Вярвам в...

Аз наистина вярвам, че вярвам.
Въпросът е точно в какво.
Вярата е крехка субстанция, суисидно балансираща между песимизъм и оптимизъм, отчаяние и надежда, омраза и любов, неверие и доверие.
Оглеждам се бегло и веднага откривам, че светът около мен е голям и спасение не дебне отникъде, но пък затова е пълен с правоверно вярващи хора.
Хората вярват в какво ли не. Всъщност, изглежда, че повечето от тях просто се самозаблуждават /и си самовнушават/, че вярват искрено в нещо.
Вярват в любовта от пръв поглед, в чудесата на медицината, семейните ценности, правото на аборт и смъртната присъда.
Вярват в Бог, вярват в чудеса, вярват в бъдещето, конституцията, Евросъюза /НАТО, САЩ, Русия/, телевизионните реклами и илачите на баба си.
Вярват в чистата и свята република, в равния старт, в живота след смъртта.
Хората вярват в съществуването на извънземни, на чудовището от Лох Нес, на Голямата стъпка, на вампири, таласъми, чудовища, дракони, тролове, духове и полтъргайсти.
Вярват още в диети и пости, врачки и астролози, политици и педагози.
Вярват, че когато застрелят Белязания в "Белязания", Ал Пачино наистина умира. И плачат.
Някои вярват в Бог, други в Дявола.
Някои вярват в Исус, други в Буда, трети в Маниту, четвърти в Аллах.
Някои вярват в Шарли Ебдо, други в Идил.
Някои дори все още вярват в телевизията.
Някои вярват само в себе си /по принципа "ръка да пипне, око да види"/.
Повечето баби всъщност вярват на телефонните измамници и на Гала.
Повечето майки - на БГмама.
Татковците обикновено вярват само в Левски /или ЦСКА/.
Аз ли? /Вярвам в теб /но не защото си ти, ми каза навремето едно момиче/...
Аз ли?
Всъщност аз наистина вярвам. И вярвам, че вярвам.
Открих вярата си твърде късно, едва след като преминах през всички възможни схизми, еретически търсения, догми и проклятия, през кладите на създадената от самия мен инквизиция. След като бях загубил вяра във всички и всичко, и след като - както останалите грешни хора като мен на този свят - дълго време вярвах в Дявола и Бога, в политиците и телевизията, в чистата и свята република и конституцията, в таласъмите и НАТО, в Лохнеското чудовище и в любовта. Дори си поплаквах тайно, докато гледах "Белязания"...
Открих вярата дълбоко в себе си обаче едва когато се роди детето ми, когато се роди синът ми. Отново повярвах, че наистина има бъдеще, че настоящето е красиво, а миналото ни дава опора. Повярвах, че мога да летя и да обичам. Повярвах, че съм безсмъртен и ще продължа да живея дълго след като умра, в сина си, чрез сина си, заради сина си. Моето дете.
Вярвам в него!
Неверник ли съм аз?