петък, 8 юни 2012 г.

Шофьор на боклукчийски камион


В кофи за боклук е скрит
нашият живот.
В салфетка мазна е увит
остатък от хот-дог.
А на улицата мръсна
изпотъпкан фас
пее тихо нежна песен:
"Всичко е за вас!"
Бориха се толкоз много,
какво постигнаха -
в ежедневието сиво
се удавиха.
А от скъпата вечеря
обещаха ни,
остана колкото да има -
без подробности...
                   Контрол, „Кофи за боклук”
Обичам боклука.
Познавам боклука.
Живея от боклука.
С други думи, аз съм просто един шофьор на боклучийски камион.
Обикалям нощем пустите улици на града, заспал зад заключени врати между боклукчийските кофи, чинно наредени на ъгъла.
Карам този красив, голям, жълт камион из нощния град по точно установен маршрут всяка една нощ, знам си графика до секунда, познавам разположението на всеки контейнер, кофа и кошче.
Карам, събирам боклука, ровя в мръсотията на хората и мечтая един ден да карам хубав мерцедес или джип вместо този красив, голям, жълт камион и ето така минават смените ми сред вонята на отпадъците и похъркването на милион изморени бачкатори.
Научил съм се да различавам боклука на богатите райони от боклука на крайните квартали, боклука на артистите от боклука на еснафите, боклука на политиците от боклука на работническата класа, боклука на курвите от боклука на девствениците. И т.н, и т.н.
Вярно – всичко това е просто натъпкан в контейнера боклук, но всеки си има своя специфична консистенция, своя миризма, цвят и съдържание.
Превърнал съм се в тесен специалист не само като шофьор и не само като боклукчия, но и като познавач на боклука като цяло. Истината е, че от него изкарвам прехраната си. В прекия смисъл на думата, искам да кажа. Каквото и да си говорим заплатата на един прост шофьор на боклукчийски камион не стига доникъде, така че си докарвам допълнителни, необлагаеми с данък доходи, просто като ровя в кофите. При това ровя първи – нали съм нощна смяна – преди клошарите, просяците, некрофилите и помиярите, преди уличните котки и апашите, преди тайната полиция и гларусите.
Плячка в боклука на хората винаги е имало и мисля – ще има, така че в кофите няма начин да не намери нещо полезно човек, стига да е инат, да е на нужда и да не е особено гнуслив. Намереното делим с моя партньор – оня, дето се вози отзад на камиона и който фактически обръща контейнерите в търбуха му, докато аз въртя кормилото. В кофите се намира вкусна късна вечеря за кучето ми от остатъците, изхвърлени с лека ръка и без страх от Бога от хорските трапези. Там понякога има захвърлени интересни вещи, предмети, техника, дрехи и обувки, колелета, книги, дискове и касетки, повечето от които – с малко старание и въображение, все стават за нещо. Някои използвам у дома, други продавам на безценица на битака в центъра на пазара или по магазините за употребявани вещи, трети разменям за нещо друго.
От боклука през годините у дома съм се обзавел с приличен телевизор /слез козметичен ремонт/, три разностилни фотьойла, почти запазено почти бароково канапе, няколко причудливи абажура, разни кухненски посуди, колело за детето, резервни части за таратайката ми, поправено радио за дъщерята, какво ли не. Както вече казах, кучето също е доволно.
И така минават нощ след нощ, кофа след кофа, боклук след боклук. Едни от нещата, намерени из него, стигат според закона и трудовия ми договор до градското сметище, други – до дома, трети – до вехтошарите на пазара и антикварните, както вече казах.
С течение на годините обаче нещата взеха да се променят.
Социолозите биха казали, че обществото променя статуса си.
Политиците – че сменяме системата и строя си.
Икономистите – че сме в криза и рецесия.
Аз обаче си имам по-проста теза. Боклукът просто отъня. Заприлича досущ на постната пица на Дянков – не веднага, разбира се, лека-полека стана тази работа и то пред очите ми, между пръстите ми, от курс на курс и от кофа на кофа.
Гледам през годините как обедняват хората.
Виждам го в кофите за боклук пред вратите им.
