четвъртък, 14 юни 2012 г.

Душах ги с найлонови торбички…



Душах ги с найлонови торбички, господин следовател. Вярно е. Полиетиленови, с дебелина 15 микрона. Но това беше вече в края. Преди това опитах какво ли не…
Факт е, че вече не се обиждам, когато по медиите ме пишат като „Еко-серийният убиец”. Екологично съм осъзнат, вярно е. И наистина се превърнах в сериен убиец.
В началото обаче не бях това, което бихте нарекли типичен престъпник. Напротив. Дипломиран филолог съм, бил съм учител в продължение на осем години. Бях от тези хора, които се опитваха да си изхвърлят боклука разделно, преди още държавата и общината да се сетят за това. Помагах както мога на бездомните кучета. Участвах във всяка акция за почистване на междублоковите пространства, на града и на Природния парк край реката. Не си мятах отпадъците през терасата, нито фасовете по улицата. В супермаркета пазарувах с платнена торба и отказвах да използвам найлоновите им торбички…
Както е казал обаче писателят, постепенно в мен започнаха да зреят гроздовете на гнева. Логично беше да се стигне и до зимата на недоволството ми /за справка – същия писател/.
Гледах селяндурите пред блока, които миеха колите си с маркучи всяка неделя. Маслата от пробитите им радиатори се просмукваше в почвата и оцветяваше асфалта с цветовете на дъгата. Дечурлигата им газеха тревите и трошаха храстите, а тъщите им търгаха напролет липовия цвят барабар с клоните.
Четях по медиите за застреляни, насечени, блъснати с кола, обесени, отровени беззащитни бездомни кучета и котки, а в парка край нас редовно се натъквах на разхвърляни безнаказано от нечия ръка отровни примамки, всеки път щом излезехме на редовната вечерна разходка с лабрадора ми.



Гледах по специализираните ТВ канали как умират залепнали в мазута галапагоски костенурки, пингвини, тюлени, делфини, косатки, китове, птици… а по новините – поредните арестувани без повод еко активисти, протестиращи срещу изсичането на горите, застрояването на крайбрежието, ски влековете в планините и сондите за шистов газ в защитените територии.
Виждах как правителството си подлага задника на всеки пишман инвеститор”, който веднага започваше да дупчи земята за шистов газ, да сондира шелфа на крайбрежието ни за петрол, да вдига завод сред завод в защитените местности.
Бях свидетел на безхаберието, некадърността, безсилието и подкупността на законодателите, които не правеха нищо, за да запазят природата и хората, а само лапаха и прокарваха малоумни закони, обслужващи корпоративни интереси, които никой не ги разбираше, най-малкото пък самите законодатели.
Наблюдавах ден след ден пушещите комини на ТЕЦ-овете, облаците изгорели автомобилни газове от трафика, нефтените петна, прииждащи по реката по пътя си към морето, купищата боклук във всеки воден басейн, детска площадка, тротоар. Захвърлени автомобилни гуми, празни пластмасови бутилки, използвани презервативи, сплескани кофички от кисело мляко и кутии от цигари, трупове на бездомни котки и обелки от картофите за мусаката, купища стари найлонови торбички – веещи се с вятъра по улицата, окичени по клоните на дървета и храсти, стъпкани в калта по поляните, наслоявани с години…
Живеех живота си ден след ден в някакъв монотонен цинизъм, а озлоблението, чувството за безсилие и неясната омраза към всичко това, което съсипваше света около нас, набираха постепенно сили в гърдите ми.






Първият, който пребарах, когато ми падна окончателно пелената, беше автомонтьор. От години го гледах как човърка трошките си в гаража на ъгъла. Навсякъде беше оплескано с мазут, масла бензин, наоколо се въргаляха с години намаслени парцали и вестници, в канавката си имахме целогодишно „езерце”, което грееше в цветовете на дъгата и вонеше на петролен кладенец. Спипах го късно вечерта, когато – както винаги вече порядъчно наквасен, затваряше автосервизчето си, иначе нямаше как да се справя с него – канара мъжага беше, макар и пиян. Първо се опитах да го удавя в бензинено-масленото езеро, ама тоя добитък як, не му се мре. Затова го довърших с един кардан и с крика. Сложих кардана на гърдите му, да не шава много-много, а с крика му размазах физиономията. После се прибрах да подготвя урока за другата сутрин.
После продължих да се плъзгам по наклонената плоскост, някак без сам да се усетя. Затова казвам, че да – от еко активист обществото и правителството и човешката простотия ме превърнаха в еко-сериен убиец.
След продължително дебнене, докопах най-сетне един от идиотите, които ръсеше отрова в парка – накарах го да я изяде. Не му беше по вкуса, но я изяде. Известно време наблюдавах гърчовете му, които дълбаеха пръстта и тревата под една липа, но после ме догнуся от избиващата от устата му пяна и го оставих сам на себе си.
Така – един по един, от моите ръце, да – от тези мои ръце, които бяха държали учебника и тебешира и бяха писали двойки и шестици в ученическите бележници, та от моите ръце си отидоха таксиджия с пушещ ауспух /издиша си сам изгорелите газове, завързан за задната броня/, продажен технолог в ТЕЦ-а /полетя надолу в бълващия отрова в атмосферата комин/, бракониер рапанджия и тралещ за калкан /влачих го в собствената му мрежа със собствената му лодка, после го оставих на апетита на рибите/, идиот който от години изхвърляше найлонови торбички с боклука си през терасата /последва ги, омотан в голям черен полиетиленов чувал/, химик, работещ за военната промишленост, собственик на незаконен пункт за изкупуване на билки, черни и цветни метали /?!/, рибар, избиващ делфини и селски идиот, избиващ кучета, за да се прехранва…
Не ги помня вече всички, господин следовател, а и ТЕ не ме интересуват. Интересува ме само това, което остава след ТЯХ, а то е смърт, разруха, загниваща природа.

В един момент се уморих да измислям нови и нови начини да ги накажа и то така, че смъртта им да е свързана със злодеянието. Това все пак не беше кримка на Агата Кристи и не очаквах Шерлок Холмс да тръгне да разгадава загадката на еко-труповете… Та, един ден случайно удуших с найлонова торбичка от 15 микрона поредната жертва – просто торбичката ми беше под ръка, нищо лично. После обаче ми светна каква символика има в тези полимерни торбички, имам предвид за моята серия от еко-убийства. Знаете ли, господин следовател, че само в нашата скапана държавица се използват приблизително 1 милиард и 800 милиона полиетиленови торбички за еднократна употреба годишно. Това означава, че всеки от нас за това време изхвърля поне 1 килограм найлон, който се разгражда в природата между 100 и 400 години. В същото време тези опаковки обикновено се ползват не по-дълго от един час от всеки един малоумник, решил да ги използва. Общо в страната се произвеждат и внасят около 10 тона полиетиленови торбички на година, можете ли да си го представите, господин следовател? Побира ли го изобщо умът ви?!
Но… Ето. Ето! За това говоря, господин следовател, за това! Дори докато си седим тук двамата и си приказваме в следствения арест, виждам, че и вие сте поставили пластмасови чашки в кафе машината и в апарата за минералната вода. И баничката, дето сте си я донесли за обяд, е в найлонова торбичка – не, не я бутайте в ъгъла зад палката, белезниците и пистолета, виждам я, господин следовател. Още я виждам…

Както и да е…
Уморих се вече. Предавам се.
Разбирате ли, господин следовател. Не съм искал да ставам съзнателно убиец. Не ми е било мечта да се поставя сам извън закона. Исках просто всички те да разберат как се задушава Земята, как не и стига въздух на Природата, как загнива насилствено убивана Планетата. И ако нямаше друг начин, ако природозащитните организации, символичните протести и стачките, призивите и апелите не вършеха работа, то аз намерих единствения начин да обърна внимание на власт, медии и общество върху екологичните проблеми. Вярно е, душах ги с найлонови торбички и пак бих го сторил, стига да имаше как.
Терор! Кръв! Убийство! Смърт!
ЧИЯ?!?
Реших, че трябва да спася това, което е свършила за милиони години еволюцията, с революция – скандална, кървава, нечовешка, зрелищна. Преди пълзящата край нас еко катастрофа да е станала прекалено окончателна, безвъзвратна, като за последно.
И успях, какво мислите все пак, господин следовател?
Кажете ми, че е имало смисъл, нали?!
И… нали у нас все още смъртното наказание е заменено с доживотен затвор?
Или?...

Камен Петров
Публикуване на коментар