четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Заразно зло

 Археологът Боян Донев разпечата бутилката водка и си наля първата за деня чашка.
Отвъд отворения към залива прозорец с разлюлени от бриза завеси слънцето се издигаше над яхтения пристан на Созопол.
Когато десет минути и две чашки по-късно ръцете му най-сетне спряха да треперят, архeологът влезе в малката баня до спалнята, избръсна се, изми старателно зъбите си и взе любимия си студен душ. Облече се надве-натри и излезе в хладната септемврийска утрин на павираната уличка, която водеше към старата част на града и към разкопките.
Денят беше неделен и притихналото след края на сезона крайморско градче беше пусто, но за археолозите нямаше почивен ден. Още повече, разговорът, който беше провел призори с дежурния от екипа на ВиК, който копаеше паралелно в изпълнение на водния проект за нова пречиствателна станция, много бързо беше успял да го разсъни.
-         Докторче.- сякаш го лъхна през телефона обичайния сутрешен бирен дъх на бригадира – Разкопахме едно гробче, мойто момче.
-         Пак ли?- въздъхна археологът и бегло погледна часовника на нощното шкафче, който показваше 6 без 15 сутринта – Не и ли стотното за тази седмица?
-         Може.- изхихика бригадирът – Ама това е мааалко по-различно, хехехе. Ще видиш. Идвай бързо, да не изтървеш купона.
После затвори.
Знаеше, че щом дежурният се е решил да го събуди в това нечовешко време и щом използва думи като „малко по-различно”, има нещо. Самият той наричаше себе си полу на шега полу насериозно „Гробокопача” и постоянно повтаряше пред всеки, готов да слуша брътвежа му, че където и да копаят момчетата от бригадата на ВиК в Созопол, навсякъде вадели скелети и амфори. Щом този гроб /”гробче” – беше казал бригадирът/, е толкова „мааалко по-различен”, че си е направил труда заради него да му звъни призори по телефона, значи наистина имаше нещо.
Само да не е поредното „вампирче” и професорът да ми цъфне тук с първия полет от столицата, рече си с досада Боян Донев, докато крачеше по пустите криви улички към морето. По пътя се размина с неколцина работници в сигнални жилетки, които отиваха в обратната посока, пушеха с кафени чашки в ръце и разговаряха на висок глас. Археологът неволно ускори крачка. Щом бригадирът беше разпуснал копачите, явно нещата бяха загрубели.
На изкопа стърчеше самотния силует на замлъкналия багер, наоколо се издигаха камари пръст. Мястото по нищо не приличаше на археологическите разкопки, където всичко беше подредено, описано и почистено, но с течение на времето археологът беше свикнал с неразборията около разкопаването по ВиК трасето. Двата екипа щат не щат се засичаха по трасетата си и това „гробче” далеч не беше първата находка на работниците, които и този път бяха изпреварили археолозите. Гробокопачът се беше подпрял на багера и пушеше цигара. Захвърли угарката в изкопа, щом го видя, и се запъти да го посрещне.
-         Добрутро, докторче.- рече и този път бирения дъх наистина го облъхна.
-         Добро утро.- поздрави археологът и се приближи внимателно до ръба на изкопа.
-         Ей го ей там, отвъд голямата тръба, в ниското. Малко ни е гробчето – или ще да е детско, или на някое хипофизно джудже.
Гробокопачът неприятно се разкикоти.
Боян Донев надникна над ръба на ямата и съзря разкрития гроб.
Скелетът определено беше на дете, каза си, а счупената от земекопните машини керамична обвивка около трупа можеше да бъде единствено своеобразен древен ковчег, което говореше за ритуално погребение. 13-ти, евентуално 14-ти век, реши археологът.
-         Никой да не слиза в изкопа. Не пускайте хора до останките докато не се върна.- нареди кратко той на Гробокопача и като се надигна, изтупа прахоляка от панталоните си.
-         Отивам за инструментите. До половин час пак съм тук.- ненужно поясни археологът и тръгна обратно към квартирата си в старата възрожденска къща над яхтеното пристанище.
                                                       *      *      *
Септември неусетно се изтърколи, а октомври дойде заедно с паламудите, с лефера и чернокопа, които събудиха апатичните рибари и изкараха десетки лодки в залива.
Боян Донев не обръщаше особено внимание на хода на времето, освен когато досаден дъжд, снеговалеж, студ или жега не пречеха на заниманията му. Така и сега, погълнат изцяло от работата си по скелета на малкото дете, открит от хората на Гробокопача, не усети кога дойде денят, в който трябваше да посрещне жена си и малката им дъщеричка. Успя буквално в последния момент и пристигна с мръсна газ и кални от изкопа дрехи на летището в Бургас, където бяха кацнали с ранния полет от столицата. Настани ги удобно в къщата, даде им карта на града и джобни пари, целуна по бузата „двете си малки женички” и отново се върна при скелета на мястото на разкопките.
