вторник, 24 януари 2012 г.

Окопът


Окоп.
Най-обикновен окоп.
Нищо повече от това.
Така си мислеше, докато багерът копаеше меката пръст между двата жилищни блока в центъра на града. Тясната траншея (20 метра дължина и два метра ширина) бързо се оформяше пред очите му.
Просто окоп.
Около него машините боботеха (също както ТОГАВА), пръстта се сипеше и ронеше, небето бе навъсено преди първия зимен сняг.
Окоп.
Той се огледа с кръвясали очи.
Наоколо кипеше оживена дейност, а той все едно не беше тук.
После изведнъж си даде сметка, че е част от цялото. За Бога, и той работеше за тази компания. От там идваха парите, с които преживяваше в последните месеци. В момента дори беше на работа, а не си даваше сметка за това. Той реши да се стегне.
Спомни си къде се намира. Беше на поредния обект. Бяха го наели в местната гадоразпределителна компания и днес копаеха в междублоковото пространство за полагането на нов газопровод. Това пред него не беше окоп или траншея, а поредният глупав ров, в който щяха да полегнат тръбите за газта, захранваща околните апартаменти.
Опомни се, рече си. Опомни се или вече никой никъде няма да те наеме до живот.
(Окоп).
Отърси главата си като след тежко пиянство.
Трябваше да се стегне или никой никога повече нямаше да го наеме на работа.
Ветеран, пфу!
Стана и взе лопатата.
Изкопът вече се беше очертал. Оставаше да се изравнят дъното и стените преди машината да нареди газопродова – тръба след тръба, болт след болт – точно като в някоя шибана научно-фантастична приказка.

Докато заравняваше дъното с лопатата, изведнъж погледът му попадна на нещо, чието място определено не беше тук. Той спря за миг, после се наклони напред, за да фокусира по-добре предмета, попаднал пред очите му.
За Бога, беше парче копринен розов плат!
И... плът!
Той застина, вдигнал лопатата над земята.
Не може да бъде!
В дъното на изкопа имаше труп. По-всичко личеше, че е тялото на малко момиченце. Той вътрешно изстена. През последната седмица новините бълваха отрова по повод поредното грозно убийство. Неизвестен изверг беше отвлякъл и заклал 4-годишно момиченце. После трупът изчезна. Полицаите предполагаха, че е закопан някъде и никой никога повече няма да го види. А ето сега – тук в земята пред него – имаше нещо, нещо, което определено приличаше на детско трупче. Нима...
Отпусна лопатата и се срина на колене в дъното на рова.
Скоро не беше преживявал такъв потрес.
Всъщност се беше случвало само два пъти в живота му.
Когато замина като доброволец в Ирак (О, все едно беше преди хиляди години!). И когато... когато загуби по този нелеп начин момиченцето си (А тя беше едва на 6!).
Изхлипа и закри лице с ръцете си.
Не можеше да го преживее.
Не и този път.
Кошмарът в Ирак все някак го беше преживял, макар и с големи усилия. Нелепата смърт на дъщеря си обаче все още не можеше да преглътне. Рак. Беше едва на шест и – рак! Нямаше Господ!
Той отново изхлипа.
Дъщеря му беше мъртва вече от 2 години, а сега в краката му вероятно лежеше обезобразеното трупче на онова нещастно дете, жертва на извратените действия на някакъв изверг.
Той изкрещя от болка (смътно почувства кръвта, когато прехапа устните си) и започна бясно да копае пръстта с голи ръце.
Ето показа се краче, рокличка, детска ръчичка, едно синьо изцъклено око, кичур руса коса...
Той се приведе и хвана малкото трупче.
Застина.
Държеше в ръката си кукла.

Детска, пластмасова кукла.
Дори не каза „Мамо!”...
Куклата падна от отпуснатата му ръка.
Обезсилен, той се отпусна върху рохкавата пръст на края на рова и заплака, закрил лице с шепите си.
Не знаеше защо плаче.
Дали от скръб или облекчение.
При все това продължи да плаче.
Плачът беше изцеление.
Или не...

Камен Петров
Публикуване на коментар