Заразно зло

 Археологът Боян Донев разпечата бутилката водка и си наля първата за деня чашка.

Отвъд отворения към залива прозорец с разлюлени от бриза завеси слънцето се издигаше над яхтения пристан на Созопол.

Когато десет минути и две чашки по-късно ръцете му най-сетне спряха да треперят, архeологът влезе в малката баня до спалнята, избръсна се, изми старателно зъбите си и взе любимия си студен душ. Облече се надве-натри и излезе в хладната септемврийска утрин на павираната уличка, която водеше към старата част на града и към разкопките.

Денят беше неделен и притихналото след края на сезона крайморско градче беше пусто, но за археолозите нямаше почивен ден. Още повече, разговорът, който беше провел призори с дежурния от екипа на ВиК, който копаеше паралелно в изпълнение на водния проект за нова пречиствателна станция, много бързо беше успял да го разсъни.

-         Докторче.- сякаш го лъхна през телефона обичайния сутрешен бирен дъх на бригадира – Разкопахме едно гробче, мойто момче.

-         Пак ли?- въздъхна археологът и бегло погледна часовника на нощното шкафче, който показваше 6 без 15 сутринта – Не и ли стотното за тази седмица?

-         Може.- изхихика бригадирът – Ама това е мааалко по-различно, хехехе. Ще видиш. Идвай бързо, да не изтървеш купона.

После затвори.

Знаеше, че щом дежурният се е решил да го събуди в това нечовешко време и щом използва думи като „малко по-различно”, има нещо. Самият той наричаше себе си полу на шега полу насериозно „Гробокопача” и постоянно повтаряше пред всеки, готов да слуша брътвежа му, че където и да копаят момчетата от бригадата на ВиК в Созопол, навсякъде вадели скелети и амфори. Щом този гроб /”гробче” – беше казал бригадирът/, е толкова „мааалко по-различен”, че си е направил труда заради него да му звъни призори по телефона, значи наистина имаше нещо.

Само да не е поредното „вампирче” и професорът да ми цъфне тук с първия полет от столицата, рече си с досада Боян Донев, докато крачеше по пустите криви улички към морето. По пътя се размина с неколцина работници в сигнални жилетки, които отиваха в обратната посока, пушеха с кафени чашки в ръце и разговаряха на висок глас. Археологът неволно ускори крачка. Щом бригадирът беше разпуснал копачите, явно нещата бяха загрубели.

На изкопа стърчеше самотния силует на замлъкналия багер, наоколо се издигаха камари пръст. Мястото по нищо не приличаше на археологическите разкопки, където всичко беше подредено, описано и почистено, но с течение на времето археологът беше свикнал с неразборията около разкопаването по ВиК трасето. Двата екипа щат не щат се засичаха по трасетата си и това „гробче” далеч не беше първата находка на работниците, които и този път бяха изпреварили археолозите. Гробокопачът се беше подпрял на багера и пушеше цигара. Захвърли угарката в изкопа, щом го видя, и се запъти да го посрещне.

-         Добрутро, докторче.- рече и този път бирения дъх наистина го облъхна.

-         Добро утро.- поздрави археологът и се приближи внимателно до ръба на изкопа.

-         Ей го ей там, отвъд голямата тръба, в ниското. Малко ни е гробчето – или ще да е детско, или на някое хипофизно джудже.

Гробокопачът неприятно се разкикоти.

Боян Донев надникна над ръба на ямата и съзря разкрития гроб.

Скелетът определено беше на дете, каза си, а счупената от земекопните машини керамична обвивка около трупа можеше да бъде единствено своеобразен древен ковчег, което говореше за ритуално погребение. 13-ти, евентуално 14-ти век, реши археологът.

-         Никой да не слиза в изкопа. Не пускайте хора до останките докато не се върна.- нареди кратко той на Гробокопача и като се надигна, изтупа прахоляка от панталоните си.

-         Отивам за инструментите. До половин час пак съм тук.- ненужно поясни археологът и тръгна обратно към квартирата си в старата възрожденска къща над яхтеното пристанище.

                                                       *      *      *

Септември неусетно се изтърколи, а октомври дойде заедно с паламудите, с лефера и чернокопа, които събудиха апатичните рибари и изкараха десетки лодки в залива.

Боян Донев не обръщаше особено внимание на хода на времето, освен когато досаден дъжд, снеговалеж, студ или жега не пречеха на заниманията му. Така и сега, погълнат изцяло от работата си по скелета на малкото дете, открит от хората на Гробокопача, не усети кога дойде денят, в който трябваше да посрещне жена си и малката им дъщеричка. Успя буквално в последния момент и пристигна с мръсна газ и кални от изкопа дрехи на летището в Бургас, където бяха кацнали с ранния полет от столицата. Настани ги удобно в къщата, даде им карта на града и джобни пари, целуна по бузата „двете си малки женички” и отново се върна при скелета на мястото на разкопките.

Наистина се беше оказал скелет на дете. Всъщност на момиче. Може би 8-9 годишно, малко по-възрастно от неговата Жаклин. Ритуалното погребение датираше някъде от средата на 13-ти век и Боян Донев беше готов да заложи малкия пръст на лявата си ръка, че като нищо можеше да се отнесе към времето на Чумната Епидемия, върлувала из цяла Европа от 1347 до 1351 година. Липсваше му само още малко работа на терен, сериозен ДНК анализ в полевата лаборатория и в столицата, както и разбира се още гробове. МНОГО гробове, както се полага при всяка една истинска епидемия. Предусещаше, че е на прав път и беше повече от сигурен, че скоро ще се натъкнат на още скелети в земята в близост до „малкото вампирче”, както ехидно го наричаше Гробокопача. Надяваше се само това да стане преди настъпването на зимата, преди студът да скове земята и да сложи край на археологическия сезон за годината.

Интуицията не го подлъга и този път. Не беше минала и седмица, откакто беше посрещнал семейството си на летището, когато се натъкнаха на невиждано досега по тези места съсредоточие от гробове. Всъщност, откри ги отново бригадата на Гробокопача, както и можеше да се очаква. Все пак те работеха с тежка земекопна техника и напредваха в пъти по-бързо и по-дълбоко, отколкото археолозите. Все пак, самодоволната физиономия на бригадира му лазеше по нервите всеки път, щом го видеше наоколо.

-         Епидемия, викаш, докторче... Хм... Страшна работа... Не е ли опасно за хората ми да се навъртат около това заразно зло?- изкоментира Гробокопачът новата зловеща находка.

-         Не повече, отколкото когато се навъртат в рибарската кръчма на кея.- неприязнено му беше отвърнал Боян Донев – Цяло чудо ще е някой щам от чумата да е издържал през всичките тези векове.

Обикновените хора обаче не му повярваха и за малко не настъпи масова истерия, щом новината беше разтръбена от медиите. Изтъкваха се доводи, че в градчето няма модерна ВиК система, нито пречиствателна станция, като че ли това имаше нещо общо с Чумната епидемия отпреди 8-9 века. Големите компании за производство на бира, безалкохолни и минерална вода доналяха масло в огъня, като призоваха населението в шумни рекламни компании да не пият чешмяна вода – ясно защо, разбира се. Хората ходеха наоколо накокошинени, начумерени и нащрек, и отбягваха отдалеч мястото на разкопките, като че ли кой знае колко можеха да се отдалечат в този малък провинциален град.

Погълнат от работата, археологът не обръщаше особено внимание на цялата дандания. Големият шеф, разбира се, веднага беше долетял от столицата, но щом разбра, че находката не е на така любимите му вампири, отново си би камшика и животът отново пое равния си ход.

                                                *      *      *

     - Сигурен ли сте, докторе?- глухо запита археологът и внезапно му се

           допи нещо силно, за пръв път този ден.

-         Уви, да... Съжалявам... Няма съмнения, иначе не бих ти стоварил

     такъв шамар.- сви рамене някак гузно спешно командированият от  

     Бургас лекар, след който – той беше уверен в това – щяха да нахлуят

     пълчища специалисти, светила и капацитети от цялата страна.

     Работата му щеше да бъде замразена за неопределен период от

   време, може би завинаги. Над района щеше да легне карантина.

Но не това беше най-важното, най-страшното, не, поклати отчаяно глава дълбоко вътре в себе си археологът. Въпросът беше на живот и смърт. Ставаше дума за неговите момичета. Касаеше се за живота на съпругата му и малката им дъщеричка.

Боян Донев обхвана глава в ръцете си и подпря лакти на масата.

Лекарят съчувствено го докосна по рамото:

-         Правим всичко, което е възможно, уверявам те. Бъди силен!

Архитектът поклати безнадеждно глава:

-         Но как? Не разбирам? Защо те?! Защо не аз?

-         Един господ знае.- рече лекарят – Както и един господ знае как може този щам да се е запазил жизнен толкова време. Тепърва ще нищим всичко това.

-         А дотогава...

-         Дотогава смелост. И се надявай. Нищо друго не ни остава.

-         Обяснете ми отново, докторе, моля ви.

-         Какво има повече да се обяснява, приятелю... Чумата е заразна епидемична болест, причинявана от бактерията Yersinia pestis. Преди е била наричана Pasteurella pestis. Ендемичното и огнище е Средна Азия. Там тя се разпространява сред полските гризачи. От време на време нейни щамове успяват да се прехвърлят върху хора и в миналото са причинявали епидемии.

-         Но нали вече е овладяна? Нали вече няма епидемии?

-         За жалост това не е точно така, приятелю. Доколкото знам, първият подробен разказ за подобна епидемия е на Тукидид - за тази от 431-430 година преди Христа. Тя започнала в Етиопия и угаснала в Гърция. Най-печално известната чумна епидемия е именно тази, която върлува в Европа между 1347 и 1351 година и е наречена Черната смърт, а ти твърдиш, че находката ви е именно от този период... Дори и днес чумата съвсем не се смята за окончателно победена. Последните случаи на епидемия датират от края на 90-те години на 20 век в Уганда, Намибия и Малави, в Северна и Южна Америка. В началото на август 2009 година пък Китайската осведомителна Агенция "Синхуа" съобщава за три случая на белодробна чума в град Цзикътан, провинция Цинхай. Тогава, за да предотвратят разпространението на болестта, китайските власти поставят град Цзикатън под пълна карантина. Нещо, което сигурен съм, до часове ще се случи и със Созопол...

-         Какво за Бога ще стане в такъв случай с моите момичета, докторе?

-         Успокой се. Правим всичко, което може да се направи и сега. Прилагам  тетрациклин, а в комбинация с тетрациклина и аминоглюкозидни антибиотици - гентамицин, канамицин, дори стрептомицин, защото може да се счита че вашият случай е спешен. Ако бяха диагностирани по-рано, можеше да се предприеме ваксиниране с жива ваксина, щам EV76 или убита ваксина, щам USP. Ваксината осигурява защита с продължителност поне една година, а преболедувалите получават траен имунитет към болестта. Обаче при тях...

-         Да...- горчиво рече археологът – При тях... Каква е формата при тях все пак?

-         Чумата се предава по три основни пътя. При дихателния чумните бактерии попадат в белите дробове, след като бъдат вдишани. Във въздуха попадат обикновено с пръските от кашлицата на заразени болни, по-рядко с вдигнат прах. При хранителния чумните бактерии се приемат през устата със заразена храна или вода. Храната най-често може да бъде заразена чрез пипане от заразени хора, или чрез полазване от заразени гризачи. Водата може да бъде заразена от попадане в нея на заразени гризачи или от просмукване на фекални води, заразени с бактерията. При прекия път бактериите попадат в организма чрез ухапване от заразено насекомо, най-често бълха... Все още не знаем кое е причината при жена ти и дъщеричката ти...

-         Как ще се развие гадното нещо нататък? Има ли изобщо надежда?!

-         В зависимост от начина на заразяване чумата се развива в няколко основни форми, приятелю. При кожната форма, например при заразяване чрез ухапване от бълха, първата реакция на организма е образуване на пъпка. Ако не се развие по-нататък, тя преминава без лечение. В 99% от случаите обаче тя се развива в следващата форма - бубонната чума. При бубонната форма чумната бактерия преодолява защитата на кожата и стига до следващия "отбранителен рубеж" на организма - лимфните възли. Там тя се размножава и ги възпалява, те се подуват и срастват в характерни пакети, които ние медиците наричаме бубони. Без лечение смъртността от бубонната чума е около 90%. При чревната форма чумната бактерия прониква през чревните стени, и се размножава в тях. Без лечение смъртността от чревната форма на чумата е 100% - в историята на медицината няма документиран случай на самостоятелно оздравяване от чревна чума или поне аз не съм чувал. С навременно и агресивно антибиотично лечение прогнозата ѝ е по-скоро добра. В по-тежките случаи е съмнителна. Белодробната форма се развива първично след заразяване по въздушно-капков път или вторично след разпространяване на инфекцията от съседни лимфни възли при бубонната форма. Чумната бактерия се загнездва в стените на белодробните алвеоли и се размножава в тях, разрушавайки ги. Те са идеалното място за размножаване на чумната бактерия в човешкия организъм. Сред инфекциозните болести белодробната чума е "експресният влак на смъртта". До не повече от 2 часа от заразяването болният започва да кашля и да пръска чумни бактерии. Често инфекцията прояжда стената на белодробен кръвоносен съд и първият симптом е белодробен кръвоизлив. Ако съдът е по-голям, кръвоизливът може да бъде и смъртоносен. Дори без кръвоизлив състоянието продължава да се влошава много бързо. Без лечение смъртността от белодробна чума е 100%. Прогнозата при нея е като правило безнадеждна, дори при лечение.