Наистина се беше оказал скелет на дете. Всъщност на момиче. Може би 8-9 годишно, малко по-възрастно от неговата Жаклин. Ритуалното погребение датираше някъде от средата на 13-ти век и Боян Донев беше готов да заложи малкия пръст на лявата си ръка, че като нищо можеше да се отнесе към времето на Чумната Епидемия, върлувала из цяла Европа от 1347 до 1351 година. Липсваше му само още малко работа на терен, сериозен ДНК анализ в полевата лаборатория и в столицата, както и разбира се още гробове. МНОГО гробове, както се полага при всяка една истинска епидемия. Предусещаше, че е на прав път и беше повече от сигурен, че скоро ще се натъкнат на още скелети в земята в близост до „малкото вампирче”, както ехидно го наричаше Гробокопача. Надяваше се само това да стане преди настъпването на зимата, преди студът да скове земята и да сложи край на археологическия сезон за годината.
Интуицията не го подлъга и този път. Не беше минала и седмица, откакто беше посрещнал семейството си на летището, когато се натъкнаха на невиждано досега по тези места съсредоточие от гробове. Всъщност, откри ги отново бригадата на Гробокопача, както и можеше да се очаква. Все пак те работеха с тежка земекопна техника и напредваха в пъти по-бързо и по-дълбоко, отколкото археолозите. Все пак, самодоволната физиономия на бригадира му лазеше по нервите всеки път, щом го видеше наоколо.
-         Епидемия, викаш, докторче... Хм... Страшна работа... Не е ли опасно за хората ми да се навъртат около това заразно зло?- изкоментира Гробокопачът новата зловеща находка.
-         Не повече, отколкото когато се навъртат в рибарската кръчма на кея.- неприязнено му беше отвърнал Боян Донев – Цяло чудо ще е някой щам от чумата да е издържал през всичките тези векове.
Обикновените хора обаче не му повярваха и за малко не настъпи масова истерия, щом новината беше разтръбена от медиите. Изтъкваха се доводи, че в градчето няма модерна ВиК система, нито пречиствателна станция, като че ли това имаше нещо общо с Чумната епидемия отпреди 8-9 века. Големите компании за производство на бира, безалкохолни и минерална вода доналяха масло в огъня, като призоваха населението в шумни рекламни компании да не пият чешмяна вода – ясно защо, разбира се. Хората ходеха наоколо накокошинени, начумерени и нащрек, и отбягваха отдалеч мястото на разкопките, като че ли кой знае колко можеха да се отдалечат в този малък провинциален град.
Погълнат от работата, археологът не обръщаше особено внимание на цялата дандания. Големият шеф, разбира се, веднага беше долетял от столицата, но щом разбра, че находката не е на така любимите му вампири, отново си би камшика и животът отново пое равния си ход.
                                                *      *      *
     - Сигурен ли сте, докторе?- глухо запита археологът и внезапно му се
           допи нещо силно, за пръв път този ден.
-         Уви, да... Съжалявам... Няма съмнения, иначе не бих ти стоварил
     такъв шамар.- сви рамене някак гузно спешно командированият от  
     Бургас лекар, след който – той беше уверен в това – щяха да нахлуят
     пълчища специалисти, светила и капацитети от цялата страна.
     Работата му щеше да бъде замразена за неопределен период от
   време, може би завинаги. Над района щеше да легне карантина.
Но не това беше най-важното, най-страшното, не, поклати отчаяно глава дълбоко вътре в себе си археологът. Въпросът беше на живот и смърт. Ставаше дума за неговите момичета. Касаеше се за живота на съпругата му и малката им дъщеричка.
Боян Донев обхвана глава в ръцете си и подпря лакти на масата.
Лекарят съчувствено го докосна по рамото:
-         Правим всичко, което е възможно, уверявам те. Бъди силен!
Архитектът поклати безнадеждно глава:
-         Но как? Не разбирам? Защо те?! Защо не аз?
-         Един господ знае.- рече лекарят – Както и един господ знае как може този щам да се е запазил жизнен толкова време. Тепърва ще нищим всичко това.
-         А дотогава...
-         Дотогава смелост. И се надявай. Нищо друго не ни остава.
-         Обяснете ми отново, докторе, моля ви.
-         Какво има повече да се обяснява, приятелю... Чумата е заразна епидемична болест, причинявана от бактерията Yersinia pestis. Преди е била наричана Pasteurella pestis. Ендемичното и огнище е Средна Азия. Там тя се разпространява сред полските гризачи. От време на време нейни щамове успяват да се прехвърлят върху хора и в миналото са причинявали епидемии.
-         Но нали вече е овладяна? Нали вече няма епидемии?
-         За жалост това не е точно така, приятелю. Доколкото знам, първият подробен разказ за подобна епидемия е на Тукидид - за тази от 431-430 година преди Христа. Тя започнала в Етиопия и угаснала в Гърция. Най-печално известната чумна епидемия е именно тази, която върлува в Европа между 1347 и 1351 година и е наречена Черната смърт, а ти твърдиш, че находката ви е именно от този период... Дори и днес чумата съвсем не се смята за окончателно победена. Последните случаи на епидемия датират от края на 90-те години на 20 век в Уганда, Намибия и Малави, в Северна и Южна Америка. В началото на август 2009 година пък Китайската осведомителна Агенция "Синхуа" съобщава за три случая на белодробна чума в град Цзикътан, провинция Цинхай. Тогава, за да предотвратят разпространението на болестта, китайските власти поставят град Цзикатън под пълна карантина. Нещо, което сигурен съм, до часове ще се случи и със Созопол...
