четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Мъгла

                                 из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"


All veils and misty, Streets of blue
Almond looks, That chill devine
Some silken moment, Goes on forever
And we're leaving, Broken hearts behind
Mystify, Mystify me
Mystify, Mystify me
                              INXS, „Mystify” 
От вчера над града се спусна мъгла.
В началото прокъсаните и, млечно-бели воали плъзнаха по улици и площади, скриха от поглед залива към морето, погълнаха паркове, паркоместа и фасади на сгради. После мъглата стана буквално всепоглъщаща.
В един момент бях част от Живота.
После мъглата погълна Света.
Кръчми, институции и магазини хлопнаха кепенците. Затвориха летището и пристанището.
За радост на децата, училищата масово обявиха дървена ваканция.
Хората се скриха по домовете си, улиците опустяха. До едно време в мъглата продължаваха да се мержелеят все още самотните търсещи фарове на такситата, после и те изчезнаха.
Не пееха птички, не лаеха бездомни кучета, не виеха клаксони, не прелитаха самолети, дори съседът от долния етаж не псуваше и не блъскаше по стената, като всеки друг един ден.
Стоях си у дома и се почувствах адски самотен.
Пълна мъгла!
За щастие, не беше като мъглата на Стивън Кинг, в която бродеха незнайни кръвожадни създания, които жадуваха да разкъсат плътта ми.
За жалост обаче, не беше и като мъглата на Борис Виан, в която хората губят всякакви задръжки, а груповият секс на обществено място си е напълно в реда на нещата.
Просто мъгла. Чисто по нашенски.
Пълна скука, с две думи.
Някаква неясна размазаност, в която като нищо може да се претопиш, ведно с всичките си същности, мечти, копнежи и желания.
Едно нищо.
Мъгла в града.
Бях сам и покрай мен нямаше нищо.
Вселената, градът, кварталът, улицата, дори ченгето на ъгъла и просякът на входа на Морската градина бяха изчезнали.
Влязох в интернет, за да видя, какво за Бога става.
Нямаше обаче новини. Нито ексклузивни, нито преписани от прессъобщенията на институциите, нито никакви. Нямаше дори прогноза за времето.
Ето какво прочетох за мъглата в интернет:
„Мъглата представлява кондензирала водна пара във вид на микроскопични капки (при температура под 0°С - ледени кристали) в приземния въздушен слой. С други думи тя е облак, който започва от земната повърхност и намалява видимостта под 1 километър. Според видимостта мъглите се класифицират в 4 основни типа: много гъсти (видимостта е под 50 метра), гъсти (видимостта е от 50 до 200 метра), умерени (видимостта е от 200 до 500 метра), слаби (видимостта е от 500 до 1000 метра)”.
После интернетът изчезна.
Както, между впрочем, изчезнаха покритието на мобилния ми телефон, сигналът на радиото и всички канали на прескъпата ми сателитна телевизия, която така или иначе никой не гледаше и без това.
Може би, рекох си, ако имах радиоточка – като онази в кухнята на баба, която излъчваше неизменно и единствено само програма „Христо Ботев” на Националното радио – тя поне щеше да работи. Радиоточки обаче нямаше никъде в тази разпадаща се държава някъде от около 20 години насам.
Космическа самота.
И стенният часовник като че ли вече не цъкаше дразнещо като друг път.
Пълен информационен вакуум.
Дори Бареков не се обаждаше, за Слави Трифонов да не говорим.
Подгонен от депресията, реших да отскоча до кварталния магазин. Слязох на улицата и се придвижих до ъгъла, където беше денонощния, пълзейки стъпка по стъпка като някоя гейша от евтин японски порно филм. Държах се за стените, плъзгах крака по плочките на тротоара, накрая видях в мъглата да сияе размазаното червено-синьо петно на вечната реклама, която висеше над бакалията, и влязох.
- Здравейте…- рекох на нищото срещу мен, като се ориентирах криво-ляво в плътната млечнобяла пелена край мен, държейки се за щанда.
- О, здравейте, господин журналист! Толкова се радвам да влезе долу-горе нормален човек тук. Какво да бъде този път? Бутилка ирландско уиски?
Зарадван, че съм така известен, популярен и обичан от широките народни маси, почти се ухилих. После обаче магазинерката ме поряза в областта на егото някъде иззад мъгливата пелена в магазина:
- Добре, че все не може да намерите пари за нови зъби. По фъфленето ви познах.
Е, рекох си, толкова по въпроса с водещата роля на журналистиката у нас. С популярността, Петата колона, Четвъртата власт и прочее.
На глас обаче рекох:
- Дайте ми бутилка мерло, половинка кашкавал и една кутия от моите цигари.
