вторник, 8 ноември 2011 г.

БЕЗДОМНИЦИ

Висях си над чаша тъмна бира в заведението на плажа, където идвахме често в разгара на лятото и наблюдавах с носталгия зимното море. Сега беше януари, прехвръкваше сипкав сняг. Нямаше ги момичетата по монокини, продавачите на сладолед, сърфистите и хвърчилата, жежкото слънце и хладните коктейли на сянка.
Зима.
Протегнах уморено крака под масата и запалих цигара.
Отсреща морето се бушуваше оловносиво и заливаше на талази сивкавия пясък, сплъстен от дъждовете и студа, набразден като йероглифно писмо от грайферите на колите на шантави хлапета и от стъпките на бездомни кучета и влюбени двойки. В прибоя се търкаляше мръсотия, найлонови чашки, пластмасови торби, празни бутилки и какво ли още не. Чайките диво крещяха и виеха безкрайните си кръгове в притъмнялото небе в търсене на храна, а може би и на смисъла на живота.
Стана ми тъжно.
Лятото беше далеч.
Това поне бе очевидно.
Загледах се в импровизираната детска площадка на плажа, където изкорубена от влагата и морската сол люлка скръбно се полюляваше, а пързалката ръждясваше – тъжно-смешна в нелепата си форма на слон, боядисан в червено и зелено. Край тях кротко лежаха група бездомни кучета. Някоя изперкала баба – от тези, които денонощно засипват кмета и редакциите на местните вестници с гневни писма за “проклетите помияри”, би ги нарекла глутница, но не бяха. Бяха си просто няколко нещастни бездомни кучета с гладни и умни очи, отхвърлени от хората, призвани да се грижат за тях, които си търсеха прехраната наоколо и това е.
Та значи стоях си и си пиех бирата и ги зяпах.
Нямаше какво да правя. Трябваше някак да убия времето до 2 следобед, когато имах среща с човека, от който зависеше живота ми занапред. Пак бях без работа, а май ми предлагаха нова.
Висяхме си така – кучетата, бирата и аз, и убивахме някакси времето.
На съседната маса се настани младо семейство. Бяха доста шумни. Погледнах за миг към тях. Мъж, жена и две  русокоси деца – момиче и момче. Изглеждаха доволни от живота, румени и арогантни. И четиримата!
Обърнах се с отвращение встрани.
Забих отново нос в чашата.
Едно от кучетата на плажа се прозина и почеса ухото си с крак.
Новодошлите на масата до мен поръчаха. Многословно, шумно и обилно. От всичко по много. Тези явно много-много не ги притесняваха парите. Не мина миг и сервитьорката вече търчеше с поръчката им обратно към масата. Аз трябваше да чакам 20 минути за чаша тъмна бира. Ега ти!
-         Тате, виж какви хубави кученца!- провикна се зад гърба ми с пискливия си гласец момиченцето и аз нервно потръпнах.
-         Хм, помияри...- изсумтя майката.
-         Сигурно имах бълхи... и глисти... и краста...- победоносно рече момчето.
-         Гледайте си в чиниите.- нареди сухо бащата.
От звуците, които се носеха зад гърба ми, можех да заключа, че четиримата – и то с ужасен шум – се опитваха за рекордно време да опоскат хранителния годишен резерв на малка двухилядна колония сомалийски дечица. Оправяха се с успех със задачата, поне доколкото можех да съдя по бързината, с която сервитьорката носеше нови и нови препълнени с всевъзможна храна чинии.
След около час мъжът доволно се уригна и изглежда запали цигара. Жената поръча кафе за двамата и сладкиш за децата. Изглежда за днес угояването беше поприключило.
Отвън кучетата се размърдаха – може би от миризмата на храна, която се носеше на талази по плажа от респиратора, може би им беше омръзнало да лежат, а може би просто така.
Момиченцето обаче не пропусна момента:
-         Тате, виж, кученцата идват!
-         И кво?
-         Тате бе, може ли да им дам пържолка? А рибка? А картофки?
-         Кучетата не ядат картофи, ма патко!- победоносно извика момчето.
-         Шт, да не обиждаш сестра си!- сопна се майката.
-         А чушки? А палачинка? А...
-         Млъкни най-сетне!- изкряка и бащата.
После все пак всички излязоха навън и започнаха да хвърлят остатъци по кучетата. Първата пържола падна кажи-речи до носа на един рижав пес. Той я подуши, сбърчи бърни и се отдръпна. Наоколо им заваляха останки от храна, вероятно коя от коя по-апетитни за всеки кучешки нос, но кучетата не им обърнаха внимание – дали, защото изглеждаше, че хората по-скоро ги замерят с храната, вместо да им я подават или защото бяха наплашени от отрова и зли хора, или просто така – но факт – прегладнелите бездомници се отдръпнаха от предлаганата им безплатна трапеза и се скупчиха в другия край на плажа, където се изтегнаха под лъчите на плахо подаващото се между облаците слънце.
-         Скапани помияри...- процеди бащата, когато им омръзна да хвърлят храна на кучетата.
-         Абе кой ги оставя така безнаказано да шарят навсякъде и да сеят заради?!- присъедини се и майката.
-         Бълхи... И глисти... И краста...- самодоволно повтори момчето.
-         Ама те са гладни...- изхленчи момичето.
-         Майната им! За тях има кучкарници. Или бесилки.- отсече бащата.
После всички се натовариха вкупом на лъскавата си кола и заминаха.
Сервитьорката уморено започна да раздига масата им.
Аз въздъхнах доволно и поръчах още една бира.
Кучетата се препичаха на плажа.
Когато бръскащият снежец спря съвсем, а слънцето се вдигна достатъчно високо, за да огрее цялата пясъчна ивица и да достигне дори под сянката, която хвърляха тентата и оголелите клони на дърветата над масите, поставени пред заведението, изпод съседната дървена платформа, с която незнаен кръчмар беше покрил заведението си за през зимата, изпълзя увит в парцали клошар. Той докрета насред плажа, наподобявайки старо, забравено от бога плашило, което кой знае защо е поставено да плаши чайките край морето. Въпреки това още в мига, в който го видяха, апатичните до този момент кучета го наобиколиха с весел лай. Клошарят с мъка седна на влажния пясък и извади торба, която до този момент къташе в пазвата си. Сякаш по команда, кучетата се наредиха в стройна редица пред него – първо едрите, после дребните, първо мъжките, после женските, първо големите, после малките -  и седнаха на задните си лапи, бясно размахвайки опашките си.
Клошарят внимателно извади възголям пакет, увит в мазна амбалажна кесия и го разстели на пясъка. В него имаше кокали с парчета почерняло месо, огризки леко мухлясало сирене, парчета хляб, пица и понички, няколко гнили ябълки, половин кренвирш и нещо, което поразително приличаше на четвърт твърд козунак, кой знае как оцелял от миналия Великден.
Пред зорките очи на кучетата клошарят разчупи храната върху хартията и започна да ги храни, като не забравяше и себе си. Всеки от тях получи своя дял и чинно го изяде, изящно подвил опашка около краката си. Когато и последната трохичка беше старателно изядена, той извади бутилка евтино вино от външния джоб на палтото си, отпи и прибра всичко в торбата.
След това всички се запиляха някъде по своята си работа.
Аз останах да вися над самотната си бира в кръчмата.
Часове по-късно, когато слънцето тръгна към заник, клошарят се зададе куцукайки по плажа, следван от кучетата. Пъшкайки, той бавно се намести за през нощта в студеното си влажно убежище под дървената платформа, а кучетата мълчаливо налягаха около него, за да го пазят с телата си от януарския студ.
Аз платих и станах от самотната си кръчмарска маса след още един безплоден, безидеен, празен ден сред хората, в който никога нищо не се случва и от който не чаках ни надежда, ни покой.

КАМЕН ПЕТРОВ     
Публикуване на коментар