-         Какво за Бога ще стане в такъв случай с моите момичета, докторе?
-         Успокой се. Правим всичко, което може да се направи и сега. Прилагам  тетрациклин, а в комбинация с тетрациклина и аминоглюкозидни антибиотици - гентамицин, канамицин, дори стрептомицин, защото може да се счита че вашият случай е спешен. Ако бяха диагностирани по-рано, можеше да се предприеме ваксиниране с жива ваксина, щам EV76 или убита ваксина, щам USP. Ваксината осигурява защита с продължителност поне една година, а преболедувалите получават траен имунитет към болестта. Обаче при тях...
-         Да...- горчиво рече археологът – При тях... Каква е формата при тях все пак?
-         Чумата се предава по три основни пътя. При дихателния чумните бактерии попадат в белите дробове, след като бъдат вдишани. Във въздуха попадат обикновено с пръските от кашлицата на заразени болни, по-рядко с вдигнат прах. При хранителния чумните бактерии се приемат през устата със заразена храна или вода. Храната най-често може да бъде заразена чрез пипане от заразени хора, или чрез полазване от заразени гризачи. Водата може да бъде заразена от попадане в нея на заразени гризачи или от просмукване на фекални води, заразени с бактерията. При прекия път бактериите попадат в организма чрез ухапване от заразено насекомо, най-често бълха... Все още не знаем кое е причината при жена ти и дъщеричката ти...
-         Как ще се развие гадното нещо нататък? Има ли изобщо надежда?!
-         В зависимост от начина на заразяване чумата се развива в няколко основни форми, приятелю. При кожната форма, например при заразяване чрез ухапване от бълха, първата реакция на организма е образуване на пъпка. Ако не се развие по-нататък, тя преминава без лечение. В 99% от случаите обаче тя се развива в следващата форма - бубонната чума. При бубонната форма чумната бактерия преодолява защитата на кожата и стига до следващия "отбранителен рубеж" на организма - лимфните възли. Там тя се размножава и ги възпалява, те се подуват и срастват в характерни пакети, които ние медиците наричаме бубони. Без лечение смъртността от бубонната чума е около 90%. При чревната форма чумната бактерия прониква през чревните стени, и се размножава в тях. Без лечение смъртността от чревната форма на чумата е 100% - в историята на медицината няма документиран случай на самостоятелно оздравяване от чревна чума или поне аз не съм чувал. С навременно и агресивно антибиотично лечение прогнозата ѝ е по-скоро добра. В по-тежките случаи е съмнителна. Белодробната форма се развива първично след заразяване по въздушно-капков път или вторично след разпространяване на инфекцията от съседни лимфни възли при бубонната форма. Чумната бактерия се загнездва в стените на белодробните алвеоли и се размножава в тях, разрушавайки ги. Те са идеалното място за размножаване на чумната бактерия в човешкия организъм. Сред инфекциозните болести белодробната чума е "експресният влак на смъртта". До не повече от 2 часа от заразяването болният започва да кашля и да пръска чумни бактерии. Често инфекцията прояжда стената на белодробен кръвоносен съд и първият симптом е белодробен кръвоизлив. Ако съдът е по-голям, кръвоизливът може да бъде и смъртоносен. Дори без кръвоизлив състоянието продължава да се влошава много бързо. Без лечение смъртността от белодробна чума е 100%. Прогнозата при нея е като правило безнадеждна, дори при лечение.
                                                    *      *      *
Североизточният вятър навяваше остри снежинки в очите му и размиваше сълзите по вкамененото му лице. Археологът стоеше сам пред двата пресни гроба, а в главата му цареше пустота.
Той постоя така известно време, брулен от вятъра, който отдавна беше отвял от гробовете донесените свежи цветя, после сковано се извърна и закрачи обратно през наветия сняг.
Стигна до подвижната лаборатория на археологическия екип, който беше замразил работата си по разкопките на гробовете от чумната епидемия до пролетта. Без да се колебае нито за миг, се отправи към остъклената клетка в дъното на фургона, в която лежеше скелета на детето, което бяха открили най-напред в изкопа през пролетта. Отвори стъклената врата и разхерметизира клетката, после влезе вътре и седна в ъгъла. Избра си една тънка кост от пищяла на средновековното мъртво дете, заразено с безпощадния щам на черната чума, и го загриза без апетит, вперил безжизнен поглед в празните очни кухини на малкото момичешко черепче срещу себе си.


Камен Петров

1 коментар:

Valentin Popov каза...

И този разказ е много хубав и разбира се тъжен! Поздравления!