Светът е картина.
Къде неземно красива /Сейшълските острови, Мали, Корфу/, къде апокалиптична /Банишора, Чернобил, Каспичан/, къде просто картина /Дали, Реноар, Магрит/.
Шарен свят.
А пък очите, викат, били прозорец към Света.
Аз имам само едно.
Око.
Не, не съм мутант.
Не е от смъркане на кока.
Дори не е от гледане на Бареков по оная там, как се казваше, телевизия.
Родили са ме с две очи, сини.
Едното обаче реши да избегне реалиите и би шута на двуизмерното ми светоусещане наскоро.
От тогава насам виждам света плосък, наливам си питието по покривката вместо в чашата, шибам си носа във вратите, спъвам се в тротоарите, на бареков дори не мога да му забележа физиономията по телевизията, а любимата си виждам само тогава, когато ми се иска – сиреч – само ако ми мине отдясно.
Носът ми е дълъг /но само той, уви/, а моята любима винаги ми стои отляво – откъм наскоро липсващото ми око – и когато се разхождаме ръка в ръка, и когато хапваме на маса, и когато плуваме редом в морето през август, и когато спим в леглото си, и когато правим любов.
Половин живот, по някакъв начин.
Половината ми прозорец е матиран, спуснали са му щората.
Катаракта, изказаха се компетентно лекарите.
На тази възраст било направо странно, че я имам, хм…
Да не са ме удряли в окото случайно преди време?
/Да, удряли са ме и аз съм удрял. И какво от това?!/.
Дайте 2-3 000 лева и ще го оправим. Млад човек сте /на 42 съм вече, мамка му!/, не сте някакъв пенсионер /и няма да го доживея с тази скапана пенсионна система!/, няма да боли и ще мине бързо /знам, че ще боли адски и ще се проточи вечно!/.
Но, да.
Дадох ги тези пари.
Все още съм млад /42 – друг път млад!/, а гаджето ми е секси /вярно, искам да го виждам триизмерно винаги!/, пък и какво са парите за човек като мен /който никога не ги е имал!/.
Вярно, по-добре да виждам.
Иначе алтернативата е ясна.
Тук е моментът да спомена, че имам домашен любимец. Те са два /другото копеле е мелез-котарак/, но в контекста на този разговор речта иде да обсъдим другия.
Другият се казва Флет.
По паспорта му, официален според изискванията на Европейския съюз, пълното му име е всъщност Тортила Флет.
Не ме питайте защо.
Не ме питайте защо и досега майка ми му вика Слет /а други случайни минувачи – Клет, Пред, Омлет и Амулет/.
Аз лично често му викам Оверлог, Маймуно и Задник, но това е една друга тема.
Тортила Флет се казва Тортила Флет /той е кучето ми/ по простата причина, че моята любима Светла ми го подари за рождения ми ден преди близо две години, а точно по това време пък аз взех че я открехнах да чете автор като Джон Стайнбек /и романа му „Тортила Флет”/. Пък и до последно не знаехме дали дребното рижаво копеленце е мъжко или женско – Тортила или Флет. Флет се оказа.
/Да вметна само, че в общи линии Флет е на голяма далавера, защото пък котето ни е кръстено на един германо-американец, пацифист, антиутопист и фантаст със склонност към рак на белия дроб, който го и уби наскоро, на име Курт Вонегът. Така се и казва котаракът ни. Защото ТЯ четеше „Кланица №5” като го взехме, горкото/.
Но думата ми е за окото ми.
Липсващото.
За операцията за 2-3000 лева.
Както и за Флет.
Той е златист ритривър.
Знаете. Това са кучета-водачи. Обучени, от тях стават най-добрите болногледачи на слепи хора. Умни. Добри. Отзивчиви. Красиви. Чисти. Тихи. Възпитани. Всеотдайни. Любящи. Мирни.
Е, моят Флет не е от тях.