                                                    *      *      *

Североизточният вятър навяваше остри снежинки в очите му и размиваше сълзите по вкамененото му лице. Археологът стоеше сам пред двата пресни гроба, а в главата му цареше пустота.

Той постоя така известно време, брулен от вятъра, който отдавна беше отвял от гробовете донесените свежи цветя, после сковано се извърна и закрачи обратно през наветия сняг.

Стигна до подвижната лаборатория на археологическия екип, който беше замразил работата си по разкопките на гробовете от чумната епидемия до пролетта. Без да се колебае нито за миг, се отправи към остъклената клетка в дъното на фургона, в която лежеше скелета на детето, което бяха открили най-напред в изкопа през пролетта. Отвори стъклената врата и разхерметизира клетката, после влезе вътре и седна в ъгъла. Избра си една тънка кост от пищяла на средновековното мъртво дете, заразено с безпощадния щам на черната чума, и го загриза без апетит, вперил безжизнен поглед в празните очни кухини на малкото момичешко черепче срещу себе си.

Камен Петров

Перфектен ден за убийство

 Денят не беше нито по-подходящ, нито по-неподходящ от всеки друг, за да гръмнеш някого.  Просто поредният сив понеделник, един от многото такива. Въпреки това Силвестър избра точно него. Това щеше да бъде денят на убийството.

Силвестър се беше подготвил от рано и добре си беше научил урока, когато моментът настъпи. Пистолетът с изпилени номера беше купил от някакви мургави амбулантни търговци край морето преди няколко седмици почти на шега, но колкото повече мислеше за него и колкото пъти развиеше намасления парцал, за да му се порадва, толкова по-ясно чуваше един глас дълбоко вътре в главата му да повтаря: „Убий я, те това заслужава! Убий я, тя това заслужава! Убий я...”

Не беше нужно да мине много време от покупката на пистолета до напълно съзнателно взетото  решение да застреля банкерката. Тя беше олицетворение на всичко лошо, което му се беше случило – на него и на хиляди други като него. Тя олицетворяваше мръсните игри в банкерските среди, настъплението на белите якички, корупцията на всички нива, нечовешкия натиск, на който беше подложен дребния му бизнеса. Може би банкерката не беше точно човекът, когото трябваше да застреля, но поредицата от преговори между тях и категоричните откази да отпуснат прословутия милионен кредит натежаха на везната в крайна сметка.

Банкерката щеше да умре за назидание на всички като нея, за да алармира обществото за заплахите от престъпното поведение на банките, за да сезира властта, да вдигне медиен шум и покрай грандиозния скандал с убийството и да разтърси из основи цялата порочна, пагубна за хората и държавата, банкова система.

След като се сдоби с оръжието и взе крайното решение, за Силвестър оставаше единствено да проучи из основи навиците на банкерката, маршрутът и през  деня, разписанието и графиците и във всеки един момент, метър по метър от дома и до банковия клон, в който работеше, и обратно.

На три пъти я проследи плътно от апартамента и, през кварталния магазин /неизменно си купуваше бяло грозде, банан и портокал/, до паркираната от другата страна на булеварда служебна кола, в която я очакваше шофьорът и – навярно въоръжен и трениран да реагира на нападение или атентат. Оттам автомобилът се гмурваше в оживения градски трафик и 25 минути по-късно оставяше банкерката на паркингът пред Централна гара. От паркингът жената пресичаше крайбрежния булевард по близката пешеходна пътека и отиваше до офиса си 200 метра по-нататък, където оставаше всеки делничен ден от 9 часа сутринта до 5 часа следобед. После шофьорът отново се появяваше и я откарваше до дома и.

Във всеки един от тези три дни Силверстър можеше да застреля набелязаната жертва, но нещо вътре в него го караше да стои нащрек и да изчака най-подходящия момент. А моментът беше ясен – понеделник сутрин около 8,30 часа, когато банкерката пресичаше улицата на път от дома си до магазина на ъгъла.

В замисления час той се прикри в храстите на близката градинка и търпеливо зачака, стиснал пистолета, поставен във външния джоб на сакото. Не чувстваше вече страх, неувереност и напрежение. Противно на очакванията му, устата му не беше пресъхнала. Ръката, в чиято длан беше легнала удобно ръкохватката на пистолета, беше спокойна, без тремори, никаква лепкава пот. Решението беше взето, пътят – ясен.

Видя как банкерката пресича все още тихата в септемврийското утро улица в центъра на големия град и влиза в магазина. Зачака отново търпеливо. Вътре нямаше опашка, а той знаеше какво ще си поръча жертвата. Бяло грозде, банан и портокал. Както винаги. Когато банкерката отвори вратата и отново излезе на улицата – стиснала в едната си ръка черната кожена чанта с документи, а в другата – полиетиленовия плик с плодовете, Силвестър излезе иззад храста и с бързи стъпки се запъти срещу него.

В първия момент жената не го позна. После внезапно се закова на място и изпусна чантата с покупки, макар все още да стискаше другата – истински важната.

- Но какво...- понечи да каже жертвата, но Силвестър я прекъсна, макар и не грубо и силно, и без да влага нещо особено в интонацията на гласа си:

- Ти заслужаваш да умреш. Умри тогава!

После я застреля право в сърцето и банкерката се просна на земята ничком, без да издаде звук.

Силвестър се обърна и побягна пъргаво като за възрастта си през близката детска площадка. Пътем пъхна пистолета отново в джоба на сакото. Наоколо не се виждаше никой. Пукотът от изстрела като че не беше предизвикал паника. Вероятно го бяха отдали на нечий неизправен ауспух в тихата есенна сутрин.

Колата му беше паркирана зад ъгъла, незаключена. Силвестър скочи в нея, запали и даде газ в посока околовръстното. След 10 минути вече беше извън града. Шофираше във все още слабия трафик и превърташе в ума си току що станалото. Застрелях я, гръмнах я най-сетне, каза си, но някак още не можеше да го повярва. Не можеше да повярва и че беше побягнал така след убийството, но ето че пришпорваше колата, гонен от първичния страх от наказание.

Почти беше преполовил пътя към столицата, където възнамеряваше да нахълта в ефир в студиото на една от големите национални телевизии, и да изповяда цялата истина пред милионната аудитория, когато внезапно размисли. Наби рязко спирачките и остана, опрял студеното си чело във волана, докато край него трещеше обичайният автомобилен трафик.

Ами ако в телевизията не му дадяха трибуна?

Ами ако всички помислят, че е обикновен престъпник, побягнал от закона?

Ами ако го подгонеха като диво животно?

Ами ако никой не повярва в каузата му?

Силвестър внезапно се разтрепери и адреналинът, който до този момент му даваше сили, внезапно бе сменен от страх, утризения и несигурност.

Не! Не, реши той. Нямаше да допусне това. Тази жертва не биваше да отиде на халост. Светът трябваше да знае истината, той трябваше да разбули цялата мръсотия в порочната банкова система, да предупреди хората, да алармира властите...

Силвестър запали отново колата, направи обратен завой, промушвайки се на косъм между два фучащи в различни посоки автомобила и подкара към близкия областен град, който беше подминал преди минути.

Щеше да се предаде доброволно в полицията. Щеше да изтърпи наказанието си, каквото и да е то. Цял живот си беше плащал редовно вноските по убийствените кредити към банките. Сега щеше да плати с остатъка на живота си за тази застреляна жена, за да стигне истината до всички.

Колкото и да боли.

Колкото и да беше трудно.

Той даде газ, едва не скимтеше от нетърпение.

Усмихваше се, докато колата гълташе километрите и го отвеждаше към белезниците, съда, блясъка на светкавиците и телевизионните камери, към решетките на студената килия, зад които щеше да доизживее дните си, към възмездието, изкуплението и прераждането си.

Към мисията на своя живот.

Истината.

Камен Петров

Изход или бягство от себе си

                                Да се опиташ да избягаш от смъртта е все едно да се опиташ да избягаш от себе си.

Невъзможно е, знам.

Въпреки това не преставам да опитвам.

Например, когато пътувам с автобус /колкото и рядко да ми се случва това/, винаги заставам до табелката, на която пише „Авариен изход”. До нея обикновено има и малко чукче, с което да разбиеш прозореца и да се измъкнеш навън в мига, в който проклетия автобус се запали, преобърне се или претърпи тежка катастрофа.

Положението е същото и ако пътувам с влак.

Ползвам ли самолет пък, всеки път трижди се проклинам, че още не съм открил начин как да се сдобия с портативен парашут, който да скрия под костюма си.

В лек автомобил никога не заключвам вратата си, за да мога при нужда бързо да я отворя и да избягам, и държа едната си ръка на закопчалката на колана – пак по същата причина.

Наложи ли ми се да плавам на кораб или лодка /само в краен случай/, винаги се опаковам в спасителна жилетка и гледам да поддържам добри отношения с капитана и моряците, защото така си подсигурявам първи място в спасителната лодка при потъване или друга подобна ексцесия.

Щом отида на кино, театър или опера, неизменно търся място на партера, а не на ложите или балкона, в близост до изхода. Ако има правостоящи места, вземам от тях. Все пак винаги при бедствие в залата най-добре е да имаш летящ, а не седящ старт.

Ако съм на гости някъде вечер, сядам близо до вратата – така при евентуален пожар мога бързо да изхвърча навън, а при земетресение – да се покрия под касата на вратата.

Изобщо, думичката „Изход” /EXIT/ ми е сред най-любимите, да не кажа най-любимата, независимо дали става дума за някое учреждение, МОЛ или институция, или за разгара на поредната ми романтична връзка, неусетно вървяща към своя край.

Въобще, сигурен съм, че смъртта дебне навсякъде и на всяка крачка и трябва да бъда бдителен, внимателен и нащрек, за да не ме изненада някой прекрасен ден – в черно, мълчалива, с косата – такава, каквато си я представям, а не такава, каквато реално си е. Иначе, сигурен съм, че смъртта е прозаична като живота. Някои я наричат рак, други инсулт, трети СПИН, сърдечен удар, катастрофа, изстрел, удавяне, какво ли не. Смъртта е многолика и злокобна, тя е коварно копеле и никога не знаеш под коя от формите си ще те изненада.

Стремя се да я държа встрани – с ваксини, природосъобразен начин на живот, здравословно хранене, умерено спортуване, избягване на случайни полови контакти, заострено внимание при шофиране и пресичането на улицата.

Въпреки това не съм много сигурен за себе си.

Страх ме е.

Затова и до днес където и да отида, първо търся емблематичния надпис „Изход” /EXIT/.

Знам обаче, че никога няма да успея да избягам от себе си и от собствените си фобии и страхове, така че малко вероятно е да избягам и от Нейно Величество Смъртта.

Дано само ми отпусне още някой и друг ден.

Защото ясно ми е, че в крайна сметка изходът от всичко е само един.

Обаче, скапан или не, животът е сладък като шоколад, както вероятно биха го изпели „Остава”...

Камен Петров

Графити на отчаянието

 Стената на терасата на офиса ни отвън, която обикновено използваме масово единствено като пушалня, е изпъстрена с графити.

Подобна е на много стени на много офиси в този умиращ град и в тази умираща държава, но пък си е само наша, точно като една декадентска изложбена зала с множество автори и без нито един зрител, ако не броим разбира се, чистачката.

Стената ни прилича досущ на една съвременна, майсторски изризувана пещера от първобитнообщинния строй насред свръх урбанизирания град днес.

Стената може да е произведение на изкуството, но може и да не е.

Черни черти, резки, полукръгове, цели овали, дори подобия на лица, птици, други животни, несбъднати мечти, неприлични символи, нещо като къща, нещо като силует, нещо като сянката на смъртта, нещо като нищо на света…

Не, не си мислете, че това са произведения на изкуството на досега непризнати и отритнати гении… макар и кой знае… може и да са… просто никой не си е правил труда да ги открие, признае и оцени… Но те рисуват…

Иначе, това са просто черните като въглен следи от безнадеждността на работещите тук хора, които търсят избавление чрез Негово Величество Рака, любезно предоставен им на разумни и контролирани от олигарсите и държавата цени под формата на кутии, стекове и бали с цигари.

Всъщност, това са си единствено следи от загасени наполовина в стената цигари, за да можете час по-късно да допушите фасовете в напразен опит тютюна да ви стигне за работния ден, седмицата, месеца, следващата заплата.

Ако се разхождате из центъра на този град, който загнива бавно, постепенно и  учудващо напористо под натиска на безработицата, провинциализма, кризата и демографския срив, погледнете ли нагоре към тази тераса-пушалня на офиса, обикновено ще съзрете на нея двама-трима умислени мъже и жени, всеки захапал фаса на цигарата си, самотен.

Хората там пушат най-често мълчаливо, занесени в нерадостните си мисли, погълнати от паниката си, от фобиите си, от алиенацията и преумората си, без да обръщат някакво особено внимание на останалите жертви около тях. Пушат и мълчат. Размишляват. Може би просто вегетират като едни огромни димящи наргилета. Въртят се в омагьосан кръг като опитни бели мишки, на които кризата не дава шанс поне да натиснат някой прословут бутон, подобен на този на кучето на Павлов. 

После тези хорица, работещи в този офис, пушещи на тази клаустрофобична тераса, изведнъж се стряскат, загасят цигарата си наполовина и внимателно оставят фаса на пречките на перилата с треперещи от параноята ръце, за после, за следващата "почивка" - с кафе или без.

Това са просто днешните работещи чеда на кризата, асексуални, безкофеинови, безникотинови, безалкохолни, безпарични и без мечти, без стремежи и без някаква вяра в каквото и да било друго, освен може би в края на света, без значение дали той е предсказан от маите, Нострадамус, баба Ванга, вуйчо им или някой друг, Кърт Кобейн например. Краят е неизбежен. Краят на цигарата - също.

Затова и тези офис плъхове, мижитурки, осигурени на минимална работна заплата, без достатъчно пари да си платят ежемесечно наема, кредитите, алиментите, тока, телефона, интернета, водата, осветлението във входа, данъка и застраховката на колата, харчовете за ядене, пушене и пиене, просто гасят фасовете си в прясно варосаната стена на офиса, където вегетират на ръба на нервната криза, на фалита и мизерията.

Те не правят изкуство.

Те не извършват акт.

Просто пестят, при това безнадеждно.

Именно в тяхната безнадеждност обаче се крие най-голямото изкуство на Света.

Това на оцеляването.

А графитите им, изваяни по бялата стена с черните следи от фасовете, може би крият отговорите на вечния въпрос за Смисъла на Живота, Вселената и Всичко Останало.

Но и за това не сме съвсем сигурни.

Или почти.

На стената дори не пише 42, за Бога!

Графитите нищо не значат...

Камен Петров

ПЪТЕПИС - Вода газим, жадни ходим

Не съм оттук и съм за малко, но честно ви казвам – едва не изпуках от жажда и дехидратация тези дни.

Дойдох в Русе колкото по служебна линия /пиша пътепис за известно столично списание/, така и по лични причини /исках най-сетне да го видя този прословут град – най-европейския у нас, казват, Малката Виена, Европейска столица на културата и прочее/.

Да, ама май сбърках, че дойдох през август.

/Местните казват, че ако в страната е студено, в Русе е най-студено, а ако у нас е горещо, в Русе е най-горещо/

/Местните казват още, че през август на плочките на площада по обед можеш да си изпържиш две яйза на очи, стой, та гледай/

Е, прави са хората, поне за горещините. За яйцата не знам, не се пробвах.

Та, жега някаква непоносима ме нагази още на гарата – има-няма към 45 градуса на сянка, може и повече да беше.

И комари. Много комари. Всякакви комари. На пълчища.

Вдигат ти филията хляб направо от масата и беж към румънско.

Но, комарите са една друга тема, говорим си за водата и жаждата сега.

Обикалях аз първия ден Русе, носен на крилете на все още неувяхналия си под палещите лъчи на слънцето ентусиазъм, щраках като луд с двата фотоапарата, че и с мобилния телефон, драсках си записки в тефтерчето, разговарях с местните.

В един момент обаче взех да каталясвам.

Жаден съм!

Потен съм.

Жега е.

Искам вода и прохлада!

Русе е най-големият ни град по поречието на великата река Дунав и воден от професионално любопитство и от чисто себичния копнеж да се топла във водите му въпреки забраната на местния кмет /нали знаете – „Тих бял Дунав се вълнува, вечело шуми, бум!”/, се заспусках към кея. Спусках се дълго и разгорещено, като по пътя от центъра дотам успях да си разбия новите маратонки по дупките на улиците и разбитите точки на тротоарите.

Както и да е, викам си, ще си възстановя щетите от командировъчните, дай да стигна само до брега и да се цамбурна в живителната хладинка на великата река. Пък после ще се налоча от бистройструйните чешмички по кея, а може и да ударя една леденостудена биричка в някой бийч бар на плажа.

Е, стигнах.

Реката обаче не се оказа живителна, а кална и почти пресъхнала, водата имаше виолетово-кафеникаво-лайнян цвят, на места клонящ към черното.

Чешмички на кея, вярно, имаше, ама там където още бяха останали читави /разбирай – неразбити/, бяха по-сухи от най-сухото мартини, което бях пил в живота си.

Разминах се и с биричката, защото се оказа, че край реката има само едно-единствено мижаво капанче, и то затворено.

Плажът го наричаха Конския плаж и там на попуканата тиня, останала след оттеглилата се заради маловодието река, лежаха дузина бабички и правеха нещо като слънчеви бани или може би кални...

Омерзен, жаден и потен, но не и обезсърчен, закатерих баира нагоре към центъра, като по пътя напразно се озъртах насред канската августовска жега за поне една-единствена бликаща чешмичка.

Нали съм столичанин в повече, загубих се, и вместо на градския площад, се намерих в Парка на Младежта. Отдалеч съзрях чешмичка, пред която се виеше дълга опашка изнурени като мен люде, дори ми се стори, че дочух ромона и. Наредих се светкавично на опашката и половин час по-късно се докопах до единствения чучур. Пих дълго и напоително, чак докато редящия се след мен изнервен чичка не взе да ме ръга в кръста с бастуна си.

Тръгнах по „Александровска” към центъра – по пътя ни чешма, ни дявол, ни нищо, само руините на прастари чешмички, тип „рибка”, жадни и пресъхнали като мен самия в августовския пек.

Как да е, на централния площад ме чакаше приятна изненада – цели две чешми, батко, в двата края на площада, хем двойни – една висока – за нормалните хора, друга ниска – за децата и бездомните кучета, а те тук бяла в излишък. Кучетата имам предвид, не децата.

Потеглих нататък по „Александровска”, щракайки руините на старинните сгради, и пак същото – няма чешма, няма водица, няма чудо.

Добрах се как да е до площад „Батемберг”, гледам градинка, в далечния край шадраванче. Викам си, брат, най-сетне ще се пие водичка в тази жега!

Да, ама не. В цялата градинка една чешма не намерих, а шадраванът се оказа неработещ и леко заблатен.

Гледам една бабичка, местна като гледам, аристократично нагиздена, и тя се кандилка като мен пресъхнала и потна в жегата.

-         Госпожо.- викам и галантно като в доброто старо време отпреди 9-ти септември 1944 година – Къде мога да намеря чешма в този тъй красив и аристократичен град.

-         Ами има една в Парка на Младежта, две на площад „Свобода” и една пред центарала на ВиК. Наздраве!- вика бабата и цупур-цупур с бастунчето, засили се да се прибира явно у дома на хладно, дето водата чеше в мивката, както си му е реда.

Амбицирах се аз. Викам си, няма сега да хукна на търся централата на ВиК в тази Геена огнена, ами ще се върна на централния площад, там скивах цели пет шадравана, хем единия сух – очевидно вдигнат като копия на онзи в Бургас. Ще се изкъпя!

Върнах се аз, ама шадраваните заети – дори сухия. Вътре няма място от бездомни и домашни кучета, мургави и бледолики деца, гларуси и гълъби, дори една змия видях. С една дума, само мен ме няма вътре, пък и догнуся ме малко, признавам си, въпреки жегата. На всичкото отгоре наоколо обикалят едни строги чичковци на колелета и в тъмни униформи с надпис КООРС на тях, дебнат да ти тряснат фиша при първа издънка.

Гледам там едно маце по къси дънки, джапанки и розово горнище на бански. Брей, викам си, мадамата е тръгнала на байсейн, та хайде и аз. Мацето го забра един огромен лъскав джип 4х4 с един неприятно изглеждащ чичка вътре, а четири от петте басейна в Русе се оказаха или в покрайнините, или направо извън града. Петият и той бил извън града, под хижа „Приста”, а и на всичкото отгоре миналото лято го засипали, щото бил и незаконен.

Допя ми се внезапно някак си на мен, ей тъй отвътре ми дойде, я „Жалба за дъжд”, я „Прелетяла пеперуда”, ама не запях, пък то и гърлото ми пресъхнало.

Седнах на една пейка в сянката на Статуята на Свободата, в градинка, която местните я обиждаха на „лайно” и се зачудих да не би някой силен човек от тукашните големци да няма фабрика за бира и фабрика за минерална вода, че не правят чешмички, да върви оборотът по барчетата един вид. Работеща имам предвид. Чешмичка. Дори от БЧК не раздаваха безплатна минерална вода на хората в центъра, както го правеха в София, Варна и Бургас, пък в Русе жегата е жега, не се шегува.

На всичкото отгоре дините, пъпешите, доматите и краставиците и те поскъпват /особоне на Американското пазарче/, и не разхлаждат истински, сладоледът струва майка си и баща си, а бирата си я пием у дома в 2,5 литрови пластмасови бутилки, щото заплатите и командировъчните не стигат да утолиш жаждата си.

Унесен в тези безрадостни мисли, не усетих как съм станал от пейката и съм се тръшнал на една маса в едно от барчетата на „Лайното”.

Поръчах си мартини. Мнооого сухо, разбира се, сухо като всички чешмички в този европейски град, като река Дунав лете, като басейните и шадраваните му зиме.

Пия си мартинито сухо и с много лед и си викам, брат, и това доживях да видя наживо, дето още бабите и дядавците ни са го казвали – „Вода газим, жадни ходим”...

И – наздраве, де!

Все пак...

Камен Петров

Снимки авторът

40 дни: Протестната далавера на баба Свобода

Ко кайш, баби? По-силно викай, че от крясъците на кафеджиите прад Парламента нищо не чувам.

Какво искаш? Знаменце, маска, камък, яйце, домат?

Нищо, кайш?! Че как тъй нищо?

Аз съм тук да въртя алъш-вериш с кафеджиите, не да се намирам на приказка... То и без туй тез протести са една голяма далавера, що покрай тях да не завъртя и аз една малка, моя си, викам си и ей ме на...

А, от джурналята, кайш, си бил, вестникар. От РусИ, а?. Ми, убаво...

Аз съм от Видин, баби, от Западналата България, както викат унуките. Баба Свобода ми викат. Отворила съм тука на жълтия калдаръм зад Опашката на Коня таз сергийка от има-няма 40 дни, амин, да изкарам някой лев покрай кафеджиите пред Парламента, чадо, че немотията голяма извън таз пуста столица, дет все растяла, пък не стареела - не като мен, баби...

Иначе туй - БСП-та, ДПС-та, СДС-та, ФБР-та и останалата дивотия, виж, не отбирам много-много от нея. Иначе за герберите знам туй-онуй, щото у дома у градинката насаждах чат-пат гербери, ама нещо много оклюмаха и се разсъхнаха напоследък, за нищо ги не бива, чадо, затуй спирам им кранчето и на тях...

Както вика унуката... чакай да си извадя бележката и очилата аз... Та вика унуката, тука тъй журналята като теб всеки ден показват "красотата" на туй, дет му викат, "протест" и сърцати революционери някакви в Софията, пък нас от провинцията кучета ни яли... София не е България, чедо, ама и България въобще не е София... Унуката вика - чакай да зачета -че по някаква там оперативна програма „Региони в растеж” Софията ще прилапа 600 милиона, пък Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора, Велико Търново, Плевен и Благоевград ще получат трохи, за нашия Видин да не говорим - оттам вече се разбягаха и клошарите и бездомните пседа, баби...

Чак ви се чудя на акъла на вас от РусИ, как траете още тази работа и като защо не фъргате и вий там домати по кметството ли, по областната ли, по не знам какво, докато софиянци хем папат всичките пари, облаги и магистрали, хем стачкуват тук всеки божи ден - за кой дявол, да им се чудиш на пипето и на тях...

Вий само се вдигнете там покрай Дунава и веднага ще отворя един филиал на сергийката, да захранвам, дето има една дума, местната русенска дававера покрай мойта...

Та затуй ви се чудя на вас в РусИ що си трайте и нищо не прайте. Имате си даже Статуя на Свободата, пък тука тъй на - на жълтия калдъръм пред "Съединението прави силата" изонзи ден една такава "свобода" се беше разпищолила и си вееше циците пред всички, че уж народа водела... Затуй наред с другите нещица, дето ги продавам от сергийката на кафеджиите, вече продавам и сутиени, че Свободата да си покрие срамотиите следващия път, щото - нали - то ясно кой кого води и кой кого яха на тез пусти протести...

Абе, пусти-непусти, поне изкарвам за хяба и киселото мляко покрай тях, че то пенсията ми колкото за Бог да прости, Баби... Кафеджиите и хулиганите вече 40 дни си правят ей тука на разни флашмоби, харлем шейки, хепънинги-мепънинги и не знам кви дивотии, че чак на цирк и театро мяза, не на протест някакъв, докато в същото време държавата цикли, а аз си въртя далаверката със сергийката, де да ида...

Ей на кво продавам - сам виж, чедо...

С домати и яйца започнах търговийката пред Парламента, щото нали модерно да ги фъргат кафеджиите по политиците напоследък. Пък и у Видинско изкупните цени и на доматите, и на яйцата паднаха даже по-бърже, отколкото Фидосова изпадна от Парламента...

И камъни им продавам на завалиите - автентични, истински, от крепостта Баба Вида дето се къртят от неподдържането, щото гледам - копат тук павета, не стига материала да мятат по Народното събрание и мерцедесите. Скоро, викам си, като на Шипка и телата на падналите ще замятат, та тъй - камъни домъкнах с влака, макар че то от Видин до София един влак, един път - да не ти разправям - тоз Дунав мост 2 нахалост го направиха - никой не ще да си троши ТИР-а натам...

Тъй стартирах, чедо малък частен бизнес покрай кафеджиите пред Парламента, ама пустия бизнес за 40 дни много се разрастна и викам да взема пък да го разширя, семеен бизнес да направя. Почнах началото на юни с една масичка на Опашката на Коня, па виж сега - цяла сергия вече имам и двамата унуки помагат /временен преместваем обект била сергийката, викат/, че и онуй... как му викаха... асортимента де - се разшири, пък аз съм стара жена, непопдържана, с калпава пенсия, нямам сили веке, чадо...

Сега продавам на кафеджиите и други нещица, полезни за туй, дет му викат днес протест. 

