сряда, 11 февруари 2015 г.

На тъмно

На Воев и цялата ни генерация

Тъмно е.
Живеем на тъмно.
Живеем на тъмна земя без светлини.
Тъмно е и морето и отдавна вече никой не търси нежност в другия до себе си.
Небе, море, море, небе, луни, мечти, мечти, луни...
Леден е и този ден. Пореден. Леден. Ден. В ледовете потъва дори слънцето. И в мен.
Тъмно е.
Вали и отново сме сами.
Просто живеем на улица „Нов живот“. Номерът е може би 1968...
Разпилят се ден подир ден, просто няма какво да се случи.
Все търсим се, влачим се, денонощни и бледи.
И никой не пита дори защо, а това е просто една машина за месо.
И не – не умирахме от щастие.
Уморените ни криле не достигат небето.
Искаш просто нейде да легнеш и така да заспиш.
Вместо един страхотен ден, вместо слънчев живот, пак сме на Долната земя.
Кой знае - може би и заради това, че животът е туршия и всички сме в нея.
Не се чудиш черен кон ли умира там на белия сняг?
Питаш се: Как изобщо да разбера това, което е всъщност живота ми?!
Не можем да го разберем, няма как просто. Истината е, че сме израсли край кофи за боклук, в които е скрит нашия живот.
Подминали живота си още на закуска, докато сме стоели удобно под шарената сянка като едни истински цветя от края на 80-те. На тъмно, сигурно и безопасно място в каната за мляко, в черното кафе, просто родени в захарта на живота, неподготвени за него, отровени при раждането си.
Или просто сме седели на тъмно в подлеза, който го нямаше още там, докато 1968-ма се е изнизвала нейде над нас.
Затова често ни иде да изкрещим: „А искам да бъда директор на водопад“!
Вместо това обаче влизаме тихо в стаята си и се свиваме на кълбо, като хора-змии.
Защото скорпионите танцуват сами, нали?
А накрая остават само цигарен дим, мастилница празна и приказки за стари времена...
Някой казва, че бил черна овца. Друг е с претенции на директор на водопад. Трети просто кара колело или си ближе сладоледа. /Аз не съм комунист и никога няма да бъда, настоява следващият. Неам нерви, твърдят мнозина. Успокояват ни дори“ Нема да се пуашиш копеуе/.
А аз? А Ние?
Мъничко обречени, мънички човечета?
Ние просто всеки път щом излезем на разходка, виждаме своя некролог.
Обаче вместо охлюви, все още мечтаем да си останем поети.
Все още сме нарциси и обичаме сами себе си, необичани от друг.
Останахме последната вълна, а изпразнените от съдържание мидени черупки все така подяждат пяната и пясъка под несмелите ни стъпки.
Мечтаехме да бъдем една нова генерация, обаче...
... Обаче – както споменахме вече – просто на тъмно играем живот. Дори не го изкрещяваме от прозореца си в мрака...
И Старостта – уви – спокойно разтваря вече своя шал...

Камен Петров

Бургас, февруари, 2015 година

P.S. Димитър Воев ли беше казал навремето, че "ние сме болен продукт на своето време и вашия труд. Градски устроени празни съдби, със смъкнати гащи, навели глави. От срам"...
Публикуване на коментар