вторник, 21 февруари 2012 г.

Мило дневниче…

There is no escape
  and that's for sure
  This is the end we won't take any more
  Say goodbye to the world you live in
  You've always been taking
  but now you're giving
  Searching, Seek and Destroy!”
                       Metallica “Seek and Destroy

6 април 1976 година
Мило дневниче, днес хванах една муха, която бръмчеше на прозореца и откъснах крилцата и. Гледах я с часове как се мъчи и все не умира. Мама и тате помислили, че съм изпаднал в нещо, което наричаха „кома”, и много се изплашиха, макар обикновено да се карат по цял ден, без да ме забелязват, и да си викат един на друг разни смешки като „курва” и „пияна свиня”. Аз пък не се изплаших, макар да съм само на 7 годинки, даже ми беше интересно. Много ме е яд, че още е ранна пролет и няма повече мухи, за да си поиграя…
14 май 1982 година
Мило дневниче, пукам гумите на съседите, троша им прозорците с камъни и тровя котките в квартала. Мама и тате се разделиха, но не мисля, че е заради това. Оня ден намерих в мазето един голям пирон и го забих с чук в гумата на колата на директора на училището. Не ме изключиха, но подочух, че ще продължа образованието си в ТВУ, вместо в СПТУ, каквото и да значи това.

21 юли 1985 година
Мило дневниче, мисля си, че тъпото гадже на сестра ми, дето все я натиска по ъглите и и пуска език, като си мисли, че не ги гледам, повече няма да се вози на Виенско колело на панаира. Всъщност, като си помисли човек, надали ще се вози на каквото и да било, след като го откара катафалката, а аз си купих захарен памук и стрелях по капачки на стрелбището, след като слязох от колелото и бях видял да идва линейката. Улучих!

6 април 1987 година
Мило дневниче, най-сетне завърших проклетото училище и взех шофьорска книжка. Веднага излязох с колата на тати на околовръстното и за 45 минути смазах на асфалта двама мъже, три жени, четири бездомни кучета, пет котки и известно количество дивеч, който и без това е на изчезване, тъй че на кой му пука. Накрая праснах челно таратайката в колата на някакъв задник от столицата, която явно струва майка си и баща си, и избягах от купона… пардон – от местопрестъплението.
10 ноември 1989 година
Мило дневниче, днес бях на митинг, даже на два. Едните тъпаци вееха червени знамена, а другите – сини. На мен не ми пукаше особено, щото и без това съм си далтонист по рождение. Пребих от бой четирима от първия митинг и петима от втория, да има демокрация и равноправие, дето се вика. После се прибрах в квартирата, измих се и гледах четири епизода на „Алф” един след друг, щото ми се бяха образували газове от ония копелета.

22 март 2001 година
Скъпо дневниче, днес претрепах от бой една чернилка, която ми се мотаеше в краката, докато си разхождах кучето в парка. Мисля, че беше някаква порода африкански негър и сигурно е студент в университета и си плаща. На мен обаче лично ми заприлича на мангал, от тия копелета, дето само крадат, просят и дишат лепило. За всеки случай дълго го ритах с кубинките и все ми се струва, че печката имаше късмет, дето не си носех бухалката. Иначе доста кърви, копелето, а кръвта му е червена като нашата, нищо, че е черен. После запалих един фас и звъннах на 112, преди да отида до бара да пия едно-две с аверите. Черен или не, нали и той е човек, мисля си. Все пак, и аз съм гледал „Амистад” и съм чел „Чичо Томовата колиба”.

2 февруари 2003 година
Мило дневниче, докато обикалях тази вечер по нощните улици и булеварди, напразно търсейки някой педераст, на който да разкажа играта навръх гадния им празник, попаднах на един клошар. Лежеше в преспите и отдалеч се виждаше, че му е адски студено, щото тази година зимата наистина ни разказа игрите. Е, вече му е все тая – нито му е топло, нито му е студено, нито му е нищо. Докато си бършех джобното ножче в хастара на якето, по заледената улица мина една патрулка, но се оказа, че я кара едно аверче от гимназията, така че си полафихме малко за доброто старо време, а после се прибрах, щото утре съм на работа все пак – празник или не.

