сряда, 10 юли 2013 г.

Звукът на тишината

  • Тази сутрин се събудих от гласовете на пеещите птички, кацнали на шумящите клони на дървото точно под прозореца на спалнята ми.
  • Отдолу долиташе приглушеното потракване на приборите, докато мама приготвя закуската и си припяваше някаква стара мелодия.
  • Полежах миг-два с вперени в тавана очи, а стенният часовник оглушително тиктакаше над главата ми.
  • После се надигнах от леглото, пружината протяжно изскърца, а черният котарак се изсипа заедно с мен изпод завивките на пода с ядно мяукане.
  • Докато ледените струйки на душа пронизително плющяха по голото ми тяло, си затананиках без да искам парчето, което се лееше от радиото в спалнята. Казваше се The Sound Of Silence, на Simon and Garfunkel.
  • Вслушан в дразнещото дращене на старото бръснарско ножче по брадясалите си бузи, се запитах какъв ли ден ме очаква днес.
  • Нямах понятие, затова повторих въпроса на глас, вслушан в собствените си думи: "Какъв ли ще е днешният ден?".
  • Свих рамене, затворих с трясък прозореца срещу трелите на птичките и далечния лай на съседско куче, и затрополих шумно по стъпалата долу.
  • Мама вече беше тръгнала на работа, но на котлона все още приятно цвъртеше любимата ми закуска - две рохки яйца на очи, тънки резенчета бекон и една препечена наденичка.
  • Заблудена пчела жужеше объркано на прозоречното стъкло, на перваза напевно бръмчеше настолният вентилатор на мама и навяваше хладина и уют.
  • Пуснах кафеварката и тя забълбука и заклокочи, изпускайки ароматни облачета от шуптяща пара.
  • Един от пороците ми е силното черно горещо кафе, без което не мога да направя и крачка. Самодоказах си го за пореден път, когато в припряността си изтървах порцелановата чаша, която иззвънтя няколко пъти в плочките на пода и се разцепи на три парчета, а дръжката и остана да стърчи на едното от тях.
  • Изпсувах непохватността си така поривисто, че собственият ми глас подразни ушите ми, после звънко се изсмях и си налях първото за деня кафе, което весело забълбука в чашата.
  • Реших да не го вземам присърце, вече бях сигурен, че ме чака прекрасен ден, дори още преди да отворя скърцащата входна врата и да изляза в ослепителната слънчева светлина, заляла моравата, където с весел лай ме посрещна тромавият Роро.
  • Свирнах му остро, той изскимтя нетърпеливо и тръгна редом до мен по тротоара, дращейки с нокти, където ни погълна мигновено уличният трафик.
  • Воят на гумите по асфалта, форсираните двигатели, писъкът на спирачките и  надутите клаксони не успяха да ми развалят обаче настроението.
  • Успях дори да чуя ревът на реактивните двигатели далеч преди да видя високо горе в безоблачното небе сребристото туловище на поредния прелитащ към близкото летище самолет.
  • Отново си засвируках пронизително през зъби онова страхотно парче The Sound Of Silence, което не бях слушал от години, макар все пак да не посмях да затананикам текста, защото нямах вяра на гласа си, ама никак.
  • - Здрасти чичо, как си? - звънливо ме закачи петгодишното момиченце на съседите, а аз само се засмях и му изпратих въздушна целувка /Мляс!/, преди двамата с Роро да завием зад ъгъла.
  • Денят наистина беше специален и то не заради това, че днес навършвах 26 години, не дори заради прекрасната лятна утрин, вкусната закуска, любовта на мама, подскачащия в крак с мен Роро.
  • Просто оглушах, когато бях едва на 8 години и според лекарите нямаше надежда за мен, а ето, че отново се наслаждавах на звука на тишината…

  • Камен Петров


Публикуване на коментар