четвъртък, 6 септември 2012 г.

Блокът на бебетата

Нощ е.
Или пък ден.
Не, все пак май е нощ, решавам.
Сетивата, възприятията и понятията ми още не са добре развити, тъй че пак ще се наложи да се предоверя на интуицията си. Виж, братче, тя работи на шест!
Тъмно. Тихо. Някак празно.
Празно?!
Къде са всички, мамооооооооо...
Размърдвам се, но съм пристегнат като в усмирителна риза, едва дишам. Потя се. Внезапно ме хваща клаустрофобията. Мятам се като луд, а под носа си съзирам с късогледи очи някаква решетка. Без да искам, удрям носа си в нея.
-          ААААААААААААА!
Съжалявам, братче, но това ми е първосигналната атавистична реакция.
В далечината обаче – о, чудо! – се чува тропот, и в периферията съзирам силуета на огромната розова жена с ония чудно вкусни цоцки, която така държи да я наричам МАМА.
Та, значи, МАМА ме вдига на ръце, гука нещо неразбираемо, мушва ми в устата цоцка /но не нейната за жалост, а някакво пластмасово подобие/, така че утихвам. Унасям се и се връщам в полусън назад в утробата.
Назад, назад, назад...
Плувам, плувам, плувам...
Толкова е хубаво там вътре, така спокойно, толкова тихо, топло, приятно, удобно...
МАМА ме оставя тихо зад решетките и отново излиза, този път на пръсти.
-          ААААААААААААААА!
Упси, пак съм аз...
А голямата розова жена... пардон – МАМА, отново дотичва, люшка ме на ръце, глуповато гука и тика в беззъбата ми уста оная същата цоцка – не нейната, разбира се.
Брей, викам си, явно номерът с реването като магаре действа.
Тази нощ изпробвам номера на няколко пъти.
Работи, братче!
Единадесет пъти извилих, единадесет пъти все някой дотърчаваше с изменено лице отнякъде и поемаше шефството над мен.
Супер!
Обикновено на сирената се отзовава МАМА, по-рядко БАБА, чат-пак и ТАТЕ... каквото и да значи днес това.
Доволен се унасям и проспивам целия следващ ден, за да изпробвам новата си система отново на идната нощ.
Така минава напоследък времето. Май само ям, спя, акам, ям, спя, акам.
Не е зле.
Понякога чувам Михаела от четвъртия етаж – всъщност май на всеки три часа, когато очевидно я будят – досущ като мен, за поредното папане, чипкане, гушкане, капане на капчици, ала-бала, тпу!... Човек не може да си отспи, казвам ти... Както и да е... Искам да кажа, че мадамата поне оттук изглежда тиха и деликатна. Представям си я на около два месеца, с още недоизбистрени сини очи, нацупена розова муцка, пухкава, русокоса и – да – ревлива. Разбира се, не може да се сравнява с онова гадже Ива от Родилното, но пък нали ми е съседка...
Инокентий от своя страна, който явно обитава жилище някъде на шестия етаж, се явява голяма конкуренция в реването. Не може да докара моето „АААААААААААААА!“ дори наполовина така сполучливо, но се старае дребосъкът. А и не млъква денонощно, така че адски ми затруднява дрямката – и следобедната, и среднощната. Явно проблемът там не е в коликите, а в името, викам си, как може да го кръстят така, обаче не ми пука особено.
В общи линии се чувствам понякога като в миниатюрен детски концлагер, честно – с всичките тези решетки, усмирителни ризи, затворнически режим /яж-спи-акай, през три часа, ходом-марш, хахаха/. Утехата ми е, че май всички в панделата сме на едно дередже – и аз – Камо Младши, и Михаела от четвъртия етаж, и Инокентий от шестия, и съседът ми Ники, и Пепи, и Коко, и Онуфрий /Онуфрий?!/, чиито гласове чувам чат-пат, ако не спя или не рева, за да привикам някого в галоп, разбира се.
