Среща

Jesus, Jesus help me

I'm alone in this world

And a fucked up world it is too

Tell me, tell me the story

The one about eternity

And the way it's all gonna be

Wake up, wake up, dead man…

                             U2, "Wake up, dead man" 

Събудих се, потънал в лепкава пот.  Едва не затраках със зъби. 

Мамка му и сън!

Погледнах часовника на нощното шкафче.  Пет и двадесет сутринта. Събота.   Божичко!

Затворих очи и се опитах отново да заспя. Зловещият силует отново се прокрадна в червената пулсираща тъмнина зад стиснатите ми клепачи. Лъч неземна светлина пробяга по острието на косата и аз отново подскочих в мокрите чаршафи, квичейки от ужас.

Мамка му!  Мамка му!  МАМКА МУ!!!

Явно днес повече нямаше да се спи.  Единственият ми почивен ден,  по дяволите.  Жана тихичко похъркваше в своята половина на семейната спалня, размазала сипаничевия си нос във възглавницата.  Нея явно не я мъчеха кошмари.  Никога.

Изхлузих се неохотно изпод завивките в дрезгавината на ноемврийската предутрин. Сърцето ми още препускаше като обезумяло. Облякох се,  измих се надве-натри в ледената баня и изведох Сара два часа по-рано на традиционната сутрешна разходка. Нямаше нищо против.  Навън бръскаше противен леден дъждец.  Прииска ми се от­ново да се мушна в леглото до Жана, която в съня си излъчваше топлина като от доменна пещ. После пак се сетих за кошмара и ми се отщя. Подсвирнах на Сара и докато палех първата за деня    . цигара, закрачихме под ситния дъждец към парка.

Когато се върнахме в къщи час по-късно, Жана вече бе станала и приготвяше закуската.  Независимо дали бе делник или празник, винаги ставаше точно в шест. Селски навик, но си я обичах по своему. Бяхме женени от дванадесет години. Свикнахме един с друг.

Окачих мокрото яке на закачалката и потърсих с устни топлата и шия, докато Сара шумно се отърсваше от дъждовните капки в предверието, доволна  от необичайно дългата разходка.  Жана разсеяно подложи буза за целувка, после наля кафе в две чаши и седнахме на кухненската маса.  Запалих нова цигара с  още потрепващи пръсти.  Тя продължително ме изгледа.

-         Какво ти е? Не изглеждаш добре.

-         Не можах да спя...- отвърнах,  отбягвайки погледа и. Проклетата женска интуиция.

-         Цяла нощ се мяташе насън.

Въздъхнах:

     -  Сънувах скапан кошмар...  Изглеждаше направо като истински, мамка му!- почувствах се тъпо,  още докато го казвах.

Жана отново ме изгледа.  Отпи от кафето,

     -    Този път пък какво?

     -     Смъртта...

Тя повдигна вежди.  Умееше ги тези трикове, кучката.

-         Да, да… Смъртта…

-         Затова ли си толкова скапан? Приличаш на задник.

Кимнах:

-         Наистина беше ужасно, скъпа.

-         Хайде-хайде.  Така говореше и когато сънува как майка ти излива прокиснатото мляко пред кухненската врата.

-         Обаче баща ми на другата сутрин се подхлъзна на стъпалата и си счупи ключицата,  нали?- май започваше да ме втриса.

-         Все още не мога да схвана връзката. Ставаш параноичен.

Започнах да се впрягам.  Изкарах една наистина отвратителна нощ, а тя седнала да си прави гаргара с мен. Още повече прекрасно знаеше, че вярвам в тези неща. Сънищата ми винаги бяха толкова...  реалистични. Преброих до десет и внимателно рекох:

-         Направо не съм на себе си от сутринта.  Не знам какво да правя.

-         Трябва ли да правиш нещо?