На 16 декември ми предстои лазерна операция на лявото око в най-добрата специализирана клиника в страната.
Ще платя, ще ме шатнат с лазера, ще ме оправят или пък… не…
Хм…
Ами ако не се получи?
Случайно ако взема, че напук на всичко ослепея, нали съм си инат?
Нямам бял бастун, пък и не е шик, нито знам къде продават бастуни.
Не ми се стои у дома сам по цял ден /а и няма как да чета Куелю, Зюсак, Хашек, Еко, Чехов/. Ще трябва да си прекратя абонамента на сателитната телевизия. Ще си подаря телефона на някого /пък е нов!/. Ще трябва да опипвам момичето си, вместо да си го гледам.
А за да отида от точка А до точка Б, ще ми трябва водач.
Флет.
Моят прозорец към Света.
Чудесно направо!
Отсега се виждам влачен на каишката, щом рижавият задник хукне ухилен до ушите към поредната котка на улицата.
Виждам как си чупя глезена, щом гадното куче да заобиколи електрическия стълб отляво, а аз /сляп съм, за Бога!/, тръгна лековерно отдясно.
Виждам колата, която ми смазва черепа насред уличното платно, докато така наречения „водач” търчи доволен при кучката на съседа отсреща.
Дописах това, което четете малко по-нагоре, после затворих лаптопа.
Нощ е. Почти тихо.
Само климатикът пришглушено бърбори.
Любимата ми, Све, спи и тихо похърква в леглото до мен.
По сателитната ТВ /която още виждам долу-горе/ тече някакъв комедиен сериал, може би „Приятели”.
Котаракът Курт Вонегът /викайте му Вон, щото иначе дере/, мърка и преде преждата около врата на Све като всяка друга нощ, когато е зима и е студено.
Хвърлям едно око надолу /дясното, то лявото не вижда/ и съзирам Прозореца си към Света. И той хърка. И той спи. Не е никакъв прозорец. Просто едно уморено след играта с котката, добре нахранено, набързо разходено, доволно, че е край нас, обичано и обичащо куче. Не го е срам, че се казва Флет. Не му пука, че можеше да се казва Тортила. Не знае, че утре вероятно ще ми стане куче-водач. Твърде вероятно е – ако в един прекрасен момент примерно Адолф Хитлер, Муамар Кадафи, някое зомби или вампир, икономическата криза или пък корумпиран катаджия скочат върху мен – именно той да ми се притече на помощ. Оголил зъби, присвил очи, въртящ опашка… Откъде да знае човекът игра ли е това или не е…
Гледах го с едното си оцеляло засега око /часът минаваше 2 през нощта/, как тихо скимти, сънува и приритва насън. Знаех, че утре е 16 декември и имам час при очен хирург в клиника във Варна. Чел съм, че породата на моето куче е създадена да води слепи хора. Обяснявали са ми, че разни „псета” са кака обучени, че дори не дишат, ако не им кажеш.
Пак го фокусирах този дребен оранжев тапир, наречен Флет, как спи на земята.
Знаех, че ако ослепея, най-много да ме заведе до купата си с храна, не по-далеч.
После цъкнах с език в нощта.
Той вдигна глава и ме погледна.
Умен и буден.
Разбра ме и с въздишка се качи в леглото до мен.
А аз го прегърнах с едната си ръка /дебелакът му рижав/.
С другата прегърнах своята любима и омотания около нея котарак / те са мънички и слабички/.
После се отпуснах назад, затворих сляпото си око, а с онова другото – ВСЕВИЖДАЩОТО, се загледах сред нощта в тавана, изтъкан от паяжинните нишки на запалените за Коледа светлини у дома и се размечтах, обичайки ги…
И тримата…
Просто разбрах, че не ми трябват бял бастун или куче-водач, за да стигна до любимите си хора.
Нито пък, че съм чак толкова сляп, за да не виждам любовта им.
После заспах…
И сънувах…
Хубаво беше.
Камен Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар