Всъщност работата ми е добра.
Плащат прилично.
Ползвам работни дрехи, болнични и годишен отпуск, често дават премии.
Вярно, май не е особено престижна /особено според оная патка - жена ми/, но в днешните нечовешки кризисни времена няма лоша работа.
Има само хора без работа.
Работя вече трета година като „оператор на четириколесно безмоторно превозно средство, категория „Г”, поне според длъжностната ми характеристика.
Сиреч – тикам професионално пазарска количка на паркинга между хипермаркетите край Околовръстното.
Тикам денем, тикам нощем. Тикам в снега през зимата и в жегата през лятото. Тикам в дъжд и сухо време, насред криза и по президентските избори. Хората щъкат насам-натам, правят любов, вдигат къщи, спят или будуват, аз тикам.
Такава ми е работата, какво да правиш.
Преброил съм ги вече милион пъти. Точно 268 крачки в едната посока от летящите двойни врати на единия хипермаркет до летящите двойни врати на другия. 268 са и в обратната посока. Напред-назад, напред-назад. Зиме и лете. Денем и нощем. В едната посока обикновено тикам пълна количка, а в другата – празна, но не е задължително. Зависи от капацитета на съответния хипермаркет.
По-старите бутачи на колички от мен разказват, че в едни други времена, някъде отпреди Кризата, количките не сновели като сега само между двата огромни магазина. Тогава били бутани от хипермаркета до колата на съответния клиент, където ги разтоварвали в багажника. После заключвали изпразнената количка в специално съоръжение пред магазина. Казват още и че количките не били бутани от оператори като нас, а от самите клиенти… Нямало дори такава професия като нашата по онова време, разправят… Хм… Някак си не ми се вярваше тая работа. Не мога да я проумея просто. Как?!
Обясняват ми как.
По него време наистина още нямало Криза, а хората притежавали пари. Затова и поне веднъж седмично палели колата и отивали на голямо пазаруване в хипермаркета. Сами си бутали количката, сами си избирали стоките, сами си плащали и сами си ги разтоварвали в багажниците. Затова и навсякъде имало разхвърлян боклук от използваните, изядени и изпити стоки – опаковки, бутилки, кутии, найлонови торбички, презервативи, огризки, изрезки, рекламни брошури, кашони, капачки, кокали, кори, дръжки, всякакви отпадъци. Преливали от контейнерите за боклук, препълвали кошчетата, въргаляли се по улиците, хората направо газели боклук, но пак продължавали да купуват.
Потребителско общество било това, викат старите бутачи.
Консуматорско.
В него почти всеки притежавал едно-друго, но повечето вещи били непродаваеми, защото имало всеобщо предпочитание към нови неща.
Хипермаркетите процъфтявали и се множали, а малките квартални магазинчета, бакалиите, месарниците и хлебарниците фалирали една след друга с такава скорост, че много бързо от тях не останало нищо.
Сега, струва ми се, е по-добре. Хората имат възможност да продават старите си консервени кутии, оглозганите пилешки кости, употребените шишета от шампоан, старите си вестници. И добре се продават, честно. На черния пазар, разбира се, защото в наше време хипермаркетите не са места за продаване и купуване, а бакалии отдавна няма.
А онези, които ви разправят, че разни неща са на изчерпване, просто имат за цел да вдигат цените на черно.
Такива тъпанари искат да върнат времето назад.
Преди Кризата.
Реформатори някакви и антиутописти.
Радетели за връщането на – тпу! – консуматорското общество, на купуването, продаването и боклука.
С една дума, копелета, които трябва да се изправят до стената на хипермаркета и да се разстрелят, защото такива като тях искат да оставят без работа такива като мен. Сиреч – операторите на четириколесно безмоторно превозно средство, категория „Г”, разбирай пазарска количка.
А всъщност работата ми е добра.
Плащат прилично.
Ползвам работни дрехи, болнични и годишен отпуск, често дават премии.
Вярно, май не е особено престижна /особено според оная патка - жена ми/, но в днешните нечовешки кризисни времена няма лоша работа.
Има само хора без работа.
Затова си бутам количката денонощно, без да мрънкам, между двата хипермаркета, и си свиркам едно старо парче – ей тъй, да минава времето.
Доволен съм, работя, сит съм и облечен.
И това е така само защото днес хипермаркетите НАИСТИНА СЕ САМОЗАДОВОЛЯВАТ, а бакалиите – Слава Богу! – са мъртви. Всичко е много просто. Има си хипермаркети, които продават разни неща, както и други хипермаркети, които ги изкупуват обратно. /Казват, че докато този процес не постигнал пълно равновесие, все още съществували повече отпадъци, отколкото е редно и отколкото човек можел да изяде, изрине и изхвърли/. Така и вълкът е сит, и агнето цяло. Хипермаркетите пак си забогатяват, по улиците няма боклук, такива като мен имат работа, останалите въртят далавери на черния пазар, защото и без това повечето са безработни след смъртта на малкия бизнес…
А аз си тикам и тикам количката, тикам, тикам, тикам.
Тикам денем, тикам нощем. Тикам в снега през зимата и в жегата през лятото. Тикам в дъжд и сухо време, насред криза и по президентските избори.
Тикам и си подсвирквам.
Доволен съм от статуквото.
Още по-доволен съм обаче, когато понякога към мен се доблиши с ококорени очи някое сополиво хлапе /на което разни дъртаци като моите стари бутачи са натъпкали с глупости главата/ и вика:
- Дай ми да побутам мъничко количката, бе бате!
- Абе я си гледай работата… и отвръщам учтиво и отминавам.
Тикайки.
Защото това са моите 15 минути слава, както е казал навремето преди Кризата някакъв изрусен тип на име Анди Уорхол, който – казват – бил безработен, саможив и странен тип, който много драпал да стане известен.
Ама на!
Нямал си количка за бутане…
Камен Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар