неделя, 16 септември 2012 г.

Клетката


Къщата беше наистина хубава.
Суха, празна, тиха, уединена, уютна, запазена.
Може би това са прекалено много прилагателни за една къща, но фактът е, че сградата май всъщност беше паметник на културата и архитектурата и като се замисли човек, определено имаше защо.
Настани се в нея през един студен, ветровит ден на дъждовния март, а сега вече беше зима и севернякът виеше по кръстовищата на пустите улици от съседна Румъния. Беше започнал да я чувства почти като истински дом, а това за него си беше направо постижение, няма какво да се лъжем.
Клошарят заживя в бившата къща на един от най-големите банкери в миналото, сякаш цял живот беше обитавал порутената и красота. Спеше в бившите слугински помещения в таванската мансарда, ходеше по нужда в официалния салон на партера, печеше вечерята си в някоя от многобройните камини в спалните и стаите за гости, палеше си огъня с изтръгнати парчета паркет и редеше постелята си с откъснати тапети и завеси от големите френски прозорци.
Така минаваха месеците. Клошарят, за който никой в този чужд град не подозираше, че има две висши образования и е бил два мандата дипломат в чужбина, живееше ден за ден, без да се интересува за утрешния и без да си позволи да си спомня за вчерашния. Компания в самотната му борба за оцеляване му правеше единствено глутница безпризорни като него кучета, начело с големия рижав Шаро, с който делеше и залъка и постелята си. С тяхна помощ отстояваше и правото си да живее в руините на бившия банкерски палат на пъпа на града.
Един ден обаче властите, сръчквани в ребрата от будната гражданска съвест и от местните медии най-сетне явно се размърдаха и взеха мерки да обезопасят паметника на културата и архитектурата, който бълваше зловония, бълхи и лоши слухове в централната част на града – много посещавана от чуждестранните туристи и разбира се обитавана от местния провинциален елит.
В една ранна мразовита сутрин в средата на януари, когато термометърът вероятно би показвал поне минус 25 градуса по Целзий /ако разбира се клошарят имаше термометър/, неспокойния му сън на вечно гладен, гонен и унижен човек беше нарушен от силни и резки удари. Клошарят подскочи в кирливата си постеля на последния етаж, а кучетата се разбягаха като пилци в краката му и изхвърчаха навън. Той предпазливо слезе по скърцащите стълби, заобикаляйки изпочупени бутилки, използвани спринцовки и презервативи, стари дюшеци, купища събиран през годините боклук. Когато обаче най-сетне се добра до вестибюла и стигна до входната врата, ударите бяха затихнали. А вратата беше закована.
Клошарят глуповато се загледа в закованите накръст на входната врата греди, укрепени със стоманени лостове. С подобни дъски бяха заковани и прозорците. Той се приближи до един от тях и за всеки случай поразклати новопоставените решетки на новата си клетка. Не помръднаха, разбира се. Опита на още две-три места, после се отказа. Клошарят сви рамене и се оттегли в покоите си на последния етаж в бившите слугински помещения на банкерската къща, за да си отспи.
Утре щеше да му мисли какво да прави.
Утрото обаче дойде и отмина, а след него настъпиха гладни дни. Клошарят изгриза всички останки, които бе събирал заедно с кучетата по контейнери и задни входове. Изгори остатъците от пищния навремето паркет, както и всяка дъска, греда и парцал, които намери в триетажната къща. Беше му студено. Гонеше го нечовешки глад. Постепенно и паниката се загнезди в него, а клошарят не беше глупав човек, за негово огромно съжаление, притежаваше въображение в излишък.
Крещя и вика до пресипване през тесните процепи в закованите врати и прозорци на клетката си. Удря по дъските с юмрук, с крака, с главата си. Напразно. Бяха го оковали завинаги в тази къща, в този паметник на архитектурата, в персоналната му клетка, в собствения му гроб.
Клошарят реши, че ако не иска да умре от гладна смърт или от студ, трябва да вземе съдбата си в собствените си ръце.
Беше забелязъл, че от време на време кучетата, които се навъртаха около него, най-вече големия рижав Шаро, понякога копаят и подкопават задния зид на старата къща. Отиде там и критично се вгледа в плитката дупка, после решително се просна на голата земя и започна неистово да рови в нея. Започна да копае настървено, задъхвайки се от нетърпение, скимтейки като бясно куче, гонен плътно по петите от страха, глада и студа. В началото дълбаеше с парче тухла, с някаква захвърлена дъска, с ръждива лъжица, оглозгана кост, остатък от натрошено стъкло от близкия прозорец. После продължи да дълбае вкочанената от студа земя направо с голи ръце, които скоро се разкървавиха, а оглозганите му нокти се изпочупиха в неравната борба със замръзналата почва...
... Най-сетне клошарят успя да подаде глава извън клетката си, извън клаустрофобията на старата къща, задухата и вонята на лайна и мумифицирана мърша. Пое дълбоко чистия мразовит въздух с пълни гърди, извърнал лице към далечните звезди в неудобната си, дори направо унизителна поза.
Спасение!
Опита се да промуши ръце през тесния тунел към свободата, но раменете му неочаквано се заклещиха в изкопа, и единствено дланите му останаха да стърчат отвън, обгърнали комично лицето му в някаква пародия на молитвена поза...
... Кучето се приближи предпазливо, някак си странично, с причудлива скоклива походка. Помахваше леко с опашка и се хилеше с изплезен език, но нещо в него някак си изобщо не му харесваше.
- Ей, Шаро! Ей! Кучи-кучи-кучи, приятелю!- подвикна му с внезапно разтреперан глас клошарят, приклещен и безпомощен в тясната дупка.
Тогава видя как зад големия рижав пес се мярнаха неясни сенки, които бързо се материализираха в избледняващата предутрин нощ в цялата така добре позната му глутница, с която доскоро делеше оскъдната си храна и несигурния си подслон.
- Ей, Шаро, помниш ли как се топлихме в тази бърлога нощем, а? Сещаш ли се как си деляхме останките от храна, които изравях от контейнерите?- подхвана клошарят.
В този момент обаче големият рижав пес завря муцуната си в него и без колебание загриза стръвно лицето му с големите си, бели и остри зъби, скимтейки и треперейки с цялото си тяло от глад и нетърпение. Скоро към него се присъедини цялата глутница и започна спокойно да се храни, без да се смущава от писъците, хриповете и стоновете на клошаря, които и без това скоро заглъхнаха съвсем в ранната мразовита утрин, докато песовете го издърпваха бавно със зъби и нокти от дупката му, тъй както готвача издърпва с щипците си варения охлюв от собствената му черупка.

Камен Петров
Публикуване на коментар