вторник, 8 ноември 2011 г.

Годината на нашето недоволство

Светле, една година всъщност не е чак толкова дълго време, за да свикнеш или да забравиш.
Опитвам се да погледна назад и ми е малко трудно.
Не че съм чак толкова прост човек, но обичам простите неща.
А ВСИЧКО ТОВА ми се вижда прекалено сложно.
Искам да кажа – усложнено.
И ето…
Лашкам се във влака, втора класа, четири часа. Не е кеф. Не е като да лашкаш гадже, копеле. Просто мизерия. Варна – Русе – Варна. Идилия просто. Можеш да си умреш от няколко инфекциозни болести накуп, от скука или наръган с нож – няма значение за статистиката. Ти обаче си тъпкан с адреналин до ушите и то не защото си взел дрога, а защото бързаш-бързаш-бързаш да пристигнеш при нея на скапаната крайна гара, да видиш лицето и, да докоснеш ръцете и, да прегърнеш крехките и рамене и – в крайна сметка, някой да ти каже просто „Обичам те”. И ти на него. Как няма да се лашкаш?!
Какво помниш после, копеле?
Сандвичи на парти-грил, вкусни. Салатата. Любов. Искам да кажа – ЛЮБОВ. Купа за салата, цвете, пейка, бездомни кучата. Любов.
(Опитай се да говориш като зрял човек - мама)
Добре, мамо.
Може би онази зима с камината.
Онази суха, раздираща, осезаемо умирисваща и така желана топлина, която ви обвиваше от септември до март. Миришем на цигани, викаше ти, но неизменно цепеше все така неумело с брадвата дървата, мъкнеше кофите с изгоряла пепел и жадуваше момента, в който ще се върнеш у дома – при момичето, което обичаш и което разгаряше всеки божи зимен ден този огън в камината за теб и в теб. А това дори не бе камина. Беше проста желязна печка с гадни кюнци, които опушваха стените. Баба ти и 80-годишното и гадже са се топлили преди вас двамата с нея. Ама на – романтика. И така е. Този мирис няма да го забравиш никога. Нито картофите на жар в камината. Или когато загасна. Или когато се самозапали и едва не ви изгори и двамата в съня ви – онзи, същият, безпаметният, след любов. Или когато скапаняците-монополисти ви спряха тока за неплатени сметки за 24 часа и си светехте със свещичките от Коледа, топлихте се с някакви гадости, наречени екобрикети и купени от хипермаркет, и си гряхте вода за чай-миене-ядене-къпане на същата тази печко-камина. Бе, кофти ми беше да ходя на работа, докато мириша на тази уютна камина. Ама пък изобщо не ми се ходеше ТАМ. Ама никак! Липсва ми.
Ей, копеле, Камо, а помниш ли как пак нямахте пари – дори за паста за зъби, тоалетна хартия и прах за пране – а прането се натрупа натрупа до тавана във всичките стаи, и вече никой нямаше боксерки, бикини, бели и черни чорапи, тениски, ризи, дънки, хавлии за къпане и нищо чистичко и готово за обличане. А после твоята голяма любов в живота пра-пра-пра, а после простира и суши – щото нямаме тераса - цяла седмица. И се смяхте на това. Какво друго да направите.
А готвенето и обичането, и обличането, и събличането, и сметките, и любовта, и скандалите, и „Биг Брадър”, дето не го гледате никога, и мама, и твоята майка също, и…
Помниш ли, копеле тъпо, подаръците – за това и онова? Ти – с твоите ала-бала доходи от вестника. Тя – с нищото, което имаше. Е, подари и това-онова, все тъпо. А тя на теб – любов, направена с ръцете, сърцето, мозъка и любовта и. Безплатно.
Помниш ли Коледа и Нова Година?
Онзи ден и Онази нощ?
Годишнината, Поводът, каквото и да било от ВСИЧКО ТОВА?!?
Кажи ми, че не си тъп.
Тъп си.
А после: Мечти.
За Бургас и морето – без Тоника СВ, плийз.
За Варна и морето – без бившата ми приятелки, плийз..
За бутика, за бара, за нас.
А после?
После – това е днес.
След днес може би ще има утре.
Но аз не искам да чакам до тогава.
Не искам да имам само мечти.
Искам си настоящето.
С теб – тук и сега.
Защото те обичам.
Обичам да обичам да обичам.
Теб.
Твоят Камо…

Камен Петров
Публикуване на коментар