Компютърът ми каза: „мамо!”

In the right light, study becomes insight,
But the system that dissed us,
Teaches us to read and right.
So, called facts are fraud,
They want us to allege and predge.
And bow down to thei God,
Lost the culture, the culture lost…
Spun our minds and though time,
Ignorance has taken over.
Yo, we gotta take the power back!
                    Rage Against The Machine “Take the power back”

Преди време големият откачалник на поп арта Анди Уорхол е казал: "Преди да стрелят по мен, винаги съм мислел, че съм наполовина тук, от колкото напълно. Винаги съм подозирал, че гледам телевизия, вместо да живея."
Тъпото е там, че макар и все още да не са стреляли по мен, аз пък тая дълбоки подозрения, че сърфирам на компютъра, вместо да живея.
И да – обикновено съм само наполовина тук.
И то не напълно… 
Всичко това обаче продължи единствено до онзи момент, в който компютърът ми тихо изжужа, оригна се и ми каза с чувство: ”мамо!”.
Да кажеш, че съм се втрещил, не съм.
Аз съм ново технологично копеле и компютри, лаптопи, айподи, айфони и всякакви такива джаджи не ме стряскат особено.
Компютър като компютър, нямаше с какво толкова чак да ме учуди.
От 20 години се занимавам с копелета като него, изкарвам си прехраната с компютри, за Бога, така че да дрънка, колкото и каквото си иска. Мен ако питаха, и националният химн на два гласа да изкараше, все тая.
Малоумник!
Май пак имаше нужда от ъпгрейдване.
Днес нещата се развиват с такава свръхсветлинна скорост, че коли, компютри, мадами и мобилни телефони остаряват по-бързо, отколкото остарява новото парче на Азис, циците на Мара Отварачката или откачена артритна немска овчарка с наченки на болестта на Хотжкин и метил в черния дроб.
Просто ги сменяш, без да се замисляш, това е.
После продължаваш напред.
Иначе адски изоставаш от времето, брат.
Така че, рестартирах тъпия компютър, ритнах го за всеки случай без яд, изпуших половин цигара и продължих работата си оттам, докъдето я бях докарал, преди копелдака да реши да ми развива нещо като псевдо Едипов комплекс във вариант на сайбър пънка на Уилям Гибсън.
„Мама”, друг път! 
В крайна сметка, можеше и нещо доста по-лошо да ми каже.
Можеше да запее някоя чалга, да изругае грозно, да обиди премиера…
А той просто – „мама”…
Даже не го изрече като хората, по-скоро го прошепна, даже го профъфли май.
Маааммммааааааа…
Тпу!
Попогледнах го все пак с присвити очи, за всеки случай, да видя някаква реакция.
Все пак съм мнителен тип и често има за какво.
Реакция нула, обаче.
Мониторът му бе все така безизразен.
Клавиатурата бе мъртва като клавишите на 100-годишно пиано.
От ДВД-плейъра не бълваха изпълнени със сарказъм и вируси дискове.
Мишката дори не потрепваше насмешливо.
Просто тъп компютър, питай Бил Гейтс, да не се бърка със Стив Джобс, R.I.P.
Но защо в крайна сметка е тръгнал да ми говори, запитах се.
Какво иска от мен, тъпото електронно копеле?
Да си лафи с мишката там или с някой лапноп.
Да си направи психоанализа или харакири, нали има 200 ГигаБайта памет, не е като моята след 20 години запои.
Самотен ли е, какво ли?
Не е ли чувало за алиенация, тенекиеното му парче, вероятно сглобено надве-натри нейде в Индонезия?
Що не си трайка, да си мълчи и просто да си върши работата?! Да ми помага да сърфирам в Глобалното село заедно с останалите зомбита, да точи музика, забранени филми и порно сайтове, да намира новините, които са ми нужни и познанствата, които не желая, да ми снася редки рецепти от Средиземноморската кухня, съвети за отглеждането на златистия ми ритривър, резервации за хотелите по морето, ненужни факти за Вселената, Света и Всичко Останало…
Ако имах брадва, щях да го прасна на мига, но брадва нямах.
Нямах и пушка, пластичен взрив, бейзболна бухалка или поне паве – от тия, дето се ронят като зъби на стар пияница от новия 10-милионалевов площад в центъра на Русе.
Затова не го праснах, а просто кликнах с мишката и – нищо.
Копнах един тест от някакъв сайт, пейстнах го в друг /което беше забранено/, написах злъчен и сардоничен коментар, пълен с цинизми и обиди към властта, в трети, даунлоуднах цялата поредица „Междузвездни войни” директно от официалната страница на НСБОП, както и новия албум на „Металика” – от тази на АКТА, видях набързо прогнозата за времето, написах 4 статии за 3 различни вестника, чекнах си мейла, после скайпа, туитъра и фейсбука, запознах се с някаква мадама и изтрих профилите на други 32…
Нищо, копеле!
Оня тъп компютър нито мръдна, нито заби, нито „гък” не каза даже.
Искаше ми се просто да го запитам: „Защо „мама”, бе копеле? Защо не „тате”, примерно? Или „приятелю”? Или – „опа, ей педал”? „Загубен левскар”? „Чалгаджия прост”? „Простак”? „Селянин”? „Таксиджия”? Защо точно „мама”, мамка му?! 
Аз ли съм най-големият загубеняк, попаднал на единственият изперкал компютър на света, който се чувства самотен, явно е чел най-малкото „Аз, роботът” на Азимов или е гледал „Матрицата”, а сега се опитва да събуди майчинското ми чувство – ерго, нещо, с което не разполагах… 
Чудих се известно време, после спрях да се чудя.
Все пак работа ме чакаше, а моята беше свързана именно с този компютър, с интернет, с глобалната информация, с новинарски потоци, блиц интервюта, водещи новини, международен обмен и бърз трансфер на данни.
Бачкане, какво толкова?
Като шлосер на струга, само дето моя явно говореше от време на време…
Поработих още час-два.
Изведнъж спрях.
Усетих как ме гнети атмосферата.
Тишината.
Самотата.
Липсата на един нормален – човешки или електронен - глас, който да ти каже нещо, някога, някак, по някаква си там причина, с какъвто си иска тембър – ако ще и да е просто: „мамо!”.
Погледнах с надежда компютъра си.
Компютърът обаче зловещо и механично мълчеше.
От Ю Ес Би устройството му излизаше лек дим с неприятен мирис след поредния 10-часов работен ден, нон стоп.
Вентилаторът леко придрънкваше от прегряване, но бях свикнал.
В клавиатурата имаше трохи от сандвич, парче манго, лекета от малко кафе и доста водка.
На монитора леко примигваше курсорът на мишката в очакване на поредната безсмислена команда на уморената ми ръка.
Посегнах към клавишите и плахо написах:
„Мамо?...”
Никой не ми отговори – нито в стаята, нито от монитора, нито насред Глобалното село, най-малкото пък в главата ми.
Бях сам… 


Камен Петров

На Све, с любов и омерзение…

I don't care if monday's blue.

Tuesday's gray and wednesday too.

Thursday I don't care about you -

it's friday, i'm in love…

                           The Cure, “Friday I’m in love”

Здравей, любима моя! Здравей, Све!

Пиша ти това писмо, за да мога да кажа по някакъв начин всичко това, което може би не успявам да покажа във всеки един момент на забързаното ни ежедневие, изтъкано от гняв, нерви, умора, раздразнителност, плащане на сметки, несбъднати мечти, уморени криле…

Вярно, харесвам Селинджър, наистина обичам The Cure.

