сряда, 25 януари 2012 г.

Живот назаем


Обичам погребенията.
Опечалените пък обичат мен.
В това се състои целият кръговрат на живота ми.
Живот скромен, смирен, леко вмирисан на тамян от вечните служби над нечий гроб.
Знам.
Веднага ще се запитате дали съм свещеник.
Не.
Не съм.
Аз просто съм вечният оплаквач.
Чуйте...

                                                 *     *     *

Водя живот назаем.
Всъщност то моето не е дори живот.
Поне според общоприетите норми.
На някои им се гади от мен.
Слава на Бога, не са много ония, които знаят кой точно съм аз.
Казах вече – вечният оплаквач.
Професионалист съм.
С това си изкарвам хляба.
И наема.
И бирата.
Ще попитате какъв точно е номерът.
Ами, ще ви кажа.
Не е кой знае каква философия.
Доста просто е и дори прозаично.
Не съм некрофил.
Просто добре плача.
По природа имам една такава печална физиономия.
А – да не забравим – притежавам и сносен черен костюм.
Така че – живея от погребение на погребение.
Това е моят живот.
А той няма да е дълъг – поне според лекарите.
Имам рак.
Как да не се разплаче човек...

                                                          *     *     *

Цикълът е еднообразен.
Сутрин първо минавам да купя вестниците.
Всичките.
Сядам на кафе и прелиствам страниците със съобщенията за починалите и годишнините от нечия смърт..
Друго не чета.
Подир това обикалям града и търся по стълбове, стени и дървета прясно залепените некролози.
След което посещавам най-реномираните погребални агенции в града, както и офиса на фирма „Обреди”.
После просто се залавям за работа.
Признавам, че при първите си погребения и помени, страдах от сценична треска.
По-късно обаче това премина.
Чувствах се в свои води.

                                                    *     *     *

-         Вие от чия страна сте?- запита ме разциврена бабичка на поредното погребение, към което се присламчих – От страна на покойния или на вдовицата?
Макар, че и аз здравата ревях в момента, едва не се изхилих. Ега ти бабичката! Задава въпроса, все едно е на сватба, а не на погребение. Зачудих се за миг дали е истинска опечалена или ми е конкуренция. После отвърнах:
-         Втори братовчед на покойния съм.
-         Моите съболезнования!- ревна отново бабичката.
Отдалечих се от нея в първия възможен момент и застанал по-отстрани, се огледах в скромната тълпа край гроба.
Покойникът беше изкарвал хляба си като шивач.
Личеше му.
Опечалените изглеждаха доста опърпани.
Вдовицата плачеше за пластична операция и бърза смяна на гардероба си.
Най-сетне опелото свърши и всички се запътихме за ресторанта.
Мрачно се запитах какво ли ще е менюто. Питаех особени подозрения, че ще е доста постно, но – уви – това са рисковете на професията.

                                                     *      *      *

Успях да се уредя на следващото погребение едва след седмица. Обаче пък улучих джакпота. Погребваха известна меценатка, една от основателите на Балетния конкурс, шеф на Дружеството на жените-предприемачи, както и член на Туристическата камара в града.
Опечалените до един бяха баровци.
Баровци, баровци, баровци.
Паркингът на гробището беше задръстен от луксозни черни лимузини и джипове.
Трудно ми беше да се разплача.
-         Покойната не беше цвете за мирисане...- леко подхвърли от лявата ми страна един едър мъж с огромно шкембе, което издуваше скъпото му сако.
-         Беше голяма циркаджийка...- тихо откликна съседът ми отляво, който очевидно се движеше с лична охрана.
-         Никога не съм я харесвал.
-         Нито пък аз.
-         Чудя се дали балдъзата ще мога да я уредя за шеф на Сдружеството на жените-предприемачки, след като вещицата гушна букета...
-         Късмет ти желая.
-         Мерси.
Отдръпнах се от тях.
Попът завърши печалното си слово, прибра си кадилницата, свещите и богатите дарове от близките на починалата и отпраши към следващото погребение.
Тръгнахме към ресторанта.
Този път – слава Богу – беше наистина тузарски ресторант.
Преядох.

                                                                *      *      *

По-късно – с идването на пролетта – настана златно време за професионалните оплаквачи. Болни, сакати и старци взеха да мрат като мухи, мутри се стреляха и убиваха, политици посягаха на живота си, катастрофите по пътищата вземаха все повече жертви, и... навлязох в богат цикъл от погребения.
Първото ми пролетно погребение беше на едно момиченце. Дете. Само на 4 годинки, а вече беше сдало Богу дух.
Кахърна работа, изобщо.
Всички седят около малкото гробче и реват. Аз също. НАИСТИНА ми домъчня. Видях го на снимката при гроба. Ангелче. Русо, синеоко, с панделки и розова рокличка. Просто да го изядеш, прости ми, Боже!
-         Ох, детенцето миии!- виеше все още младата майка край пресния гроб.
-         Горкото...
-         Отиде си тъй мъничко...
-         Каква красавица щеше да стане...
-         Не е справедливо просто...
Седях сред тълпата, слушах приглушените гласове и бях съгласен с тях. Бях свикнал с погребенията, но от това просто ми се повръщаше.Пък още не бях ял.
После – на почерпката – се запознах с двама-трима от опечалените. Изглеждаха свестни хора. Особено онази червенокосата леля с големия бюст...
За всеки случай взех номера на телефона и.

                                                             *      *      *


Смъртта на политика всъщност не беше нищо особено. След като си заминаха военният оркестър и официалните лица от Президентството, Парламента и Кабинета всъщност останаха шепа хора, които разговаряха помежду си не много Богоугодно и с не особенна почит към мъртвия, когото нетърпеливите гробари вече бяха започнали да заравят пред очите на близките му.
-         Лека му пръст, голямо леке беше.- забеляза без интерес тлъст политик от една от управляващите в момента партии.
-         Хехе, да! За 3 години смени четири партии.-. подхвърли един небезизвестен депутат с мишо лице, който сам беше сменил 5 партии за четири години.
-         А на мен ми дължеше пари...- с досада въздъхна мъжага, в чието лице без изненада разпознах известен „бизнесмен” и постоянен герой на криминалните хроники.
-         То на кого ли не дължеше...- въздъхна дебелият и отри потта от лицето си с огромна носна кърпа.
-         Чичо ми беше, а се оказа голяма скрънза.- подсмръкна някакъв мърльо от задния ред – Един лев не ми е оставил в завещанието си.
-         То така се правят пари, малкия.- констатира мутрата.
-         Е, Бог да го прости, на любовницата си остави някой и друг милион поне.- рече отново дебелият.
-         Амин!- съгласиха се другите.

                                                               *      *      *

Макар отдавна да практикувам този занаят, едва сега проумях, че да се включиш в погребението на голяма мутра, не е шега работа. В първия момент помислих, че пак пристига Папата или лично президентът на САЩ. Ега ти охраната, ега ти чудото. Трябваше да се досетя още на входа, когато видях голям зор да се промъкна пеша край паркираните на всеки квадратен сантиметър джипове и лимузини. После ме завардиха едни големи момчета с тъмни костюми, слънчеви очила и някакви слушалки в ушите.
По-нататък видях снайперисти. Наоколо имаше разположени и около стотина ченгета, които май не правеха нищо, само ни гледаха сеира.
-         Ти къде бе?!- дръпна ме една от горилите, когато се запътих към входа на гробището, понесъл неизменните цветя и свещички.
-         Ами... На погребение...
-         Кво погребение?
-         Ми... То... На господина... Стар семеен приятел...- кимнах боязливо с глава към пищния некролог на покойната мутра, лепнат на входната врата на гробището.
-         Айде влизай.
И влязох.
Край гроба имаше поне стотина от едрите младежи – всичките облечени в черно и с черни очила. Някои плачеха, други очевидно се пипаха по пищовите. Проблемът беше там, че мутрата беше гръмната с 15-ина куршума в мерцедеса си насред столицата и сега копелетата искаха отмъщение.
Въобще не се вписвах в картинката.
Бях облечен в стария си и доста протрит траурен костюм, с измачкана и захабена риза отдолу, с проскубана вратовръзка, с обувки на бос крак. Кво да кажа, нямах пари даже и за чорапи.
Прикрих се криво-ляво зад една юка и заслушах службата.
После попът се напя, мутрите се нареваха и всички дружно тръгнаха към ресторанта. „Шератон”!
Ега си погребението!
Айде без мене тия...

                                                            *      *      *

Отидох на това погребение, без да очаквам нищо особено. Смърт като смърт, няма значение чия беше този път. Гроб, свещеник, венци и цветя, опечалените – наредени в кръг. До болка позната картинка.

После обаче – докато полагах цветята пред купчината пръст – надзърнах по навик в ковчега.
Изтръпнах!
Невярващ на очите си, отново погледнах вътре. Оттам – с широко отворени, оцъклени очи - ме гледаше собственото ми восъчно лице.
МОЕТО ЛИЦЕ!
Озърнах се трескаво наоколо.
Не видях сълзи. Не видях скръбни физиономии. Хората наоколо явно здравата се веселяха на собственото ми погребение. С ужас разпознах чертите на всеки от опечалените. Сред тях бяха 4-годишното момиченце, шивачът, мутрата, политикът, бизнес-дамата, още десетки други, на чиито погребения бях присъствал през годините... Сигурно после щяха да отидат заедно в ресторанта и да се натъпчат на мои разноски...
Ако не бях мъртъв, щях да припадна.
После изкрещях и... се събудих.
Поредният кошмар, рекох си, докато плисках потното си от ужаса на съня лице на чешмата в банята.
А след това следваше и поредното погребение.
Живот на заем – това е.
Моят живот...

КАМЕН ПЕТРОВ
Публикуване на коментар