Продавам им трикольори - малки, големи и още по-големи. Шъткам им готови плакати /унуките ги сглабят на компотера у дома/, маски с дупки на очите за онез там - провокаторите, че и червена боя у флакони, досущ кръв истинска, да се мацат по празните кратуни, уж ги налагала джандармерията... Даже кирки им продавам, чадо, да си къртят павета на воля и да ги замятат по депутатите, без да си скършат хубавия маникюр... Туй свирки, дрънкалки, тъпани и гайди, дудуци и вувузели - купуват, та се късат, като улави направо... При кафеджиите много ми се харчат тези дни и кафето /нищо, че е турско, на джезве варено/, айрянът, баничките, тутманикът, туй-онуй... Тез вагабонти даже, казват, се броели сами себе си, по празните кафени чашки и ги събирали след всяка баталия пред Парламента, ма туй за мен пак далавера. Минавам след тях, събирам ги, премивам ги, пък на другия ден, като се съберат и пак затворят движението у центъра, пак им ги препродавам барабар с турското кафе, тъй че не знам какво броят и как си хващат бройката, нещо не е наред цялата тази работа...

Чакай сега малко, че имам клиент, я кирка ще купи, яа кора яйца, я маска...

Тъй... и от тоя балама изкарах някой лев, ама 40 дни ми се увидяха направо, чадо, до ей тука на ми дойде... Далавера - далавера, ама не може все така... Стара съм, обезверена и уморена - като повечето народ по таз нашта измъчена българска земя...

Ма накрая ще им тегля на всички една майна, ще си скатая сергийката, ще им покажа среден пръст и на кафеджиите и на политиците и си отивам у дома във Видин, в Западналата България, дето вика унуката, там да чакам края. И моя, и на всичкото...

Камен Петров

Животът е бряг

                              

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

"Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис "Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров

Звукът на тишината

• 
• Тази сутрин се събудих от гласовете на пеещите птички, кацнали на шумящите клони на дървото точно под прозореца на спалнята ми.
• Отдолу долиташе приглушеното потракване на приборите, докато мама приготвя закуската и си припяваше някаква стара мелодия.
• Полежах миг-два с вперени в тавана очи, а стенният часовник оглушително тиктакаше над главата ми.
• После се надигнах от леглото, пружината протяжно изскърца, а черният котарак се изсипа заедно с мен изпод завивките на пода с ядно мяукане.
• Докато ледените струйки на душа пронизително плющяха по голото ми тяло, си затананиках без да искам парчето, което се лееше от радиото в спалнята. Казваше се The Sound Of Silence, на Simon and Garfunkel.
• Вслушан в дразнещото дращене на старото бръснарско ножче по брадясалите си бузи, се запитах какъв ли ден ме очаква днес.
• Нямах понятие, затова повторих въпроса на глас, вслушан в собствените си думи: "Какъв ли ще е днешният ден?".
• Свих рамене, затворих с трясък прозореца срещу трелите на птичките и далечния лай на съседско куче, и затрополих шумно по стъпалата долу.
• Мама вече беше тръгнала на работа, но на котлона все още приятно цвъртеше любимата ми закуска - две рохки яйца на очи, тънки резенчета бекон и една препечена наденичка.
• Заблудена пчела жужеше объркано на прозоречното стъкло, на перваза напевно бръмчеше настолният вентилатор на мама и навяваше хладина и уют.
• Пуснах кафеварката и тя забълбука и заклокочи, изпускайки ароматни облачета от шуптяща пара.
• Един от пороците ми е силното черно горещо кафе, без което не мога да направя и крачка. Самодоказах си го за пореден път, когато в припряността си изтървах порцелановата чаша, която иззвънтя няколко пъти в плочките на пода и се разцепи на три парчета, а дръжката и остана да стърчи на едното от тях.
• Изпсувах непохватността си така поривисто, че собственият ми глас подразни ушите ми, после звънко се изсмях и си налях първото за деня кафе, което весело забълбука в чашата.
• Реших да не го вземам присърце, вече бях сигурен, че ме чака прекрасен ден, дори още преди да отворя скърцащата входна врата и да изляза в ослепителната слънчева светлина, заляла моравата, където с весел лай ме посрещна тромавият Роро.
• Свирнах му остро, той изскимтя нетърпеливо и тръгна редом до мен по тротоара, дращейки с нокти, където ни погълна мигновено уличният трафик.
• Воят на гумите по асфалта, форсираните двигатели, писъкът на спирачките и  надутите клаксони не успяха да ми развалят обаче настроението.
• Успях дори да чуя ревът на реактивните двигатели далеч преди да видя високо горе в безоблачното небе сребристото туловище на поредния прелитащ към близкото летище самолет.
• Отново си засвируках пронизително през зъби онова страхотно парче The Sound Of Silence, което не бях слушал от години, макар все пак да не посмях да затананикам текста, защото нямах вяра на гласа си, ама никак.
• - Здрасти чичо, как си? - звънливо ме закачи петгодишното момиченце на съседите, а аз само се засмях и му изпратих въздушна целувка /Мляс!/, преди двамата с Роро да завием зад ъгъла.
• Денят наистина беше специален и то не заради това, че днес навършвах 26 години, не дори заради прекрасната лятна утрин, вкусната закуска, любовта на мама, подскачащия в крак с мен Роро.
• Просто оглушах, когато бях едва на 8 години и според лекарите нямаше надежда за мен, а ето, че отново се наслаждавах на звука на тишината…
• 
  
• Камен Петров

Среща

Jesus, Jesus help me

I'm alone in this world

And a fucked up world it is too

Tell me, tell me the story

The one about eternity

And the way it's all gonna be

Wake up, wake up, dead man…

                             U2, "Wake up, dead man" 

Събудих се, потънал в лепкава пот.  Едва не затраках със зъби. 

Мамка му и сън!

Погледнах часовника на нощното шкафче.  Пет и двадесет сутринта. Събота.   Божичко!

Затворих очи и се опитах отново да заспя. Зловещият силует отново се прокрадна в червената пулсираща тъмнина зад стиснатите ми клепачи. Лъч неземна светлина пробяга по острието на косата и аз отново подскочих в мокрите чаршафи, квичейки от ужас.

Мамка му!  Мамка му!  МАМКА МУ!!!

Явно днес повече нямаше да се спи.  Единственият ми почивен ден,  по дяволите.  Жана тихичко похъркваше в своята половина на семейната спалня, размазала сипаничевия си нос във възглавницата.  Нея явно не я мъчеха кошмари.  Никога.

Изхлузих се неохотно изпод завивките в дрезгавината на ноемврийската предутрин. Сърцето ми още препускаше като обезумяло. Облякох се,  измих се надве-натри в ледената баня и изведох Сара два часа по-рано на традиционната сутрешна разходка. Нямаше нищо против.  Навън бръскаше противен леден дъждец.  Прииска ми се от­ново да се мушна в леглото до Жана, която в съня си излъчваше топлина като от доменна пещ. После пак се сетих за кошмара и ми се отщя. Подсвирнах на Сара и докато палех първата за деня    . цигара, закрачихме под ситния дъждец към парка.

Когато се върнахме в къщи час по-късно, Жана вече бе станала и приготвяше закуската.  Независимо дали бе делник или празник, винаги ставаше точно в шест. Селски навик, но си я обичах по своему. Бяхме женени от дванадесет години. Свикнахме един с друг.

Окачих мокрото яке на закачалката и потърсих с устни топлата и шия, докато Сара шумно се отърсваше от дъждовните капки в предверието, доволна  от необичайно дългата разходка.  Жана разсеяно подложи буза за целувка, после наля кафе в две чаши и седнахме на кухненската маса.  Запалих нова цигара с  още потрепващи пръсти.  Тя продължително ме изгледа.

-         Какво ти е? Не изглеждаш добре.

-         Не можах да спя...- отвърнах,  отбягвайки погледа и. Проклетата женска интуиция.

-         Цяла нощ се мяташе насън.

Въздъхнах:

     -  Сънувах скапан кошмар...  Изглеждаше направо като истински, мамка му!- почувствах се тъпо,  още докато го казвах.

Жана отново ме изгледа.  Отпи от кафето,

     -    Този път пък какво?

     -     Смъртта...

Тя повдигна вежди.  Умееше ги тези трикове, кучката.

-         Да, да… Смъртта…

-         Затова ли си толкова скапан? Приличаш на задник.

Кимнах:

-         Наистина беше ужасно, скъпа.

-         Хайде-хайде.  Така говореше и когато сънува как майка ти излива прокиснатото мляко пред кухненската врата.

-         Обаче баща ми на другата сутрин се подхлъзна на стъпалата и си счупи ключицата,  нали?- май започваше да ме втриса.

-         Все още не мога да схвана връзката. Ставаш параноичен.

Започнах да се впрягам.  Изкарах една наистина отвратителна нощ, а тя седнала да си прави гаргара с мен. Още повече прекрасно знаеше, че вярвам в тези неща. Сънищата ми винаги бяха толкова...  реалистични. Преброих до десет и внимателно рекох:

-         Направо не съм на себе си от сутринта.  Не знам какво да правя.

-         Трябва ли да правиш нещо?

Свих рамене.  Кафето ми изстиваше. Отвъд кухненския прозорец разръфаните  облаци се сгъстяваха. Валеше като из ведро и вече определено миришеше на сняг.  Потръпнах,  но не от студ.  Сара кротко дремеше, свита на кравай пред готварската печка. От време на време тихичко изскимтяваше насън,  И на мен ми се прииска да изскимтя.  Вместо това и разказах:

     -   Беше отвратително истински. Все едно наистина бях мъртъв. Седях си и кротко си пиех на бара, когато ТЯ влезе. С плаща, качулката и косата в костеливите и ръце.  Точно като по филмите.  Само очите и студено проблясваха изпод наметалото. Щом влезе, хлад скова цялото помещение; по бутилките се появи скреж. Само дето като че никой не Я забеляза. Никой! Продължаваха да си смучат бирата, да бистрят политиката и да закачат минаващите наоколо момичета. Само рижавият котарак на бармана настръхна и съскайки, се изниза през задната врата...- млъкнах за секунда, колкото да запаля нова цигара.  

Отново се бях разтреперал. Отне ми доста повече от секунда. Отпих от студеното кафе.  Жана мълчаливо ме наблюдаваше.  Нямаше вид като да е особено трогната.

-         Е, и?

-         Нищо.  Тоест, както и очаквах.  Тя не обърна внимание никому. Студените и очи бяха впити в мен. Подмами ме с костелив пръст като някое кутренце на улицата и просто каза:   "ДОЙДОХ ЗА ТЕБ,  Ч0ВЕЧЕ.  И БЕЗ НОМЕРА, А?!"... Беше точно полунощ, мамка му! Тогава усетих как животът си отива от мен, ама наистина, и...  и се събудих.  Събудих се...

Погледнах я.  Върна ми погледа бездушно.

-         Какво да правя, Жана?

-         Дегизирай се.- рече с безразличие тя след кратко мълчание.

 Не се подсмихна.  Не и пукаше, мамка и! Нито пък ми вярваше.

-         Какво?!

-         Дегизирай се.- тя вдигна рамене - Така Смъртта няма да те познае и ще можеш на спокойствие да си сънуваш следващия кошмар.

След което се надигна, изля утайката от кафето в мивката и излезе на пазар, изоставяйки ме насаме с кошмарите, страха и фобиите ми. Просто си излезе.

Денят ми мина като насън.  Имах чувството, че ще се задуша от напрежение.   Отстрани може и да изглежда глупаво, но аз вяр­вах в тези неща,  по дяволите.  Дванадесет часа по-късно обръснах главата си нула номер със самобръсначката, сложих си изкуствени мустаци и тъмни очила, и излязох в дъждовната нощ.  Минаваше осем и половина.  Жана бе отишла на гости на най-добрата си приятелка. Аз самият имах среща в девет в кварталната кръчма. Всяка събота се събирахме по стара традиция с приятели на карти и разпивка, далеч от жените. Нямаше как да пропусна тази вечер въпреки всичко.   Още по-малко пък ми се оставаше сам в къщи.  Не и днес.

Големият часовник над бара тъкмо отброяваше дванадесетия час след полунощ, когато вратата се отвори с трясък и заедно с ледения повей на вятъра вътре влетя Смъртта.  Изглеждаше вкисната. Взря се скептично в косата, сякаш се питаше дали няма да ръждяса след всичкия този дъжд. После с едри крачки се приближи до бара, потраквайки с твърде кокалестата дори за моя вкус фигура. Вкамених се въпреки дегизировката, пък не е като да не се бях постарал. Почти изтрезнях. Смъртта безцеремонно се настани на съседното столче.  Никой не и обръщаше и грам внимание.  Само рижият котарак настръхна, сякаш е видял призрак, изсъска и се изсули тихомълком през задната врата.  Барманът се приближи като хипнотизиран.  Взираше се някъде над лявото И рамо.

     -  ТРОЙНА ТЕКИЛА БЕЗ ЛИМОН.- нареди кисело Смъртта. 

Барманът вдървено сложи чашата пред НЕЯ. ТЯ е глътна без удоволствие на екс:

     -  ОЩЕ ЕДНО ОТ СЪЩОТО.

Взря се с пустите си очни кухини в стенния часовник, после ме посочи с костелив пръст и отбеляза свадливо:

     -  АКО ОНЗИ ТИП НЕ СИ ДОВЛЕЧЕ ХЪРБАВИЯ ЗАДНИК ДО ПЕТ МИНУТИ, ЩЕ  ПРИБЕРА  ТОЗИ  ТУК  ПЛЕШИВИЯ  С МУСТАЦИТЕ  И  ТЪМНИТЕ  ОЧИЛА,  МАМКА МУ...

Оригна се некултурно и глътна втората чаша. Припаднах.

Камен Петров