Блус за Калната река

Да се живее край Калната река далеч не е лесно.
Виждам го всеки Божи ден от живота си наоколо. Угнетени хора, липса на работа, замрял бизнес, мъртви мечти, никаква перспектива, провинциализъм, който плаши.
И – забележете – животът край реката е труден дори за кореняците, за хората с дом, семейство, работа, доходи. Такива като мен. Какво ли остава за моя приятел клошарят?
Наблюдавам този бездомник от години, може би от две-три, но спокойно може да са тридесет или триста. Тук времето тече бавно и лениво като реката. Наносите на навиците задръстват плиткото дъно на провинциалното ежедневие и се утаяват по ъглите на отдавна непочистените улици. Дори пословичните – иначе едри – крайречни мухи и комари, някак апатично жужат и не отлитат с охота, замахнеш ли с ръка по тях. Може би затова и бездомникът се вписа с лекота в пейзажа, все едно винаги е бил тук, а не се е материализирал в един прекрасен ден по някакви си причина, отнякъде си.
Не знам кой дявол, кой попътен вятър или кой пътнически влак с три прекачвания на второкласни гари, го довя точно тук – в този град, край тази река, сред тези хора. Не знам, не помня, не ме интересува. Животът ми винаги е бил животът на кораб без платна. Носен от теченията. Лашкан от бурите и вълните. Винаги заплашен от абордаж, от повреда, от подводни скали, от потъване. Самият аз винаги съм бил бездомник по душа, космополит по сърце, безсребърник отвсякъде, безродственик по рождение. Винаги съм търсил новото, впечатленията, местата, емоциите, хората. Ако се разровя малко по-дълбоко в затлъстялото си от апатия, ледни победи и безсмислени дни сърце, ще открия, че всъщност винаги съм мечтал да пътувам, откакто се помня, от град на град, от любов към изневяра, от стоп на стоп, от коптор на коптор, от приятелство до предателство, от кашон до кашон и от контейнер до контейнер – точно като клошаря. Днес обаче съм тук и сега, това съм, което представлявам, каквото и по дяволите да е то. Често слушам един тъжен блус на една местна блусарска банда - "Коко Блус Бенд". Казва се "Блус за Калната река". Ето го:

Аз родих се край реката,

Край голямата вода.

Ала сбърках щат и дата,

Мисисипи не е това.

Моят град се мие в Дунав,

Насред калните води,

Посред него плава шхуна

И на нея май си ти.

Времена, води и нрави

Все се точат покрай мен.

Вечно нямам кво да правя,

Вечно съм обезверен.

Бачкам, любя и мечтая

край голямата река,

За началото, за края

И за всичко сред това.

Тук родих се, тук си пея

Нито риба, нито рак,

От мелодии живея

И се преповтарям пак.

Знам, не съм на Мисисипи,

Ала влизам в всеки бар,

Казвам „Барманче, я сипи!”

И съм на реката цар…

Брегът на Калната река бележи северния край на моя дом, в който в последните години се е превърнал присвития, уплашен, живуркащ в спомените си град на задника на географията, геополитиката и политиката.
Хората в нашия бездеен град нито го харесаха, нито не. Просто поредния човек от улицата, без подслон, приятели, перспективи, може би без душа... като повечето от самите тях. Клошар беше наистина, няма какво да се лъжем. Бездомник, пройдоха, скитник. Долу-горе това бяха думите, с които съгражданите ми посрещнаха появата му, после забравиха.
Аз обаче не го забравих.
Наблюдавах го ден след ден, година след  година, сезон след сезон, удобно облегнат на прозореца на мансардата си в старата кооперация отвъд крайречната улица. Обикаляше своя скромен периметър от града, съвсем до кея край Калната река, в компанията на 5-6 помияра, които се бяха събрали около дрипавата му фигура още с появяването му и сега оформяха сплотена, вярна до гроб групичка. Човек без да иска се сеща за Стайнбек и романа му „Тортила Флет“, но тук – уви, не е Калифорния и годината не е 1930-та...