По тях можеш да познаеш кой е останал без работа, кой е забогатял нечестно, кой взема рушвети и кой е на прага да емигрира или да се самоубие.
Нивото на боклука в контейнерите малко по-малко започнаха да падат, а заедно с тях и качеството му.
Доскоро сред отпадъците можеше да намериш чифт почти нови дънки, запазени обувки, кажи-речи цял полилей, работещ в черно-бяло телевизор, само леко наранени ябълки или мандарини, стара бална рокля, хляб дето още не е мухлясъл или кутия замразена храна, хвърлена, щото и бил изтекъл срока, но все още ставаща за ядене, купища стари списания и книги, колело по капли, ама в движение – почти всяко едно шибано нещо, останало от човешкия живот след края на поредния ден.
Сега обаче в кофите има единствено обелки от евтини плодове, смачкани кофички от промоционално кисело мляко /често облизани/, скъсани дрехи, дето не би ги облякъл и оня Джак Спароу от „Карибски пирати”, ако има изобщо обувки, то те ще са по една, не чифт, жълти вестници, но вече използвани в кенефа, пресъхнали пластмасови галони от долнопробна бира, използвани игли от наркоманите и презервативи от педалите, захвърлена партийна книжка и скъсан след прекратяването му трудов договор.
Покрай отъняването на боклука в последните години, отъняхме и ние с колегата, че и жената, барабар с децата и кучето.
Един ден, тоест – една нощ, обаче късметът най-сетне като че ли ми се усмихна. Карах поредната нощна смяна, ровех без особена надежда или ентусиазъм в поредния контейнер и по едно време измъкнах изпод отпадъците стара дамска лачена чанта. Стара, ама лачена, припомних си унило стария лаф. Плюс това чантата беше доста запазена и можеше да и взема някоя пара, а и беше порядъчно издута, тъй че като нищо и вътре щеше да изскочи още нещо, дето да влезе в употреба. Издърпах чантата от кофата, отупах с опакото на ръката си няколко картофени обелки барабар с червеите от нея, после дръпнах ципа и надникнах вътре.
В чантата, навързани на стегнати пачки, бяха натъпкани банкноти. Цяла бала. Плюс това в евро.
Изхълцах и бързо затворих обратно ципа.
Сърцето ми биеше бясно. Огледах се бдително нагоре-надолу по тъмната улица, но наоколо беше пусто.
Викам си, мамка му, и на нашата улица най-сетне изгря слънце. Ще сменя най-сетне камиона с някоя джипара или мерджан, ще заведа децата на море, ще купя къща, ще я облека моята като царица на стари години, ще…
Речено-сторено.
Още на другия ден, без да казвам никому, се засилих с цялата чанта в най-близката банка да обменя малко пари. Вътре ми се нахилиха, дадоха ми да подписвам куп документи, взеха парите, тръгнаха да ги броят, пуснаха ги през някакви машинарии. После внезапно спаря да се хилят. Някой явно натисна някакво тайно копче, защото след минутка нахълтаха ченгетата и се озовах в следствения арест по-бързо, отколкото моя партньор би могъл да обърне кофа за боклук в камиона.
Парите, разбираш ли, братче, се оказаха фалшиви. Толкова ми бил късмета.
Както и да е, престоях 72 часа на пансион в ареста, поне си отспах, че и ядях три пъти на ден. Изобщо, като не се броят разпитите и заплахите, не беше особено зле. Работата в крайна сметка се разплете, пуснаха ме ченгетата, тръгнах да се прибирам.
Щом се прибрах обаче, у дома не ме чакаше вита баница, а бележка на масата насред празната къща:
„Не мога повече. Напускам те. Вземам децата и телевизора. Мими. ПП. Между другото, уволниха те от работа като неблагонадежден…”
И ето ме сега – отново обикалям кофите за боклук като в доброто старо време. Ровя, тараша, пресипвам, избирам – не съм гнуслив.
Обичам боклука.
Познавам боклука.
Живея от боклука.
Само дето сега вече обикалям по контейнерите за смет пеша, а не зад волана, и вече не съм шофьор на боклукчийски камион, а просто един бездомен гладен клошар – един от многолюдната армия на такива като мен, които се множат от ден на ден в тази калпава държава, посред тези кризисни времена.
Пък и честно да си кажем, днес вече и в тази работа няма много хляб…

Камен Петров

Публикуване на коментар