31 декември-1 януари 2005/2006 година
Мило дневниче, и тази Нова Година не можах да се напия като хората, макар да се наливах като депутат на коктейл и да ги мешах колкото можех. За сметка на това обаче свих фойерверките от купона и подпалих с тях пожарната. Няма нищо по-смешно от ошашавени пожарникари, които не знаят как точно да изгасят пожара в собствената си пожарна. Може някой път да опитам вариации на този номер с лекари и болница, общинари и община, ченгета и полиция, съдии и съд, гинеколози и родилно, митничари и митница… и т.н., и т.н. За щастие корелативните двойки в това отношение клонят направо към безкрайност, така че все пък съм доволен от купона, макар никой да не ми поднесе новогодишен подарък.
8 март 2007 година
Мило дневниче, писна ми от международните влакове. Тъй като живея край жп-линията, от малък обичам да хвърлям по тях камъни, железа, павета, каквото ми падне, дето се вика. Понякога само чупя стъкла, друг път изкривявам ламарини, случва се обаче да нацеля във физиономията я кондуктор, я някой мамалигар, който пътува във влака. Ако ли пък не улуча, тъпите румънци ми се радват и ми хвърлят вносни дъвки и бонбони, все едно тука си нямаме хипермаркети от големите вериги.

21 ноември 2008
Мило дневниче, в тази страна най-лесното нещо е един простак да стане ловджия, проститутка – чалга певица или мутра – политик. Купих си ловджийска карабина с оптически мерник за смешни пари и без никакви бюрократични спънки от оръжейния магазин. Днес мисля да сляза на брега на Дунав и да я изпробвам. Вярно, зима е, и освен огромни парчета лед, прекършени дървета, трупове на домашни животни и всякакъв боклук, по течението рядко минава някой шлеп, но скоро тръгва туристическия сезон и по реката отново ще заплават круизните кораби. Предчувствам, че ще стане интересно…

5 юни 2009 година
Мило дневниче, от опит мога да кажа, че капитаните на кораби умират по същия начин, по който пукват и германските бабички-пасажерки по корабите. Никакъв кеф, нищо интересно. Вдигат ръце към небето и се просват на палубата. За 20 дни претрепах общо 11 моряци и 23 пасажери от засада на преминаващите край нашия бряг кораби и – една и съща тъпотия, няма екшън. Вече взе са ми писва. Просто си лежа на брега, вземам ги на мушка в окуляра на снайпера, натискам спусъка – ох! - и туп! – на земята. По филмите е сякаш някак си другояче.

23 август 2011 година
Мило дневниче, оня ден гръмнах с малко евтин тротил редакцията на някакъв вестник, но преди това пуснах по пощата няколко флашки с „информация”, весело да става, да има какво да дращят журналята. Искам само да споделя, че една вестникарска редакция далеч не избухва и не гори така мащабно, както го умеят това цеха за боеприпаси в Севлиево, оная бензиностанция край магистралата или язовирната стена в онова село там – как се казваше, които вдигнах във въздуха напоследък, докато се чудех как да си уплътня времето. Дали да не опитам следващия път с някоя национална телевизия…
12 декември 2012 година
Мило дневниче, вече нищо не ми е истински интересно. Май опитах всичко. Ако не бях удушил навремето мама и тате /всеки поотделно, нали се разведоха още докато бях малък, гадовете/, ако не бях пребил, взривил, прострелял, наръгал, смачкал с колата толкова много хора, може би все щеше да се намери нещо, което да ме заинтригува все още. Нямам обаче идеи, колкото и да сърфирам по интернет, да гледам крими новините по телевизията и да гледам какви ги вършат мутрите и изпълнителната власт. Тъпо ми е, дневниче! Не виждам смисъл да живея повече така. Чудя се как ли точно онова копеле Хемингуей е успяло да налапа дулото на пушката и да си пръсне черепа - толкова е дълга, а и мерникът ми натъртва небцето... Пък и много ми е мъчно сега, като се сетя за онази муха навремето, когато бях малък, и на която откъснах крилата…

Камен Петров


Публикуване на коментар