Но искам да ти го кажа аз – тук и сега.

С моите устни.

С вените, с очите и сърцето си, пак и пак, и пак.

Обичам те!

Обичам те!

Обичам те!

Според един многотиражен вестник на име „Дейли Експрес”, любовното писмо - романтичен жест с хилядолетна традиция, е на път да изчезне, а причината е, че съвременните мъже не са склонни да изразяват чувствата си на хартия.

Тъпо ми звучи това, честно.

Първо английските мъже не са това, което би трябвало да бъдат /виж принц Чарлз и Ози Озбърн/.

И второ – защо само мъже?! /Сещам се за любовните бележки, които често ми мушкаш тайно между сандвичите, които ми правиш за работа/.

Аз лично, макар чичо ми Онуфрий Колев Стоянов да е чистокръвен великобританец от Йоркшир, чиито корени водят чак до към XV век и до Блъди Мери, но не оня коктейл там хубавия, а до кралицата Мария I Тюдор, искам във всеки един момент от живота си да знаеш колко те обичам.

Бих ти написал всякак: „ОБИЧАМ ТЕ!”.

Ще го напиша на български, английски, келтски, иврит, идиш, румънски, патагонски, на наречието чихуахуа и – най-вече - на руски, разбира се.

Я люблю тебя! Очень!

Ще го напиша на старата пишеща машина, която ми подари.

Ще го напиша на този компютър тук, с който всеки божи ден изхранвам прехраната си.

Ще го напиша с камъните на Белоградчишките скали или по варовиковите скали над Балчик.

Ще го напиша с диря от морска пяна след лодка в морето в Бургаския залив.

Ще го напиша с кръвта от сърцето си, с устни по даряващото ти живот коремче, с тайно мастило на оризова хартия, с маслени бои на ленено платно, с тебешир на училищна дъска, с пръст в прахоляка по задницата на междуградски автобус, с дъха си на огледалото в банята след бръснене, с брайловата азбука /която – знаем – само нашето кече Флет и Стиви Уондър владеят/, с усмивката си сутрин, стоновете си нощем, в мечтите си по теб, с любовта си – винаги.

Обичам те!

И то не защото идва 14 февруари.

Влюбените нямат ден, те имат Вечността.

Имат я, когато са влюбени.

А аз я притежавам тая Вечност от близо 3 години насам – истински, силно и изцяло и само наша - от момента, в който написах името ти в това глобално село за пръв път. От момента, в който чух гласа ти по телефона. От момента, в който те видях там, на площада, до шадравана, а после те целунах под онова дърво и всичко стана изведнъж ново, различно, хубаво и смислено. От момента в пейката на Кея до Дунава. От момента, в който проумях, че може би има Смисъл, а той е бил да се родя, да те търся и да те намеря, а не просто 42, любима моя.

Обичам те!

Ти си моето момиче, дамата на сърцето ми, майката на моите деца, животът ми и всичко останало, а Смисълът – ти знаеш най-добре.

И всякак бих написал всичко това.

Бих ти го написал с любов – защото те обичам, и с омерзение – защото животът ни е така кратък, а се срещаме едва сега.

Но - в крайна сметка – не ме е страх да го напиша дори на ръка. 

Просто пиша по-лесно и бързо на компютър, това е.

Утре обаче ще го препиша с химикал, на прости бели листи рециклирана хартия, тъй както са го правили баба ми,  мама или тате, когато навремето са искали да напишат нещо хубаво на любим човек, макар информационните технологии отдавна да са прецакали ужасно краснописа ми, но не са убили ентусиазма ми да те обичам всеки ден и всеки миг, за да ти го доказвам. Всеки ден.

Честит празник!

Обичам те!

За това съм роден…

Твоят Камо

ПП. На миналата Нова година ти предложих брак. На тази Нова година ти ме дари с бебче. Какво още може да му се случи на човек с мен, за да е щастлив? Чакам с нетърпение новата 2013-та - заедно с теб, бебока, Флет и Вон.

15 минути слава...

Всъщност работата ми е добра.

Плащат прилично.

Ползвам работни дрехи, болнични и годишен отпуск, често дават премии.

Вярно, май не е особено престижна /особено според оная патка - жена ми/, но в днешните нечовешки кризисни времена няма лоша работа.

Има само хора без работа.

Работя вече трета година като „оператор на четириколесно безмоторно превозно средство, категория „Г”, поне според длъжностната ми характеристика.

Сиреч – тикам професионално пазарска количка на паркинга между хипермаркетите край Околовръстното.

Тикам денем, тикам нощем. Тикам в снега през зимата и в жегата през лятото. Тикам в дъжд и сухо време, насред криза и по президентските избори. Хората щъкат насам-натам, правят любов, вдигат къщи, спят или будуват, аз тикам.

Такава ми е работата, какво да правиш.

Преброил съм ги вече милион пъти. Точно 268 крачки в едната посока от летящите двойни врати на единия хипермаркет до летящите двойни врати на другия. 268 са и в обратната посока. Напред-назад, напред-назад. Зиме и лете. Денем и нощем. В едната посока обикновено тикам пълна количка, а в другата – празна, но не е задължително. Зависи от капацитета на съответния хипермаркет.

По-старите бутачи на колички от мен разказват, че в едни други времена, някъде отпреди Кризата, количките не сновели като сега само между двата огромни магазина. Тогава били бутани от хипермаркета до колата на съответния клиент, където ги разтоварвали в багажника. После заключвали изпразнената количка в специално съоръжение пред магазина. Казват още и че количките не били бутани от оператори като нас, а от самите клиенти… Нямало дори такава професия като нашата по онова време, разправят… Хм… Някак си не ми се вярваше тая работа. Не мога да я проумея просто. Как?!

Обясняват ми как. 

По него време наистина още нямало Криза, а хората притежавали пари. Затова и поне веднъж седмично палели колата и отивали на голямо пазаруване в хипермаркета. Сами си бутали количката, сами си избирали стоките, сами си плащали и сами си ги разтоварвали в багажниците. Затова и навсякъде имало разхвърлян боклук от използваните, изядени и изпити стоки – опаковки, бутилки, кутии, найлонови торбички, презервативи, огризки, изрезки, рекламни брошури, кашони, капачки, кокали, кори, дръжки, всякакви отпадъци. Преливали от контейнерите за боклук, препълвали кошчетата, въргаляли се по улиците, хората направо газели боклук, но пак продължавали да купуват.

Потребителско общество било това, викат старите бутачи.

Консуматорско.

В него почти всеки притежавал едно-друго, но повечето вещи били непродаваеми, защото имало всеобщо предпочитание към нови неща.

Хипермаркетите процъфтявали и се множали, а малките квартални магазинчета, бакалиите, месарниците и хлебарниците фалирали една след друга с такава скорост, че много бързо от тях не останало нищо.

Сега, струва ми се, е по-добре. Хората имат възможност да продават старите си консервени кутии, оглозганите пилешки кости, употребените шишета от шампоан, старите си вестници. И добре се продават, честно. На черния пазар, разбира се, защото в наше време хипермаркетите не са места за продаване и купуване, а бакалии отдавна няма. 

А онези, които ви разправят, че разни неща са на изчерпване, просто имат за цел да вдигат цените на черно.

