вторник, 31 януари 2012 г.

Срещу движението


Speed, give me what i need
Yeah – white lighting
Let’s speed, on speed
On wheels, on wheels
Speed, oh let it bleed
Yeah – greased lighting
Let’s speed, on speed
On wheels, on wheels
                        “Speed”, Billy Idol
Карам колата си по магистралата с 220 километра в час.
Кефя се максимално – и на пътя, и на колата, и на скоростта.
Колата ми е чисто нова, спортна е и мощна, колкото си искате.
Пешеходците край пътя и шофьорите на платното ме гледат завистливо, леко шокирано, с някаква дистанция.
Летя, летя, летя по шосето, бърз, неконтролируем, опиянен, смел колкото си искам, неуловим.
Проблемът е единствено там, че карам… срещу движението.
Да, качил съм се с колата си в платното на насрещното движение и цепя отсрещните автомобили на две с муцуната на моя 8-цилиндров звяр, с рева на клаксона си, със свистящите гуми и ревящия тунингован двигател, вчера разминах на едно кръстовище Хънтър С. Томпсън, мамка му!.
Отсреща отчаяно ми присвяткат с фаровете, надуват клаксони, крещят беззвучно иззад затворените си странични стъкла.
Обезумели са, казвам ви.
А на мен изобщо не ми пука.
В крайна сметка животът си е мой, колата също, дори съм си платил винетката. Освен това няма други пътници в купето при мен. Сам съм, както винаги, дори когато съм сред хора. Карам бясно на своя отговорност, поднасям по завоите, подминавам коли, камиони, бензиностанции и дървета, все едно са от картон, че ги няма, че са измислени от някой друг – по-луд и от мен.
Животът ми е скорост, цял съм скорост, нищо друго не ме интересува.
Размазаното под гумите куче, самотният учуден палец на стопаджията към пътя, панорамата на морето, летящо ниско долу под мен, напразният напън на някакъв пътен полицай да ме спре /и вероятно да ме глоби или изнуди, копелето/ - никой от тях не значи нищо за мен.
Никой.
Нищо.
Дишат ми прахта, това е.
Прелетявам неуловим край десетки по-малки градове и градчета – сиви и прашни, затънали в мизерия, с дупки по асфалта и тълпи безработни отчаяни хора по разбитите тротоари, няма бизнес, няма индустрия, няма образование или здравеопазване. 1984.
Подминавам обезлюдени, замрели селца, тъмни в нощта и пусти денем, с практически нулев стандарт на живот, буренясали комасирани ниви, подивял добитък и изпокраден инвентар.
Бегло зървам в страничното си огледало как зад мен изостават и бързо се смаляват в малки неразгадаемо-йероглифни точици: 7 убийства, 5 изнасилвания, 24 грабежа, 7 взлома, 1 обир на банка, 87 катастрофи с 45 смъртни случая, наркоман колабира, Ракът и Спинът отиват прегърнати на бар на по чаша алкохол-менте, родилка ражда 55-тото за тази година мъртво бебе в някакво АГ, просяци просят, клошарите са без клош панталони, кучета се зъбят – и те са гладни като останалите, горките, инсулт-инфаркт, инсулт-инфаркт, инсулт-инфаркт, малко корупция, малко подкупи, малко емиграция, малко дрога, малко пропиляна любов, малко несбъднати мечти, малко ала-бала, като всеки един друг ден наоколо…
Някъде от прелитаща насреща ми кола за миг гърми чалга /”Ооо, аз съм волна пеперудаааааааааааааа и летя от цвят на цвяяяяяяяят…”, вие цицореста бездарна кака по скъпата стереоуредба и отминава на майната си, вероятно към „Син Сити”/.
Майната им на всичките!
Надувам си още по-силно последния албум на Rammstein, свиркам си Engel, този момент именно е израз на моя болезнен вечен Sehnsucht по недостижимото – Rеise-Rеise, хахахаха!
Бърз съм като смъртта и летя срещу движението.
Това си моят личен Highway to hell и ще си го прелетя до край.
Толкова съм бърз, че алкохолът не ме лови, макар да пия от часове и дни в движение -     всъщност – май вече цял живот, и дори не ме хваща, не мога да се напия дори, за махмурлук и цироза да не говорим, хахаха.
Дори пътното ченге, горкото, край което изфучах с мръсна газ преди малко, скочи като ужилено от катафалката и загърмя с пищова по мен, но бях толкова бърз, а ченгето толкова просто, че куршумите дори не настигнаха задната броня на колата, а пльокнаха в някаква дупка на иначе уж първокласната високоскоростна модерна магистрала, каквито напоследък ги откриват на килограм и които трябвало да ни отведат до Европа.
Всъщност, майната и на Европа!

Аз карам бясно срещу движението, нагоре в Космоса, надолу в Ада, напред към километричните камъни, назад към природата, хахаха, bon soir, Жан-Жак, mon ami!
Летя срещу движението и ще карам така до края на света, докато се размажа в някоя зверска, кървава, ужасяваща, патологично и телевизионерски интересна катастрофа за праймтайма и за учебниците… или поне докато имам бензин в резервоара.
После просто ще спра.

Камен Петров

1 коментар:

Анонимен каза...

Стига вече тъмнина и мрак..... Искаме ново НАЧАЛО.... мЦ