Свих рамене.  Кафето ми изстиваше. Отвъд кухненския прозорец разръфаните  облаци се сгъстяваха. Валеше като из ведро и вече определено миришеше на сняг.  Потръпнах,  но не от студ.  Сара кротко дремеше, свита на кравай пред готварската печка. От време на време тихичко изскимтяваше насън,  И на мен ми се прииска да изскимтя.  Вместо това и разказах:

     -   Беше отвратително истински. Все едно наистина бях мъртъв. Седях си и кротко си пиех на бара, когато ТЯ влезе. С плаща, качулката и косата в костеливите и ръце.  Точно като по филмите.  Само очите и студено проблясваха изпод наметалото. Щом влезе, хлад скова цялото помещение; по бутилките се появи скреж. Само дето като че никой не Я забеляза. Никой! Продължаваха да си смучат бирата, да бистрят политиката и да закачат минаващите наоколо момичета. Само рижавият котарак на бармана настръхна и съскайки, се изниза през задната врата...- млъкнах за секунда, колкото да запаля нова цигара.  

Отново се бях разтреперал. Отне ми доста повече от секунда. Отпих от студеното кафе.  Жана мълчаливо ме наблюдаваше.  Нямаше вид като да е особено трогната.

-         Е, и?

-         Нищо.  Тоест, както и очаквах.  Тя не обърна внимание никому. Студените и очи бяха впити в мен. Подмами ме с костелив пръст като някое кутренце на улицата и просто каза:   "ДОЙДОХ ЗА ТЕБ,  Ч0ВЕЧЕ.  И БЕЗ НОМЕРА, А?!"... Беше точно полунощ, мамка му! Тогава усетих как животът си отива от мен, ама наистина, и...  и се събудих.  Събудих се...

Погледнах я.  Върна ми погледа бездушно.

-         Какво да правя, Жана?

-         Дегизирай се.- рече с безразличие тя след кратко мълчание.

 Не се подсмихна.  Не и пукаше, мамка и! Нито пък ми вярваше.

-         Какво?!

-         Дегизирай се.- тя вдигна рамене - Така Смъртта няма да те познае и ще можеш на спокойствие да си сънуваш следващия кошмар.

След което се надигна, изля утайката от кафето в мивката и излезе на пазар, изоставяйки ме насаме с кошмарите, страха и фобиите ми. Просто си излезе.

Денят ми мина като насън.  Имах чувството, че ще се задуша от напрежение.   Отстрани може и да изглежда глупаво, но аз вяр­вах в тези неща,  по дяволите.  Дванадесет часа по-късно обръснах главата си нула номер със самобръсначката, сложих си изкуствени мустаци и тъмни очила, и излязох в дъждовната нощ.  Минаваше осем и половина.  Жана бе отишла на гости на най-добрата си приятелка. Аз самият имах среща в девет в кварталната кръчма. Всяка събота се събирахме по стара традиция с приятели на карти и разпивка, далеч от жените. Нямаше как да пропусна тази вечер въпреки всичко.   Още по-малко пък ми се оставаше сам в къщи.  Не и днес.

Големият часовник над бара тъкмо отброяваше дванадесетия час след полунощ, когато вратата се отвори с трясък и заедно с ледения повей на вятъра вътре влетя Смъртта.  Изглеждаше вкисната. Взря се скептично в косата, сякаш се питаше дали няма да ръждяса след всичкия този дъжд. После с едри крачки се приближи до бара, потраквайки с твърде кокалестата дори за моя вкус фигура. Вкамених се въпреки дегизировката, пък не е като да не се бях постарал. Почти изтрезнях. Смъртта безцеремонно се настани на съседното столче.  Никой не и обръщаше и грам внимание.  Само рижият котарак настръхна, сякаш е видял призрак, изсъска и се изсули тихомълком през задната врата.  Барманът се приближи като хипнотизиран.  Взираше се някъде над лявото И рамо.

     -  ТРОЙНА ТЕКИЛА БЕЗ ЛИМОН.- нареди кисело Смъртта. 

Барманът вдървено сложи чашата пред НЕЯ. ТЯ е глътна без удоволствие на екс:

     -  ОЩЕ ЕДНО ОТ СЪЩОТО.

Взря се с пустите си очни кухини в стенния часовник, после ме посочи с костелив пръст и отбеляза свадливо:

     -  АКО ОНЗИ ТИП НЕ СИ ДОВЛЕЧЕ ХЪРБАВИЯ ЗАДНИК ДО ПЕТ МИНУТИ, ЩЕ  ПРИБЕРА  ТОЗИ  ТУК  ПЛЕШИВИЯ  С МУСТАЦИТЕ  И  ТЪМНИТЕ  ОЧИЛА,  МАМКА МУ...

Оригна се некултурно и глътна втората чаша. Припаднах.

Камен Петров