Такива тъпанари искат да върнат времето назад.

Преди Кризата.

Реформатори някакви и антиутописти.

Радетели за връщането на – тпу! – консуматорското общество, на купуването, продаването и боклука.

С една дума, копелета, които трябва да се изправят до стената на хипермаркета и да се разстрелят, защото такива като тях искат да оставят без работа такива като мен. Сиреч – операторите на четириколесно безмоторно превозно средство, категория „Г”, разбирай пазарска количка.

А всъщност работата ми е добра.

Плащат прилично.

Ползвам работни дрехи, болнични и годишен отпуск, често дават премии.

Вярно, май не е особено престижна /особено според оная патка - жена ми/, но в днешните нечовешки кризисни времена няма лоша работа.

Има само хора без работа.

Затова си бутам количката денонощно, без да мрънкам, между двата хипермаркета, и си свиркам едно старо парче – ей тъй, да минава времето.

Доволен съм, работя, сит съм и облечен.

И това е така само защото днес хипермаркетите НАИСТИНА СЕ САМОЗАДОВОЛЯВАТ, а бакалиите – Слава Богу! – са мъртви. Всичко е много  просто. Има си хипермаркети, които продават разни неща, както и други хипермаркети, които ги изкупуват обратно. /Казват, че докато този процес не постигнал пълно равновесие, все още съществували повече отпадъци, отколкото е редно и отколкото човек можел да изяде, изрине и изхвърли/. Така и вълкът е сит, и агнето цяло. Хипермаркетите пак си забогатяват, по улиците няма боклук, такива като мен имат работа, останалите въртят далавери на черния пазар, защото и без това повечето са безработни след смъртта на малкия бизнес…

А аз си тикам и тикам количката, тикам, тикам, тикам.

Тикам денем, тикам нощем. Тикам в снега през зимата и в жегата през лятото. Тикам в дъжд и сухо време, насред криза и по президентските избори.

Тикам и си подсвирквам.

Доволен съм от статуквото.

Още по-доволен съм обаче, когато понякога към мен се доблиши с ококорени очи някое сополиво хлапе /на което разни дъртаци като моите стари бутачи са натъпкали с глупости главата/ и вика:

- Дай ми да побутам мъничко количката, бе бате!

- Абе я си гледай работата… и отвръщам учтиво и отминавам.

Тикайки.

Защото това са моите 15 минути слава, както е казал навремето преди Кризата някакъв изрусен тип на име Анди Уорхол, който – казват – бил безработен, саможив и странен тип, който много драпал да стане известен.

Ама на!

Нямал си количка за бутане…

Камен Петров

Срещу движението

Speed, give me what i need

Yeah – white lighting

Let’s speed, on speed

On wheels, on wheels

Speed, oh let it bleed

Yeah – greased lighting

Let’s speed, on speed

On wheels, on wheels

                        “Speed”, Billy Idol

Карам колата си по магистралата с 220 километра в час.

Кефя се максимално – и на пътя, и на колата, и на скоростта.

Колата ми е чисто нова, спортна е и мощна, колкото си искате.

Пешеходците край пътя и шофьорите на платното ме гледат завистливо, леко шокирано, с някаква дистанция.

Летя, летя, летя по шосето, бърз, неконтролируем, опиянен, смел колкото си искам, неуловим.

Проблемът е единствено там, че карам… срещу движението.

Да, качил съм се с колата си в платното на насрещното движение и цепя отсрещните автомобили на две с муцуната на моя 8-цилиндров звяр, с рева на клаксона си, със свистящите гуми и ревящия тунингован двигател, вчера разминах на едно кръстовище Хънтър С. Томпсън, мамка му!.

Отсреща отчаяно ми присвяткат с фаровете, надуват клаксони, крещят беззвучно иззад затворените си странични стъкла.

Обезумели са, казвам ви.

А на мен изобщо не ми пука.

В крайна сметка животът си е мой, колата също, дори съм си платил винетката. Освен това няма други пътници в купето при мен. Сам съм, както винаги, дори когато съм сред хора. Карам бясно на своя отговорност, поднасям по завоите, подминавам коли, камиони, бензиностанции и дървета, все едно са от картон, че ги няма, че са измислени от някой друг – по-луд и от мен.

Животът ми е скорост, цял съм скорост, нищо друго не ме интересува.

Размазаното под гумите куче, самотният учуден палец на стопаджията към пътя, панорамата на морето, летящо ниско долу под мен, напразният напън на някакъв пътен полицай да ме спре /и вероятно да ме глоби или изнуди, копелето/ - никой от тях не значи нищо за мен.

Никой.

Нищо.

Дишат ми прахта, това е.

Прелетявам неуловим край десетки по-малки градове и градчета – сиви и прашни, затънали в мизерия, с дупки по асфалта и тълпи безработни отчаяни хора по разбитите тротоари, няма бизнес, няма индустрия, няма образование или здравеопазване. 1984.

Подминавам обезлюдени, замрели селца, тъмни в нощта и пусти денем, с практически нулев стандарт на живот, буренясали комасирани ниви, подивял добитък и изпокраден инвентар.

Бегло зървам в страничното си огледало как зад мен изостават и бързо се смаляват в малки неразгадаемо-йероглифни точици: 7 убийства, 5 изнасилвания, 24 грабежа, 7 взлома, 1 обир на банка, 87 катастрофи с 45 смъртни случая, наркоман колабира, Ракът и Спинът отиват прегърнати на бар на по чаша алкохол-менте, родилка ражда 55-тото за тази година мъртво бебе в някакво АГ, просяци просят, клошарите са без клош панталони, кучета се зъбят – и те са гладни като останалите, горките, инсулт-инфаркт, инсулт-инфаркт, инсулт-инфаркт, малко корупция, малко подкупи, малко емиграция, малко дрога, малко пропиляна любов, малко несбъднати мечти, малко ала-бала, като всеки един друг ден наоколо…

Някъде от прелитаща насреща ми кола за миг гърми чалга /”Ооо, аз съм волна пеперудаааааааааааааа и летя от цвят на цвяяяяяяяят…”, вие цицореста бездарна кака по скъпата стереоуредба и отминава на майната си, вероятно към „Син Сити”/.

Майната им на всичките!

Надувам си още по-силно последния албум на Rammstein, свиркам си Engel, този момент именно е израз на моя болезнен вечен Sehnsucht по недостижимото – Rеise-Rеise, хахахаха!

Бърз съм като смъртта и летя срещу движението.

Това си моят личен Highway to hell и ще си го прелетя до край.

Толкова съм бърз, че алкохолът не ме лови, макар да пия от часове и дни в движение -     всъщност – май вече цял живот, и дори не ме хваща, не мога да се напия дори, за махмурлук и цироза да не говорим, хахаха.

Дори пътното ченге, горкото, край което изфучах с мръсна газ преди малко, скочи като ужилено от катафалката и загърмя с пищова по мен, но бях толкова бърз, а ченгето толкова просто, че куршумите дори не настигнаха задната броня на колата, а пльокнаха в някаква дупка на иначе уж първокласната високоскоростна модерна магистрала, каквито напоследък ги откриват на килограм и които трябвало да ни отведат до Европа.

Всъщност, майната и на Европа!

Аз карам бясно срещу движението, нагоре в Космоса, надолу в Ада, напред към километричните камъни, назад към природата, хахаха, bon soir, Жан-Жак, mon ami!

Летя срещу движението и ще карам така до края на света, докато се размажа в някоя зверска, кървава, ужасяваща, патологично и телевизионерски интересна катастрофа за праймтайма и за учебниците… или поне докато имам бензин в резервоара.

После просто ще спра.

Камен Петров

Когато си влюбен

На Светлето – ти знаеш…

Когато си влюбен, някак всичко става лесно.

О, Боже, хубаво е, това е!

Знаете ли как?

Ще ви разкажа.

И така. Сам. Самотен.Суисиден донякъде. Сам. Лежа. ТВ. Книги. Цигари. Водка. Други работи. Варна, морето, сините вълни. Сам.

После изведнъж виждаш, че някъде там, наоколо, съвсем наблизо, както казват ония с доста тъпата бира – на една ръка разстояние, се намира Смисълът. Човекът. Жената. Момичето. Сбъдната ти мечта.

И обичаш.

И ти е интересно.

И откриваш смисъл в живота.

Хайде да се впуснем в тази любов /казваш си несмело/ и се впускаш, и е хубаво, и е зашеметяващо… колко години досега… три?

Иска ти се да са триста и никога да не свършват.

Разбира се, ти си сложен човек, голям си ми ти интелектуалец, задник с една дума, колебаеш се, таиш страхове, стискаш си емоциите, но, копеле, ти ОБИЧАШ. За пръв път истински в живота си, явно.

И така лети животът ти – шантав, объркан, искан, обичан, СПОДЕЛЕН.

Три години и лети.

Хей, казва тя навръх Нова Година, нямаше да си подаряваме подаръци, но опала – аз имам такъв за теб!

И ти се шашкаш, и не разбра веднага.

Не проумя защо ти е направила подарък, макар да бяхте решили да няма такива.

Не разбра защо отказва цигарите за 9 месеца.

Не видя онази искрица в очите и.

Хей!

Сляп човек, че и объркан…

А сега?!

Сега, братко, ще живееш не за двама, както бе до днес, а за трима.

Сега ще обичаш повече.

Сега ще си объркан по-малко.

Сега е време да надделееш над себе си.

Сега и утре и днес и утре…

Знам, няма да ти е трудно.

Знам, има смисъл във всичко това.

Знам, любовта ти избухна по време на криза.

И – знам – вече сте взели антикризисни мерки.

Любов за трима.

Но… това е само когато си влюбен…

Камен Петров

Плажен труп за барбекю

Билетът не беше билет за Транай - беше си просто едно еднопосочно парче картон за жп-вагон втора класа, а на него пишеше “София - Варна”. Билетът струваше 12 лв. Датата беше 8 август, за 22,50 часа. Влакът тръгваше от 12 коловоз.

Педофилът остави малкият си пътнически сак в багажната клетка над седалката и чинно седна на място №69, което беше отбелязано в билета. Извади джобно издание на “Алхимикът” на Паоло Куелю, бутилка минерална вода, пакет фъстъци и очила за четене, настанявайки се възможно най-удобно за дългия нощен преход.
В купето влязоха три второкурснички от Софийски университет, които се прибираха у дома във Варна след сесия. Последва ги обичайната баба, прегърнала бохча и повлякла дамаджана, плетена торба и кашон, привързан с канап. Тя вероятно щеше да слезе по малките спирки нейде около гара Левски. До нея се настаниха двама мъжаги с татуировки по ръцете и груби гласове. Цяло лято щяха да работят на строежите край морето, а парите да изпиват в добнопробни плажни капанчета, така че на зима отново щяха да гладуват както винаги в София и да проклинат живота. Те мигновено извадиха тесте карти и трилитрова туба и се отдадоха на сантасе и често отпиване от възтоплото вино - нещо, което щяха да правят без прекъсване чак до последната спирка призори.
Никой от шестимата спътници на мъжа с очилата не му обърна особено внимание, дори бабичката. Те видяха просто един мижав кандидат-чичко около петдесетте, свит в ъгъла до прозореца, забил въздълъг луничав нос в скучната книга, оплешивяващото му теме лъщеше на мъждивата светлина на лампите в купето. Не знаеха, че е педофил. Приличаше по-скоро на счетоводител-пенсионер в отпуска. А и той си беше точно това, наистина...

Въпреки всичко беше хубав труп. Лекият предутринен бриз развяваше един немирен златисторус кичур коса, който се беше измъкнал от иначе строгата прическа на момичето и го подмяташе по мокрия след отлива пясък на границата на прибоя, омешан в едно с мъртви водорасли, използвани презервативи, пластмасови чашки и хартиени отпадъци.
Още нямаше 6 часа сутринта. Ято нетърпеливи гларуси кръжаха в постепенно стесняващи се спирали над тялото и надаваха пронизителни писъци, а бялото на очите им проблясваше в несмелите лъчи на издигащото се над морето слънце. После една примряла от глад птица (което в последните години беше принудило огромни популации от нейните събратя да изоставят морето и исконната си храна рибата, и да мигрират далеч на запад по бунищата на средна България) най-сетне тромаво се приземи на твърдия като цимент пясък и с скокливи подскоци се приближи до трупа. Цяло лято мечтаеше да напълни корема си до пръсване. Сега и се беше отворил случай.
Чайката клъвна предпазливо един-два пъти немирния кичур златиста коса, огледа се мнително по птичи наоколо, после се приближи странично до окото...

Наех си малка стая с изглед към морето насред Гръцката махала във Варна. Вярно, стаята беше малка, вонеше на мухъл, а гледката към залива беше помрачена от безкрайните върволици на простирите, гора от антени и сателитни чинии и калкана на новостроящ се хотел за евтини пристанищни курви. Обаче бях на морето! Цяла зима бях копнял за този миг. Сбъдваха се летните ми мечти. Багажът си го разопаковах буквално за 10 минути. Поради липса на душ се измих криво-ляво на мивката в ъгъла, избръснах се и излязох на първата за ваканцията разходка край морето, облечен в леки ленени панталони, изгладена още у дома в София бяла риза с къси ръкави и любимата си сламена шапка с тясна периферия. Беше 10,40 сутринта, през август, а аз бях на върха на блаженството.
Предстоеше ми вълнуващо лято…

- На този му предстои вълнуващо лято...- проточи лигаво 14-годишната Сара и компанията около нея се разкикоти подмазвачески.
Сара беше красива като фотомодел, а баща и държеше половината от хотелите в Златни пясъци, без да е министър, така че винаги беше добре да си на една вълна с нея. Лятната мечта на компанията и беше проста - да са заедно със Сара, да могат да я натиснат един-два пъти в ъглите (и да се хвалят след това наесен в училище) и тя да плаща сметките в летните дискотеки. Обектът на присмеха им - плешив 50-ина годишен чичко с широк бял панталон, риза с къси ръкави, очила и смешна шапка, мина край тях, поглеждайки ги с бялото на очите си. Компанията отново се разхихика.
- Много му се иска, но не му стиска...- рече отново Сара и развя буйната си златисто руса коса на крайморския бриз, после забрави цялата тази история.

Педофилът отмина с разлюляни от страст крачки шумната компания на Южния плаж. “R&B club”, прочете мимоходом крещящята табела на плажното заведение той, после правилно ориентиран от странното облекло и крехката възраст на посетителите, реши че това е някое от летните свърталища на варненските рапърчета. Кръчмата беше наистина тъпа, но онзи рус ангел... Ееех!...

Три дни по-късно Сара погледна скъпия си ръчен часовник насред дансинга в плажната дискотека. Беше 2:40 часа след полунощ. Майка и щеше да я убие. Сара ловко се изплъзна от мазната хватка на поредния тъп ухажор (който като всяко лято мечтаеше да я изчука), изпълзя от блъсканицата на дансинга и се опита да надвика воя на тонколоните, по които Мишо Шамара тъкмо обясняваше на около 4 000 15-годишни купонджии как и това лято мечтаел да изчука всички женки-женки.

-         Тръгвам си! - извика Сара на компанията си от

приятелки и приятели-свалячи, подпрени нехайно на бара, които се радваха на по-либерален вечерен режим от самата нея, по простата причина, че бяха с 2-3 години по-големи
- Майка ми ще ме убие. Закъснях. Ще се видим утре сутрин на Южния плаж.

Момичетата кимнаха с разбиране, поклащайки ханш под ритъма на рап парчето. Момчетата похотливо и смигнаха като един. Едно от тях вдигна окуражително към нея ръка с копирания от щатите жест “Окей!”. Утре щяха да се видят на плажа, няма проблем. Не знаеха, че я виждат за последно. С изключение на най-добрата и приятелка. Тя щеше да я види още веднъж преди погребението. В моргата…

Зарадвах се, като я видях отново, все едно я виждах за последно. На това му казвам аз изпълнена лятна мечта. Млада, свежа, напращяла. Сигурно беше още девствена. Какво му трябва още на човек след цяла година блъскане в счетоводната кантора, след дългите сиви зимни месеци в полите на Витоша, сам в ергенската си квартира, след омаломощаващото мастурбиране късно нощем над списанията със снимки на момичета, досущ като това, което в 3 часа сутринта почти на бегом изскочи от входа на плажната дискотека и само дето не ми се хвърли на врата в бързината.
- Извинете...- изрече задъхано то. Не го позна.
Мъжът обаче помнеше русите и къдри и уханието като от портокалови кори, съхнещи навръх коледа на рафта над камината, което сякаш искреше от кожата и.
- Късно е...- рече той с внезапно изтънял от сладостно вълнение глас - За къде бързаш, малката? Искаш ли да те закарам с колата? Навън по това време е пълно с лоши чичковци и не е добре да си сама, нали сладичко...

Тримата клошари бяха гладни. Не бяха яли от дни. Буквално бяха озверели от глад. Вечерта се очертаваше тягостна, дълга и безрадостна, но подобни нощи в техния живот бяха повече от песъчинките на плажа, така че бездомниците не се впрягаха особено. Сега-засега основната им цел в живота беше да намерят някъде място на завет край брега, където да стоварят дисагите и кашоните с боклук, личен багаж, парцали и открити в кофите “съкровища”, за да изкарат една що годе спокойна нощ. В торбата на единия от тях кротуваха две бутилки топло евтино вино, отмъкнати от малко магазинче край плажа още предиобед в моментен проблясък на късмет. Оставаше им само да намерят нещо за дъвчене, което да прокарат в къркорещите си стомаси си с долнопробното вино. Ако имаха поне малко късмет, може би днес щяха да се нахранят. Това беше тяхната лятна мечта. Всеки божи ден...
Тримата клошари се спуснаха тромаво в индийска нишка по стълбите към Южния плаж, отминаха мълчаливо шумната тълпа, събрана около кръчмата на Мишо Шамара “R&B bar” и се отправиха към запустелия басейн край морето.
В първия момент не видяха трупа. След това го наобиколиха, оглеждайки се предпазливо встрани. Часът минаваше 3 часа след полунощ. По брега нямаше жива душа ако се изключат окъснелите посетители на крайбрежните дискотеки в далечината и някоя и друга влюбена двойка, която по-скоро се чуваше, отколкото се виждаше в мрака. Тримата сгъстиха кръга около трупа на момичето. Спогледаха се с блеснали очи.
После, без дори да обели думи, онзи, в чиято торба виното все още чакаше мезе, се затътри по прибоя, за да търси съчки за огъня. Другият се приведе над тялото и го побутна преценяващо с къса пръчка.

-         Все още е топъл...- рече той с прегракнал от вълнение

глас - Пресен е... Можем първо да го опънем по веднъж, пък после ще стъкмим плажното барбекю и ще вечеряме...

Експресът Варна - София летеше в нощта, обливайки с мимолетните светлини на стотиците си прозорци схлупените нощни селца край трасето на жп-линията. От пръв поглед си личеше, че това са прозорци без мечти - нито зимни, нито летни.  Влакът спеше, но и живееше някакъв собствен си живот. 

Педофилът се беше изглегнал със затворени очи на седалката до прозореца, но не спеше. Докато тримата клошари вечеряха с трупа на Сара на Южния плаж във Варна, той за пореден път преживяваше наум сладостното опиянение от усещането за младост, свежест, невинност, болка и страст, с които русокосото момиче го беше дарило преди да умре. Дааа, това беше неговата изпълнена лятна мечта. Тя щеше да го топли през предстоящата гадна година на блъскане в счетоводната кантора, през дългите сиви зимни месеци в полите на Витоша, сам в ергенската си квартира, по време на обичайното омаломощаващо мастурбиране късно нощем над списанията със снимки на момичета, досущ като това, което беше оставил безжизнено след себе си на плажа. Но... това вече беше минало. Просто още един приятен спомен от лятото, от плажа и морето. Чакаше го обичайното монотонно ежедневие и работата, която щеше да му позволи и идното лято да се върне край брега при писъка на чайките и при онзи, ах, онзи аромат.
Сега-засега обаче мъжът се отпусна кротко в ласките на спомена и леко задряма. Просто се настройваше от утре да бъде отново счетоводител. Поне до следващото лято...

100-ина километра по на изток зад препускащия в нощта към столицата влак един от клошарите доволно се уригна и със задоволство надигна бутилката вино в отблясъците на лагерния огън, накладен на плажа…

КАМЕН ПЕТРОВ

Живот назаем

Обичам погребенията.

Опечалените пък обичат мен.

В това се състои целият кръговрат на живота ми.

Живот скромен, смирен, леко вмирисан на тамян от вечните служби над нечий гроб.

Знам.

Веднага ще се запитате дали съм свещеник.

Не.

Не съм.

Аз просто съм вечният оплаквач.

Чуйте...

                                                 *     *     *

Водя живот назаем.

Всъщност то моето не е дори живот.

Поне според общоприетите норми.

На някои им се гади от мен.

Слава на Бога, не са много ония, които знаят кой точно съм аз.

Казах вече – вечният оплаквач.

Професионалист съм.

С това си изкарвам хляба.

И наема.

И бирата.

Ще попитате какъв точно е номерът.

Ами, ще ви кажа.

Не е кой знае каква философия.

Доста просто е и дори прозаично.

Не съм некрофил.

Просто добре плача.

По природа имам една такава печална физиономия.

А – да не забравим – притежавам и сносен черен костюм.

Така че – живея от погребение на погребение.

Това е моят живот.

А той няма да е дълъг – поне според лекарите.

Имам рак.

Как да не се разплаче човек...

                                                          *     *     *

Цикълът е еднообразен.

Сутрин първо минавам да купя вестниците.

Всичките.

Сядам на кафе и прелиствам страниците със съобщенията за починалите и годишнините от нечия смърт..

Друго не чета.

