Уморени очи. Нервно стиснати в скута пръсти. Ожесточено дърпане от цигарата. Шум на мотори. Воня на изгорели газове. Прахоляк.
- Иде ли?!
- Иде!
Не, това не е част от стихотворение на Никола Вапцаров или разказ на Иван Вазов. Това е просто обичайна сцена от ежедневието на всички тези русенци, които редовно използват услугите на градския транспорт и прекарват голяма част от времето си, чакайки по спирките поредния тролей или автобус.
Четене на вестник, пушене на цигари, чоплене на семки, балончета от дъвката, безсмислено зяпане в празното, нерви. Лица – скучаещи, напрегнати, изнервени, празни, нетърпеливи, потни или премръзнали. Това са обичайните неща, които съпътстват деня на чакащите по автобусните спирки. Те са една отделна, особена каста – различна от тази на хората, придвижващи се с такси, с личен или служебен автомобил или пък от кастата на заклетите пешеходци и колоездачи.
Днес с градския транспорт в Русе, както вероятно и в цялата страна, пътуват предимно пенсионери, студенти и ученици – тоест преди всичко тези, които имат право на намаление на автобусното билетче, а то така или иначе закова цена от 1 лев и отказа мнозина от друсането в автобуси и тролеи, както и от безконечното висене по спирките в студ и пек, в дъжд и сняг, сутрин и вечер. Намаление ползват и многодетни майки, инвалиди, болни от захарен диабет и болестта на Паркинсон, сираци.
Надали ще видите на автобусната спирка, чинно „паркиран” бизнесмен с лъскав костюм и мобилен телефон, който струва колкото годишния наем на квартирата ви. Няма да видите и мадамите, които всеки петък друсат бедра, изкуствени бюстове и къдрици, ланци и разни други работи по чалга дискотеките. Нито пък общински съветник, депутат, кмет, висш свещеник, известен спортист или телевизионна звезда. Просто една част от русенци ежедневно – като приливна и неизменна вълна, пътуват от кварталите към центъра и наобратно било по работа, било на училище, било на пазар, за среща или просто за развлечение. Или пък от града до близките села и наобратно. Или просто от точка А до точка Б – в зависимост от задачите си за деня.
Обичайна компания на чакащите по спирките най-често правят единствено врабчетата и гълъбите (привлечени от трохите и семките) клошарите и бездомните кучетата (заинтригувани от боклука наоколо), както и леките момичета по спирките в крайните квартали и индустриалните зони на Русе. Вярно, понякога се завърта и контрольор.
Ще не ще, на човек му идва наум позабравеното с годините име на едно телевизионно предаване от близкото минало - „Хора, пътища, автомобили”. Хората в нашия случай обаче са изнервени, пътищата – разбити, а цената на бензина тези дни почти ни е отказало да караме автомобилите си. Затова си висим стоически по спирките и гледаме да мислим за нещо друго, за да не забелязваме какво става около нас.
И си чакаме.
Чакаме като за последно, все едно животът ни е едно постоянно висене на едно място в очакване на нещо, а в случая автобусът винаги идва в предпоследната минута като Месия, обгърнат в облак от изгорели газове.
По неофициална статистика в Русе в момента има 246 спирки, на които чака всеки ден автобус или тролей по обичайния си маршрут една голяма част от 150-хилядното население на Русе, както и мнозина от жителите на околните села, които учат или работят в града. В Русе, независимо от разстоянието, което трябва да измине, всеки дава по 1 лев в автобуса. До Мартен цената на автобусното билетче е 1,50 лева, до Сандрово - 1,80 лева, до Басарбово - 1,20 лева, до Червена вода - 1 лев, до Ново село - 2 лева, до Хотанца и Тетово - по 2,50 лева, до Николово - 1,50 лева, до Просена и Долно Абланово - по 1,80 лева. Цената на билета по линиите в града за тролея е 90 стотинки.
И хората пътуват.
И чакат.
Къде ще идат.
Чакат си по спирките или поне по онова, което е останало от тях при липсата на адекватна поддръжка и при постоянното им излагане на атаките на вандалите и на капризите на времето.
Около концесионирането на спирките на градския транспорт в Русе в последните месеци се вихрят общински и други страсти, но тези хора много-много не ги интересува концесията на спирките и кахърите на общинарите, които си се возят по разбитите русенски улици в луксозните си автомобили или със служебни коли. Хората се интересуват да им е удобно и чисто, докато си чакат транспорта. Интересуват се автобуса или тролеят да дойдат по разписание. Интересуват се да не изтърват „своята” кола и да не закъснеят за работа, за поредния хипермаркет, за среща или (отскоро) за кино. Иска им се да седнат на чистичко и мекичко докато чакат, да видят наблизо светещо (и работещо) информационно табло с разписанието на колите, да не ги духа вятърът, да не ги пече слънцето, да не ги вали дъждът и снегът. Иска им се да се чувстват наистина европейци в „най-европейския град на България”, нищо че – както всеки друг ден – просто чакат автобуса, а не някоя лимузина примерно. Това е обаче само едно пожелание с отправна точка в необозримото бъдеще.
Огледайте се, вървейки по пътя си или шофирайки собствения си автомобил по улиците и булевардите на Русе. Вижте автобусните и тролейбусни спирки на родния си град. Мръсотия, изпочупени пейки и стъкла, надраскани с неприлични думи и рисунки стени и тавани, препълнени кошчета за боклук. Фасове. Празни бутилки. Кутии от храна и цигари. Целофанени обвивки. Найлонови чантички. Презервативи и спринцовки. Откъснати автобусни билетчета.
От по 1 лев…
България, Европа, 2011 година.
Малката Виена.
Последна спирка: Живот…
Камен Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар