неделя, 26 февруари 2012 г.

Прошка

"Сине, сине - ти си ангел мой,
сине, сине - Бог ли те изпратиииииииии..."
                                           ъндърграунд евъгрийн от зората на чалгата
Макар и кръстен в църква по ред стечения на обстоятелствата, винаги съм си мислел, че си оставам един отявлен атеист /а според други хора – още и нихилист, песимист, дадаист, антагонист, сюрреалист, далтонист, онанист, колумбист, протагонист, антихрист, велосипедист и - може би - антикомунист/.
Днес обаче иде реч за отношението ми към Църквата и нейните канони, по простата причина, че Българската православна църква почита църковния празник Неделя Сиропустна, наричан най-паче от народа чисто и просто Сирни Заговезни.
За да съм в тон с народопсихологията и църковните догми, взех пари назаем и според правилата подсигурих на скромната ни трапеза за двама, подредена с подчертано обреден характер, баница с фалшиво кисело мляко и сирене, както и с яйца от нещастни кокошки /за справка – МЗХ/, питка от брашно с недоказан произход, млин със сирене, което не е сирене, варени яйца /отново от нещастни кокошки/, риба /уловена от турски бракониери в нашата акватория на Черно море, после замразена и препродадена на черния пазар у нас/, както бяла халва с ядки и с неясен произход, която нямаше вкус нито на халва, нито на ядки, нито на нищо, а най-вече – на солени глоби от страна на контролните органи спрямо производителя, стига да го хванат и да няма разтворен чадър над него, нали…
Църквата твърди, че на Сирни Заговезни, според народните традиции, вечерта на празника при родителите се събират семействата и техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят с млечни храни. При мен в това отношение нещата се оказаха леко комплицирани, по простата причина, че единият ми родител го отнесе рака преди 4 години, а другият живее и самотува на 200-300 километра от поредната ми квартира. Все пак заговяхме с моята любима, с кучето, котката и все още нероденото ни бебе самосиндикално, с каквото има или – както биха казала вероятно светите отци – с каквото Бог дал. А Бог даде малко и тази година, може би защото още е криза, ама нейсе.
Чувал съм също, че на Сирни Заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове - целуват ръка и изричат: "Прощавай, мамо, тате..". В случая пък задължителният отговор бил "Господ да прощава, простен да си!". Понеже обаче аз самият за жалост съм вече доста по-стар от хората наоколо, с които така или иначе комуникирам ежедневно, както казах единият ми родител е там Горе, а другият – далеч и то край морето, а и не съм младоженец, та нямам и кумове, не знаех вече какво точно да целувам на светлия празник, нито от кого да искам прошка, а нужда от прощаване в моя случай определено има, вервайте ми…макар да не съм част от кастинга за "Кръстника", уви...
Подобна дивотия се получи на празника и с прословутото така наречено „хамкане”, когато след вечерята бабата завързва парче халва в края на червен вълнен конец и го завърта из стаята, докато деца, внуци и правнуси чаткат със зъби като прегладнял златист ритривър и се стремят да захапят парчето.  Обредът се наричал още "люшкане", поясни ми навремето баба ми Вичи. Тя обаче, както и баба ми Мара, а и всички прабаби, пралели, правуйни и прочее любими хора с ниски пенсии отдавна са в гроба. Така че хамкането си го хамкахме сами с моята любима, с кучето, котката и нероденото ни бебе. Купената от близкия хипермаркет халва обаче се оказа менте и се разпадна още във въздуха, а и лампиона на тавана, на който я бях вързал, гръмна, така че останахме без ток за цели 4 часа и се наложи масово да слезем долу в колата и да се топлим там на парното, докато дойдат техниците или докато свърши бензина…
Знам, да – знам, знам също, че по традиция вечерта на Сирната неделя мъжете оповестяват заговяването за Великден, стреляйки с пушка, но аз ловджия и рибар не съм и никога няма да бъда подобен простак, както пееше навремето Кирил Маричков от „Шурците”, тъй че не гръмнах, нито кошута разпорих, нито таранка зачерних...
Както и да е.
Вместо това се замислих за мама, сама там, на около 200 километра по полузавършената магистрала до морето, която вече се рушеше, така че скочих, взех евтино такси до аерогарата край Русе, която кипеше от живот и от пътнически, както и товарни превози, и хванах първия самолет до Варна, първа класа, голям самолет. Че и лети.
Пристигнах в апартамента на мама в последния момент – тя вече заговяваше и въртеше халвата – понечих да коленича и да и целуна ръка, но мъдрата възрастна жена, която беше точно с 20 години по-видяла, чувала и знаеща от мен, ме възпря, после коленичи на свой ред, взе ръката ми, която вонеше на цигари, в отрудената си длан и я целуна, и каза:
- Прости ми, сине, че съм те родила, без да те питам, в този грозен, жесток, умиращ свят… Но ако потрябва, бих те родила пак, защото те обичам така много… Прости ми и за това…

Камен Петров, Русе
26 февруари 2012 година, Сирни Заговезни

П.П. И все пак ми се ще на този ден и аз да поискам лицемерно прошка. От всички. Пък и халва ми се хапва...

Публикуване на коментар