сряда, 14 август 2013 г.

Графити на отчаянието

 Стената на терасата на офиса ни отвън, която обикновено използваме масово единствено като пушалня, е изпъстрена с графити.
Подобна е на много стени на много офиси в този умиращ град и в тази умираща държава, но пък си е само наша, точно като една декадентска изложбена зала с множество автори и без нито един зрител, ако не броим разбира се, чистачката.
Стената ни прилича досущ на една съвременна, майсторски изризувана пещера от първобитнообщинния строй насред свръх урбанизирания град днес.
Стената може да е произведение на изкуството, но може и да не е.
Черни черти, резки, полукръгове, цели овали, дори подобия на лица, птици, други животни, несбъднати мечти, неприлични символи, нещо като къща, нещо като силует, нещо като сянката на смъртта, нещо като нищо на света…
Не, не си мислете, че това са произведения на изкуството на досега непризнати и отритнати гении… макар и кой знае… може и да са… просто никой не си е правил труда да ги открие, признае и оцени… Но те рисуват…
Иначе, това са просто черните като въглен следи от безнадеждността на работещите тук хора, които търсят избавление чрез Негово Величество Рака, любезно предоставен им на разумни и контролирани от олигарсите и държавата цени под формата на кутии, стекове и бали с цигари.
Всъщност, това са си единствено следи от загасени наполовина в стената цигари, за да можете час по-късно да допушите фасовете в напразен опит тютюна да ви стигне за работния ден, седмицата, месеца, следващата заплата.
Ако се разхождате из центъра на този град, който загнива бавно, постепенно и  учудващо напористо под натиска на безработицата, провинциализма, кризата и демографския срив, погледнете ли нагоре към тази тераса-пушалня на офиса, обикновено ще съзрете на нея двама-трима умислени мъже и жени, всеки захапал фаса на цигарата си, самотен.
Хората там пушат най-често мълчаливо, занесени в нерадостните си мисли, погълнати от паниката си, от фобиите си, от алиенацията и преумората си, без да обръщат някакво особено внимание на останалите жертви около тях. Пушат и мълчат. Размишляват. Може би просто вегетират като едни огромни димящи наргилета. Въртят се в омагьосан кръг като опитни бели мишки, на които кризата не дава шанс поне да натиснат някой прословут бутон, подобен на този на кучето на Павлов. 
После тези хорица, работещи в този офис, пушещи на тази клаустрофобична тераса, изведнъж се стряскат, загасят цигарата си наполовина и внимателно оставят фаса на пречките на перилата с треперещи от параноята ръце, за после, за следващата "почивка" - с кафе или без.
Това са просто днешните работещи чеда на кризата, асексуални, безкофеинови, безникотинови, безалкохолни, безпарични и без мечти, без стремежи и без някаква вяра в каквото и да било друго, освен може би в края на света, без значение дали той е предсказан от маите, Нострадамус, баба Ванга, вуйчо им или някой друг, Кърт Кобейн например. Краят е неизбежен. Краят на цигарата - също.
Затова и тези офис плъхове, мижитурки, осигурени на минимална работна заплата, без достатъчно пари да си платят ежемесечно наема, кредитите, алиментите, тока, телефона, интернета, водата, осветлението във входа, данъка и застраховката на колата, харчовете за ядене, пушене и пиене, просто гасят фасовете си в прясно варосаната стена на офиса, където вегетират на ръба на нервната криза, на фалита и мизерията.
Те не правят изкуство.
Те не извършват акт.
Просто пестят, при това безнадеждно.
Именно в тяхната безнадеждност обаче се крие най-голямото изкуство на Света.
Това на оцеляването.
А графитите им, изваяни по бялата стена с черните следи от фасовете, може би крият отговорите на вечния въпрос за Смисъла на Живота, Вселената и Всичко Останало.
Но и за това не сме съвсем сигурни.
Или почти.
На стената дори не пише 42, за Бога!
Графитите нищо не значат...

Камен Петров



Публикуване на коментар