /а някакви нечовешки писъци се носят наоколо/, сядам и пиша безсмъртна поезия. Ето и последния ми /засега/ шедьовър:

Протестни павета

Протестни павета политат в небето,
В душите върлува пожар.
И бързо помита на силните дните,
Присвити зад тъмен дувар.
По зли магистрали – разбити и стари,
Тълпи се подтиснат народ,
И с жълти павета, протестни павета,
Громи сиво-чер октопод.
Гори барикада пред сивата сграда –
Единство и сила в едно.
Надеждата стара с надеждата млада
Облъхват човек и народ.
На пяната дните обаче помита
Протест и надежда, и гняв.
Остават мечтите, макар и прикрити
Във своя гняв величав.
След туй по площади, по улици, сгради
Внезапно избухва пожар.
И хората-факли горят безпощадно,
И сочат ни пътя в нощта.
След тях на площада остава грамада
И цвете блести във нощта.
Защото мечтите са живи и впити
Дълбоко във наште сърца.
Защото сме хора и пъплим нагоре
На хали и бури напук.
Не бягаме вече и с наште предтечи
Все още сме силни и тук.
Защото земята е силна и свята,
И всички сме нейни чеда.
Над Пирин и Рила кръвта ни е скрила
На нашия род вечността.

Силно, а? Добра работа. Всъщност ужасно некадърна.
Написах я, за да „уловя духа на времето“.
Е, нищо не улових, освен – да ме прощават дамите и естетите от СЕМ – дядовия.
Като всяко едно чудо тук у нас, и това с протестите, барикадите, самозапалванията и прочее отшумя за три дни. Продажните медии изсмукаха от трагедиите на хората всичко, което можаха да изсмучат и да вдигнат тиражите, после г забравиха и отново се върнаха към Азис и Риана, към лошото време и конфликта в Украйна, към цената на пилешкото и свинския грип, към наводненията и намаленията, към Ислямска държава и изцепките в Народното събрание, амин.
Дадох си сметка, че не моята поезия е слаба, макар да съм едно просто ченге, калпави са ни времената. Калпави са ни и управниците, макар и да ми дават хляба в ръцете. Калпави са и хората наоколо, които търпят като идиоти да ги доят, да ги манипулират, да им подхвърлят милостиня във вид на заплати, с които ги държат единствено на ръба на екзистенц минимума, нищо друго.
Протестите отшумяха. Труповете на самозапалилите се изстинаха. Емиграцията набира сили. Общинарите във Варна решиха да направят от Грамадата от камъни пред сградата си, посветена на Пламен, някаква кичозна, нищо незначеща статуйка, вечен огън или някаква друга подобна дивотия, която да омаловажи всичко – и мечти, и саможертва, и патриотизъм – завинаги.

...

Понякога си лежа, удобно изтегнат на дивана пред плазмата у дома, пийвам си биричка, мезя с луканка и внезапно получавам просветления... видения... реминисценции... каквото и да е това...
Вече споменах – провинциално ченге съм, а и неиздаван поет, но често ми се струва в мигове на непонятно поне за мен просветление ,че в един друг живот и в едно друго време съм бил различен. Струва ми се, че съм бил...инквизитор. Да – инквизитор през Средновековието. Аз съм бил този, който е поднасял горящата факла към кладата, на която после са се пържили в името на една или друга идея мислители, учени, философи, еретици, набедени за магьосници, длъжници към някой благородник, тъщата на шефа, инакомислещите...
Усещам някак си дълбоко вътре в себе си, че като че ли оттогава досега нищо в това отношение не се е променило. Камъните по грамадите са същите, кладите – и те. Както и преди, така и днес, управниците са лапали и са мачкали народа, а народът е скотясвал, забягвал в странство, надигал несмел глас за протест, палил се е, бесил се е, скачал е от високо /навремето от камбанариите на църквите, а днес от високите етажи на разкапващите се панелни блокове/.
Точно в такива моменти, разплут с бира в ръка на дивана пред телевизора у дома, често и доста сериозно си мисля, че изход няма, няма и бъдеще, както навремето са пеели онези пишлемета от „Секс пистълс“, повечето от тях вече покойници. Често планирам да събера пари за 4-5 литра бензин /добре, че тези дни цените на горивото паднаха/, да се затътря, понесъл отчаянието си, безверието си и цялата печал на света, пред някоя институция, и да си драсна клечката. Все ще намеря някой кибрит или запалка, нищо че съм непушач.
Знам обаче, че не ми стиска. Знам, че ще продължа да се опитвам да спасявам хората-факли по протести и митинги в настоящия си живот, както и да разпалвам кладите под краката на различните в атавистичните си спомени. Знам и, че тази двойнственост е нездрава и в един момент ще ме докара до психиатрията, вместо до огъня на изкуплението или поне до Терминал 2 на Софийското летище.
Мисля, че това, което все още ме крепи, е конформизмът и премиите, които получавам като униформено ченге, за да удържам поривите за свобода на хората по митингите.
И ще ги удържам, това е.
А кладите уви – с мен или без мен – така или иначе, никога няма да загаснат...