Съпровождан от глутницата си безименни песове, непоискани дори в общинския приют за безстопанствени животни, клошарят преживява като влачи с канджата си боклук от Калната река. А във водите и, Бога ми, боклук колшото искаш. Влачени от мудното течение по пътя му на изток към морето, край града в денонощието вероятно минават тонове и тонове отпадъци, събирани в бавния му ход от целия континент. С безпристрастната точност на статистик, клошапят ежедневно пресяваше купища боклук, за да отсее полезното от ненужното, здравото – от потрошеното, запазеното – от разваленото. Стари автомобилни гуми, празни кофички от кисело мляко и бутилки от напитки, дървесни стволове и откъртени дъски, кутии от храна, от цигари и от какво ли още не, прогизнали ташони, прокъсани платнища, използвани полиетиленови пликове и торбички във всички възможни  размери и цветове на дъгата, скъсани презервативи, цигарени фасове, трупове на животни, риби и птици, захвърлени рибарски мрежи и изгубени гребла, нечия стара шапка, парче от вестник, подгизнала книга, фекалии, кредитни карти, хвърлило... Калната река не беше придирчива. Със старанието на престарял гробокопач прибираше от бреговете си всичко захвърлено там и го влачеше надолу към морето.

Това, което ставаше за нещо, клошарят придърпваше с канджата на калния бряг долу под хотела и го товареше на раздрънката си количка, за която човек трудно би могъл да каже от какво е сглобена или на какво е остатък. В нея – освен откраднатия от Калната река товар, клошарят държеше още прокъсаното си одеало, което го пазеше от зимните студове, нощния хлад или пролетния дъжд, няколко използвани бутилки, в които носеше вода за себе си и кучетата, парче стар хляб, стара книга за четене със силно късогрледите си очи. Животът си. После клошарят пласираше неугледната си стока по антиквари, букинисти, понктове за вторични суровини, колекционери, където може. С това преживяваше, той самият и песовете му.
Случваше се за канджата да се закачи трупчето на мъртво куче, гларус или коте. Тогава клошарят безмълвно плачеше, докато го издърпваше на брега, изкопаваше плитък гроб в тинята под върбите и го погребваше.
Когато пък попаднеше на някое „съкровище“ /интересна стара книга, дреха, която става за зимата, нашийчик за някое от кучетата/, клошарят се радваше като дете и самотният му смях като че стряскаше дребните еснафи, плажуващи край пълната с фекалии, пиявици, тиня и яйца на комари Кална река, която безжизнено влачеше водите си край тях.
Веднъж, беше началото на август, помня горещото лято, вероятно малко след Илинден, настъпи денят, в който завинаги загубих моя приятел клошаря. Беше обикновен изпепеляващ ден, когато севернякът отвъд Калната река като че ли е забравил да подухне /тъй както иначе го правеше с неистова стръв през цялата сковаваща зима/, а клошарят и кучетата му търпеливо вадеха от водата бедния си улов и критично оглеждаха всяка нова вещ, извлечени с канджата на брега.
Внезапно клошарят подскочи, а песовете се засуетиха лаейки покрай него. Бавно, с приведени сякаш от тежестта на цялата мирова скръб рамене, той издърпа канджата си до брега, коленичи и изтегли на брега безформен вързоп с прилични размери.
Гледай ти, моят приятел днес май улучи джакпота, помислих си развеселен, наблюдавайки малката групичка далеч долу на брега на Калната река от прозореца на мансардната си стая отвъд крайречната улица. Както винаги обаче през дългия си, безинтересен живот, грешах. Разбрах го още в мига, в който клошарят обърна разплаканато си лице към мен. В ръцете си нежно беше прегърнал вързопа, но не защото в него имаше съкровище. Клошарят държеше в прегръдките си трупчето на малко момиченце. Надали имаше повече от 4-5 годинки, русата и косица беше полепнала в калта по лицето и в милостива маска, ръчичките и краченцата и висяха безжизнени в загрубелите ръце на мъжа, розовата и рокличка беше прогизнала и разпокъсана от капризите на теченията на Калната река. /“Дете на 4 години с инициалите К.П.К. е изчезнало в реката на 300 километра нагоре по течението! Момиченцето играело с братчето си без надзор на брега! Водолази трети ден издирват тялото на детето!“/. Внезапно си припомних с болка натруфените вестникарски заглавия от дните след Илинден.
Плачейки, клошарят направи инстинктивно няколко несигурни крачки към малкото си импровизирано гробище под върбите, понесъл зловещия си товар, после спря. Олюля се за миг, след това се обърна и понесъл на ръце трупа на малкото момиче, се приближи като осъден на смърт до количката си на бездомник.
После клошарят зави с прокъсаното си одеало малкото телце, грижливо го постави в раздрънканата количка и като се впрегна в бремето си, бавно закрачи по стръмния хълм под хотела, който водеше нагоре към града, към градската морга и орисията си.
Гледах го и дълбоко в сърцето си знаех, че вече никога няма да го видя, защото коварното течение на Калната река, което беше повлякло отдавна душите на всички ни тук, в този град, най-сетне го беше грабнало и него и го носеше надолу и все надолу с водите си...
  

Камен Петров