Подир това обикалям града и търся по стълбове, стени и дървета прясно залепените некролози.

След което посещавам най-реномираните погребални агенции в града, както и офиса на фирма „Обреди”.

После просто се залавям за работа.

Признавам, че при първите си погребения и помени, страдах от сценична треска.

По-късно обаче това премина.

Чувствах се в свои води.

                                                    *     *     *

-         Вие от чия страна сте?- запита ме разциврена бабичка на поредното погребение, към което се присламчих – От страна на покойния или на вдовицата?

Макар, че и аз здравата ревях в момента, едва не се изхилих. Ега ти бабичката! Задава въпроса, все едно е на сватба, а не на погребение. Зачудих се за миг дали е истинска опечалена или ми е конкуренция. После отвърнах:

-         Втори братовчед на покойния съм.

-         Моите съболезнования!- ревна отново бабичката.

Отдалечих се от нея в първия възможен момент и застанал по-отстрани, се огледах в скромната тълпа край гроба.

Покойникът беше изкарвал хляба си като шивач.

Личеше му.

Опечалените изглеждаха доста опърпани.

Вдовицата плачеше за пластична операция и бърза смяна на гардероба си.

Най-сетне опелото свърши и всички се запътихме за ресторанта.

Мрачно се запитах какво ли ще е менюто. Питаех особени подозрения, че ще е доста постно, но – уви – това са рисковете на професията.

                                                     *      *      *

Успях да се уредя на следващото погребение едва след седмица. Обаче пък улучих джакпота. Погребваха известна меценатка, една от основателите на Балетния конкурс, шеф на Дружеството на жените-предприемачи, както и член на Туристическата камара в града.

Опечалените до един бяха баровци.

Баровци, баровци, баровци.

Паркингът на гробището беше задръстен от луксозни черни лимузини и джипове.

Трудно ми беше да се разплача.

-         Покойната не беше цвете за мирисане...- леко подхвърли от лявата ми страна един едър мъж с огромно шкембе, което издуваше скъпото му сако.

-         Беше голяма циркаджийка...- тихо откликна съседът ми отляво, който очевидно се движеше с лична охрана.

-         Никога не съм я харесвал.

-         Нито пък аз.

-         Чудя се дали балдъзата ще мога да я уредя за шеф на Сдружеството на жените-предприемачки, след като вещицата гушна букета...

-         Късмет ти желая.

-         Мерси.

Отдръпнах се от тях.

Попът завърши печалното си слово, прибра си кадилницата, свещите и богатите дарове от близките на починалата и отпраши към следващото погребение.

Тръгнахме към ресторанта.

Този път – слава Богу – беше наистина тузарски ресторант.

Преядох.

                                                                *      *      *

По-късно – с идването на пролетта – настана златно време за професионалните оплаквачи. Болни, сакати и старци взеха да мрат като мухи, мутри се стреляха и убиваха, политици посягаха на живота си, катастрофите по пътищата вземаха все повече жертви, и... навлязох в богат цикъл от погребения.

Първото ми пролетно погребение беше на едно момиченце. Дете. Само на 4 годинки, а вече беше сдало Богу дух.

Кахърна работа, изобщо.

Всички седят около малкото гробче и реват. Аз също. НАИСТИНА ми домъчня. Видях го на снимката при гроба. Ангелче. Русо, синеоко, с панделки и розова рокличка. Просто да го изядеш, прости ми, Боже!

-         Ох, детенцето миии!- виеше все още младата майка край пресния гроб.

-         Горкото...

-         Отиде си тъй мъничко...

-         Каква красавица щеше да стане...

-         Не е справедливо просто...

Седях сред тълпата, слушах приглушените гласове и бях съгласен с тях. Бях свикнал с погребенията, но от това просто ми се повръщаше.Пък още не бях ял.

После – на почерпката – се запознах с двама-трима от опечалените. Изглеждаха свестни хора. Особено онази червенокосата леля с големия бюст...

За всеки случай взех номера на телефона и.

                                                             *      *      *

Смъртта на политика всъщност не беше нищо особено. След като си заминаха военният оркестър и официалните лица от Президентството, Парламента и Кабинета всъщност останаха шепа хора, които разговаряха помежду си не много Богоугодно и с не особенна почит към мъртвия, когото нетърпеливите гробари вече бяха започнали да заравят пред очите на близките му.

-         Лека му пръст, голямо леке беше.- забеляза без интерес тлъст политик от една от управляващите в момента партии.

-         Хехе, да! За 3 години смени четири партии.-. подхвърли един небезизвестен депутат с мишо лице, който сам беше сменил 5 партии за четири години.

-         А на мен ми дължеше пари...- с досада въздъхна мъжага, в чието лице без изненада разпознах известен „бизнесмен” и постоянен герой на криминалните хроники.

-         То на кого ли не дължеше...- въздъхна дебелият и отри потта от лицето си с огромна носна кърпа.

-         Чичо ми беше, а се оказа голяма скрънза.- подсмръкна някакъв мърльо от задния ред – Един лев не ми е оставил в завещанието си.

-         То така се правят пари, малкия.- констатира мутрата.

-         Е, Бог да го прости, на любовницата си остави някой и друг милион поне.- рече отново дебелият.

-         Амин!- съгласиха се другите.

                                                               *      *      *

Макар отдавна да практикувам този занаят, едва сега проумях, че да се включиш в погребението на голяма мутра, не е шега работа. В първия момент помислих, че пак пристига Папата или лично президентът на САЩ. Ега ти охраната, ега ти чудото. Трябваше да се досетя още на входа, когато видях голям зор да се промъкна пеша край паркираните на всеки квадратен сантиметър джипове и лимузини. После ме завардиха едни големи момчета с тъмни костюми, слънчеви очила и някакви слушалки в ушите.

По-нататък видях снайперисти. Наоколо имаше разположени и около стотина ченгета, които май не правеха нищо, само ни гледаха сеира.

-         Ти къде бе?!- дръпна ме една от горилите, когато се запътих към входа на гробището, понесъл неизменните цветя и свещички.

-         Ами... На погребение...

-         Кво погребение?

-         Ми... То... На господина... Стар семеен приятел...- кимнах боязливо с глава към пищния некролог на покойната мутра, лепнат на входната врата на гробището.

-         Айде влизай.

И влязох.

Край гроба имаше поне стотина от едрите младежи – всичките облечени в черно и с черни очила. Някои плачеха, други очевидно се пипаха по пищовите. Проблемът беше там, че мутрата беше гръмната с 15-ина куршума в мерцедеса си насред столицата и сега копелетата искаха отмъщение.

Въобще не се вписвах в картинката.

Бях облечен в стария си и доста протрит траурен костюм, с измачкана и захабена риза отдолу, с проскубана вратовръзка, с обувки на бос крак. Кво да кажа, нямах пари даже и за чорапи.

Прикрих се криво-ляво зад една юка и заслушах службата.

После попът се напя, мутрите се нареваха и всички дружно тръгнаха към ресторанта. „Шератон”!

Ега си погребението!

Айде без мене тия...

                                                            *      *      *

Отидох на това погребение, без да очаквам нищо особено. Смърт като смърт, няма значение чия беше този път. Гроб, свещеник, венци и цветя, опечалените – наредени в кръг. До болка позната картинка.

После обаче – докато полагах цветята пред купчината пръст – надзърнах по навик в ковчега.

Изтръпнах!

Невярващ на очите си, отново погледнах вътре. Оттам – с широко отворени, оцъклени очи - ме гледаше собственото ми восъчно лице.

МОЕТО ЛИЦЕ!

Озърнах се трескаво наоколо.

Не видях сълзи. Не видях скръбни физиономии. Хората наоколо явно здравата се веселяха на собственото ми погребение. С ужас разпознах чертите на всеки от опечалените. Сред тях бяха 4-годишното момиченце, шивачът, мутрата, политикът, бизнес-дамата, още десетки други, на чиито погребения бях присъствал през годините... Сигурно после щяха да отидат заедно в ресторанта и да се натъпчат на мои разноски...

Ако не бях мъртъв, щях да припадна.

После изкрещях и... се събудих.

Поредният кошмар, рекох си, докато плисках потното си от ужаса на съня лице на чешмата в банята.

А след това следваше и поредното погребение.

Живот на заем – това е.

Моят живот...

КАМЕН ПЕТРОВ

Окопът

Окоп.

Най-обикновен окоп.

Нищо повече от това.

Така си мислеше, докато багерът копаеше меката пръст между двата жилищни блока в центъра на града. Тясната траншея (20 метра дължина и два метра ширина) бързо се оформяше пред очите му.

Просто окоп.

Около него машините боботеха (също както ТОГАВА), пръстта се сипеше и ронеше, небето бе навъсено преди първия зимен сняг.

Окоп.

Той се огледа с кръвясали очи.

Наоколо кипеше оживена дейност, а той все едно не беше тук.

После изведнъж си даде сметка, че е част от цялото. За Бога, и той работеше за тази компания. От там идваха парите, с които преживяваше в последните месеци. В момента дори беше на работа, а не си даваше сметка за това. Той реши да се стегне.

Спомни си къде се намира. Беше на поредния обект. Бяха го наели в местната гадоразпределителна компания и днес копаеха в междублоковото пространство за полагането на нов газопровод. Това пред него не беше окоп или траншея, а поредният глупав ров, в който щяха да полегнат тръбите за газта, захранваща околните апартаменти.

Опомни се, рече си. Опомни се или вече никой никъде няма да те наеме до живот.

(Окоп).

Отърси главата си като след тежко пиянство.

Трябваше да се стегне или никой никога повече нямаше да го наеме на работа.

Ветеран, пфу!

Стана и взе лопатата.

Изкопът вече се беше очертал. Оставаше да се изравнят дъното и стените преди машината да нареди газопродова – тръба след тръба, болт след болт – точно като в някоя шибана научно-фантастична приказка.

Докато заравняваше дъното с лопатата, изведнъж погледът му попадна на нещо, чието място определено не беше тук. Той спря за миг, после се наклони напред, за да фокусира по-добре предмета, попаднал пред очите му.

За Бога, беше парче копринен розов плат!

И... плът!

Той застина, вдигнал лопатата над земята.

Не може да бъде!

В дъното на изкопа имаше труп. По-всичко личеше, че е тялото на малко момиченце. Той вътрешно изстена. През последната седмица новините бълваха отрова по повод поредното грозно убийство. Неизвестен изверг беше отвлякъл и заклал 4-годишно момиченце. После трупът изчезна. Полицаите предполагаха, че е закопан някъде и никой никога повече няма да го види. А ето сега – тук в земята пред него – имаше нещо, нещо, което определено приличаше на детско трупче. Нима...

Отпусна лопатата и се срина на колене в дъното на рова.

Скоро не беше преживявал такъв потрес.

Всъщност се беше случвало само два пъти в живота му.

Когато замина като доброволец в Ирак (О, все едно беше преди хиляди години!). И когато... когато загуби по този нелеп начин момиченцето си (А тя беше едва на 6!).

Изхлипа и закри лице с ръцете си.

Не можеше да го преживее.

Не и този път.

Кошмарът в Ирак все някак го беше преживял, макар и с големи усилия. Нелепата смърт на дъщеря си обаче все още не можеше да преглътне. Рак. Беше едва на шест и – рак! Нямаше Господ!

Той отново изхлипа.

Дъщеря му беше мъртва вече от 2 години, а сега в краката му вероятно лежеше обезобразеното трупче на онова нещастно дете, жертва на извратените действия на някакъв изверг.

Той изкрещя от болка (смътно почувства кръвта, когато прехапа устните си) и започна бясно да копае пръстта с голи ръце.

Ето показа се краче, рокличка, детска ръчичка, едно синьо изцъклено око, кичур руса коса...

Той се приведе и хвана малкото трупче.

Застина.

Държеше в ръката си кукла.

Детска, пластмасова кукла.

Дори не каза „Мамо!”...

Куклата падна от отпуснатата му ръка.

Обезсилен, той се отпусна върху рохкавата пръст на края на рова и заплака, закрил лице с шепите си.

Не знаеше защо плаче.

Дали от скръб или облекчение.

При все това продължи да плаче.

Плачът беше изцеление.

Или не...

Камен Петров

Екарисаж на плажа

Всеки тук в Русе през зимата ми вика: „Пич, страхотно направи като се махна от този малък град. Сега сигурно живот си живееш - работиш на брега на морето, мадами на плажа, купони край басейни, яхти, барбекюта, чужденки... Ех, летни мечти, браточка...”.
Вярно, не е за пренебрегване да работиш на морето, за което цял живот си мечтал. Малката подробност е, че моята работа е в екарисажа за домашни любимци на плажа...

Най-трудно се свиква с миризмата.

Лете тя е наистина всепроникваща.

О, да!
Хората мечтаят за лятото. Аз мечтая за достатъчно силен дезодорант. Или за един добър североизточен бриз. Или за противогаз.
Писнало ми е от домашни любимци и труповете им. Писнало ми е от лятото и от морето.
Да направиш екарисаж на плажа едва ли е най-умното нещо на света. Да работиш в него - още по-малко.

Няма нищо по-тъжно от това да кормиш дресирана катеричка на пясъка под сянката на чадъра, докато в съседство народът куфее, купонясва, чифтосва се и се къпе на воля в разгара на лятното веселие.

Няма нищо по-самотно от това да пълниш търбуха на животинчето с трици под палещото лятно слънце на крачка от морето и в същото време да се преструваш, че мирише на маргаритки, а не на мърша - за да не обидиш случайно някого. Няма нищо по-нелепо от картинката на опечалената собственичка, ридаеща на крачка от работната ти маса, докато ти балсамираш малкото телце - доскоро фаворитизиран домашен любимец.
Това обаче е работата ми, няма как. Добре поне, че е сезонна.
Понеделник беше кофти ден. Донесоха ми трупа на починал от насилствена смърт опитомен пингвин. Тежеше 25 кила. Беше умрял отдавна. Причината за леталния край на домашния любимец беше моторна резачка.
Повърнах, измих ръцете и лицето си, сложих си хирургическата маска и започнах да го шия без удоволствие и без особени илюзии за крайния резултат. Имах чувството, че балсамиран дребен мъртъв келнер от някой от околните лъскави хотели, който не си е получил бакшиша навреме.

Алюзията обаче не ми помагаше в работата. Дори никак.
Докато работех, проследих с поглед Соня, масажистката от малкия басейн в другия край на плажа. Всяка свободна сутрин по това време минаваше край мен с една и съща походка (похотлива), с една и съща прическа (лъстиво разрошен рус водопад), с един и същи бански (до болка изрязани прашки и горнище, без което би изглеждала къде по-облечена). И днес Соня ми хвърли онзи особен поглед през рамо, докато минаваше край екарисажа, от който ме втрисаше, а после дълги часове в бунгалото онанирах сам в нощта, обсебен от нечисти летни помисли по нея.
- Здравей, малкия... - рече Соня и отмина в посока към плажа, а аз останах сам, потен и настръхнал, чудейки се какво по дяволите правя с живота си и защо пълня мъртви катерички със слама, вместо да пълня мадами като Соня с нещо друго. Лято е все пак, мамка му...

Хората купонясваха. Хората се веселяха, сношаваха, пиеха и повръщаха край мен, а денят сякаш нямаше край. Беше едва средата на сезона. Есента беше далеч.
Следващият ми пациент беше свинче. Не морско. Обикновено дворно прасе. Всъщност малка свиня. Надали беше по-дребна от 50-60 кила, макар и да не беше дочакала Коледата Невъзможна. Изглежда беше починала от преяждане. Това обаче не обясняваше напълно синкаво-зеления и тен, както и сълзите в очите на доскорошния и господар - 200 килограмова мутра с два мобилни телефона, златен ланец на врата с размерите на котвена верига и мерцедес, който накара чужденците наоколо да опулят очи и да питат гидовете си дали това случайно не е президентът на републиката.
- Искам го като жив... О, Цуци...- измуча през сълзи мутрата.
- Абсурд! Свинята вече се е вмирисала, а и бъка от бели червеи... - рекох и бързо прехапах устни. Явно ставах непредпазлив от горещината, а и Соня не излизаше от ума ми.
Мутрата се опули и приближи лице към моето, докато носовете ни не се опряха, ама съвсем. Дъхът му вонеше.
- Като жив... До утре сутринта... И копитцата му да са боядисани в златно...
- Да, господине...- измънках.
Ега ти понеделника!
После работих над ято обгазени канарчета (дърта брантия с много мангизи нейде от столичните квартали), настъпана кобра (депутатска съпруга с гуреливи разревани очи), застреляно от пътен патрул пони (престарял цирков артист от Босна), 7 кучета от 7 различни породи, предали богу дух по 7 различни причини (7, ама наистина различни собственици), 2 катерички с порок на сърцето (пак мутра), домашен заек, сдъвкан от сиамски котарак (много секси ученичка, приличаше на дъщерята на един местен бос), сиамски котарак, умрял от задушаване, докато дъвчел домашен заек (пенсионирана учителка), колабирал 300-килограмов делфин от местния делфинариум (дресьорът, и той плачеше, копелето) и 30 отстреляни от местната ловна дружинка бездомни кучета, погрешка донесени при мен, а не при районния кмет, който плащал по 10 кинта на парче.

С това понеделникът, Слава Богу, свърши.
Вторникът беше наред. Лятото нямаше край.
Винаги съм си мечтал за зимата посред август, докато хората бленуват за лятото зиме. Представете си обаче уханието на камината, напалена в някоя леденостудена януарска вечер, докато навън вятърът навява сняг в прозореца. Чаша червено вино с тлъста пържола, снежен човек на двора, ски през уикенда, любов върху меча кожа с любимата...

Не, през зимата не мечтая. Още по-малко по лятото. За мен лятото е безкраен низ от вмирисани на мърша дни, безброй шевове по труповете на чужди домашни любимци, онаниране нощем, мислейки за Соня... Не е за мен тая работа. Трябва да напусна скапания екарисаж. И на кой изобщо, по дяволите, му е хрумнала налудничавата идея да прави екарисаж на плажа? Защо се хванах тук на работа? Защо не изчуках Соня още първата нощ?
Все въпроси без отговор. Горещо е. Мирише. Работя по поредния домашен любимец, а умът ми е някъде другаде. Някой ден наистина ще пришия нечия заешка глава върху туловището на панаирджийска мечка и светът ще ми се види тесен...
В далечината се появи, свирейки с гумите си, огромен джип, който закова спирачки точно пред мен - тоест пред екарисажа. Поредната огромна просълзена мутра изскочи от автомобила под парещите августовски лъчи на слънцето, огряло като огромен бенгалски огън коледната елха на летния плаж, отрупан  с милионите искрящи коледни играчки на голи тела, пъстри чадъри, морски колела, джетове, бански, павилиони, кръчми...
Мутрата отвори багажника и се приближи с тромави крачки, понесла тежък пакет, опакован в амбалажна хартия.
Поредният делфин (пингвин, доберман, питон), помислих си с отвращение и побутнах настрани трупчето на поредния си пациент за деня - дребен пациент, порода минипинчер, изял кутия с вакса да обувки.
Можеше да почака, копелето. Определено.
Развързах престилката, захвърлих гумените ръкавици и хирургическата маска в краката на опулената мутра и напуснах завинаги гадния плажен екарисаж под погледа на изумения си шеф. Трупчето остана да вони безпомощно зад мен над напечената от слънцето хирургическа маса.
Намерих Соня просната по ослепителни монокини на хавлията си върху пясъка. Наоколо беше събран обичайният антураж от проточили лиги гларуси на средна възраст. Четеше книга.
Коленичих в горещия като ада пясък пред нея, без да обръщам внимание на присмехулните погледи наоколо /”Ега ти как вони тоя”, рече някой зад мен, но този път не му обърнах внимание/. С треперещи ръце извадих от джоба си нашийника на застреляния с 15 куршума от пътен полицай доберман, който бях препарирал предния ден, и си го нахлузих на врата.

Соня скочи на крака. Наоколо се разкикотиха открито. Някакъв папарак защрака със светкавицата, а може да са били и от „Господари на ефира”. Приближи се плажен полицай.
Изръмжах.
После заринах с крака в дюните.
Вдигнах дружелюбно задника си към небето и зарових муцуна в пясъка.
- Обичам те, Соня! Позволи ми да бъда твоят домашен любимец... Твоето куче... Твоят пинчер...- изграчих, плюейки пясък, фасове и книжни салфетки под горещото немилостиво лятно слънце, което като че ли ми се присмиваше от висотата на своите неизменни ежегодни 365 слънчеви бани.
Соня ме изгледа с отвращение.

-         Мразя шибаните пинчери… Предпочитам някой ротвайлер…- рече тя,

после фръцна невероятното си дупе и се изнесе от плажа заедно с мазно копеле на средна възраст, на чийто бански висеше тежка връзка ключове с емблемата на Мерцедес.

Мазното копеле ротвайлер на верижка. Жалко, че не беше от моя контингент. Сега щеше да е пълен с трици.
Останах сам, коленичил на пясъка, между зъбите ми проскърцваха милион малки солени кристалчета. Отсреща следобедният прибой бучеше като зле поставена опера на Вагнер. Плажуващите се разотиваха по хотелите.

Останах сам.
О, по дяволите! В такива моменти наистина мразя лятото. Понякога направо ми се приисква да основа един интернет сайт за изкуство и да организирам конкурси с теми като „Мечти по лято”, така че да събирам разпилените мисли на хиляди безименни хора и да се кикотя над тях пред камината у дома в някоя февруарска вечер, посръбвайки си червено вино на светлината на огъня, докато навън снежинките правят безкраен реверанс пред способността на хората да живеят насън.

Дори и през лятото.

Или особено тогава...

КАМЕН ПЕТРОВ