После прегърнах покупките в шумолящата полиетиленова кесия, която носеше смърт на природата, и запълзях – отново като порно гейша – към входа на жилищния блок, където от десетина години насам обитавах една гарсониера под наем, която явно никой друг освен мен до този момент не бе пожелал да наеме.
У дома приседнах на фотьойла пред мъртвия телевизор, чиято тапицерия лепнеше от влагата, която се процеждаше през остарялата дограма, и разопаковах покупките си.
Мерлото се оказа всъщност шардоне и то от най-евтиното, вместо кашкавал в мъглата ми бяха пробутали сирене, а цигарите не само, че не бяха „от моите”, но даже се оказаха пакет, вместо кутия, плюс това от друга марка, която дори и не бях чувал.
Е, карай, казах си за сетен път, мъгливо е все пак и видимостта не е това, което се очаква да бъде, а и магазинерката не е първа младост, разсеяна е.
Пийнах гадно шардоне, гризнах от сухото сирене, изпуших половин цигара.
В ъгъла на стаята лежеше омаломощен от влага и самосъжаление златистият ми ритривър, който не изглеждаше нито златист, нито ритривър, нито породист. Приличаше на влажна купчина слама с тъжни и безнадеждни очи, дори не понечи да изпроси от сиренето.
Честно казано, гадната мъгла започваше да ми лази по нервите.
Отворих книга да почета, докато тръгне я радиото, я телевизията, я интернет, но страниците на романа също се бяха слепили от мъглата, все едно разлиствах кожите на прясно одрани жаби за дисекция в час по биология, а не последното издание на „100 години самота” на Маркес.
Захвърлих я в ъгъла, където тя каза едно „джап!” и се опитах да поспя.
„Кап-кап-кап”
Леглото също беше влажно.
Надигнах се и се опитах да набера своята любима по мобилния телефон, макар много добре да знаех, че ония задници – мобилните оператори, надали са направили нещо, за да възстановят връзката..
Комуникации, разбира се – нула.
Копелета, казах си, интересуват ги само сметките, а клиентът да ходи на майната си.
И любовта на живота ми се беше замъглила в този тъй мъглив ден, а скапаните метеоролози по телевизията го даваха оптимистично и слънчево, копелетата.
Отново се отпуснах в локвата, наречена „легло”, и с носталгия се замислих за онези не чак толкова отдавнашни времена, когато нямаше мобилни телефони, интернет и сателитна телевизия, и в които се живееше някак си сякаш далеч по-просто. Дадох си сметка, че всъщност никога не сме били чак толкова самотни, каквито сме днес – в ерата на мобилните комуникации, сред разцвета на технологиите, в навечерието на настъплението на роботиката, във времената, в които си намираш гадже по интернет, вместо в кварталната кръчма и ползваш рецепти за манджи от съмнителни сайтове, вместо от изпитаното тефтерче на мама.
Тогава, щом човек имаше среща, уговаряше си предварително дата и час.
Ако искаше да гледа хубав филм, ходеше с любимата на кино.
Искаше ли да чуе новия албум на U2, си купуваше ролката, касетата, диска.
Четеше ли му се, влизаше в книжарницата или биллиотеката.
Когато се влюбеше, не правеше група във „Фейсбук”, а просто купуваше бутилка вино и букет цветя.
Днес сме по-самотни от всякога и не ми беше нужна проклетата мъгла, за да го осъзная, нито ми трябваше механичното пиано на Вонегът, за да засвиря някой дърт, самотен, меланхоличен блус, който – така или иначе – никой нямаше да чуе.
Лежах в лепкавото си самотно легло, а навън, зад замъгленото стъкло на прозореца със старата дограма, се белееше, липсващ, Светът.
Мъгла, мъгла, мъгла.
Малки капки конденз, стичащи се по носа ми.
Приглушени звуци, удавени в зародиша си.
Неясни картини, които нищо не значат.
Самота.
Почувствах се ужасно.
После заспах и сънувах празни пространства.
Събудих се няколко часа по-късно.
Навън залязващото слънце къпеше в лъчите си привечерния град, който тътнеше с трафика си, изпускаше облаци отровни газове от ауспусите на колите и от дезодорантите ни, бързаше от работа за вкъщи или от вкъщи за поредния купон, редеше обичайния пъзел от вечери, театрални премиери, семейни скандали, кино прожекции, любови и изневери, убийства, обири и изнасилвания, художествени изложби и наркосделки, любов и омраза, възходи и падения, кариери и уволнения, мечти и страдание, богатство и бедност…
Моят град.
Мъглата обаче си беше отишла.
Бях проспал мига, в който слънцето беше пробило воалите и, за да окъпе за пореден път със светлината си този грозен, плашещ, алиениран свят.
А аз отново се чувствах самотен.
После слънцето залезе…
Камен Петров
Публикуване на коментар