Вярно, понякога ме изкарват на въздух на плаца... пардон – на терасата, но това не е истинска свобода, казвам ти... не още...
Иначе, доколкото разбирам, в нашия блок сме общо седем бебета. Големите тромави хора не случайно го наричат „Блокът на бебетата“, а край входа му виреят като гъби след дъжд два магазина за бебешки дрешки и играчки, един – за детски, плод-зеленчук, хранителен магазин, три барчета и седем агушеро-гинекологични кабинета. Блокът ни очевидно е рай за педиатрите и за бебешко-детската индустрия, но на кой му пука. Раста и възмъжавам с всеки Божи ден, усещам го просто на мига – с всяко бозаене, с всеки сън, с всяко ако, ако щете, да ме прощават дамите-бебета.
Според мен обаче, нищо че сме седем парчета, родени в рамките само на една-две години, звездата на Блока на бебетата съм именно аз. Останалите бебоци си ги слагам в малкия джоб на памперса, нищо че той по принцип джобове, разбира се, няма. Може би защото съм най-красив и умен, може би защото съм най-росен-пресен-от-АГ-донесен, може би е ген /нищо, че ТАТЕ ми вика обикновено Самоходния Памперс/. „Нашето гардже си е най-красиво“, казва понякога МАМА, а ТАТЕ само сумти и трака по едно черно нещо с черни копчета, поставено пред някаква машинария, много приличаща на телевизор, щото – нали – сметки имало за плащане, все повтаря. „Заплюй ДЕТЕТО, че да не го урочасаш“, вика пък в такъв случай БАБА и бързо ми връзва на китката червено конче, а на мен ми се иска гривна, от тия дето дрънкат, ама карай, братче, има време...
Та викам ти, дребен, колкото да убием времето, докато си висим тука във возилата пред кабинета на ПЕДИАТЪРА, на малкия си пръст ги въртя всичките, обаче понякога ми е много скучно. Монотонно ежедневие, няма купон, затова си го правя сам с ония големите тромавите наоколо. Пробвам ги със звуци, пробвам с внезапни движения, пробвам това-онова и от ден на ден ставам все по-добър и по-добър... А, ти, между нас казано, на колко си? На месец, викаш? Хм. Бе, лошо няма. Иначе младееш. Аз месец нямам още, но съм преждевременно съзрял, ако мога така да се изразя. Минавам насам край кабинетчето на ПЕДИАТЪРА, само колкото да убия времето, пък и да не счупя хатъра на МАМА, разбираш. Преглед, че преглед, вика жената, какво да я правя, майка ми е все пак. Иначе, Слава Богу, ТАТЕ вече е на работа и напоследък е уморен и нощем не хърка толкова, както преди. БАБИТЕ си гледат ДЯДОВЦИТЕ, МАМА гледа мен... Лайф ис лайф или иначе казано за едномесечен недораслек като теб – животът си тече, нали така?... А иначе, братче, каква марка ти е возилото? „Чиполино“ а? Е, айде, биват-биват долу-горе. Ще изкара някой и друг месец по дупките на този град. Аз си се возя на тоя сиво-синия „Стоук“ засега, не се оплаквам, висока класа е, някакъв тип на име ВУЙЧО  ми го прати откъм столицата, но вече си правя сметките един ден като подкарам една триколка на „Крос“, тогава ела ме виж! Блокът на бебетата тесен ще им се види... Ти „Бебето беглец“ гледал ли си? Не ?! А „Виж кой говори“? Не?! Бе много си ми задръстен, брат. Сори, ама чакай само да проходя тези дни, тогава всички ще ми дишат праха и ще ме дават по новините... Упси, леко сега, че МАМА иде насам заедно с ДОКТОРКАТА. Прави се, че те няма, братче, аз също ще се скатая.
Засега...
После ще се видим в Блока на бебетата. Там е купонът, братче, там е!

Камен Петров - Младши
Русе, 6 септември 2012 година
Публикуване на коментар