неделя, 4 декември 2011 г.

Rhithm is a dancer или рокендрол барабанистът на Смъртта


Това глухо блъскане в ушите.
Подлудява те и то буквално.
„Ту-туп, ту-туп”.
„Ту-туп, ту-туп”.
Човек може да се побърка, преди още да е умрял от инфаркт.
Вярно, знаеш, че е твоето сърце, не е някаква чужда машина, извънземно, кацнало от космоса или каквото майната му там би могло да бъде, твоето е сърцето, но този ритъм в ушите наистина може да те накара да откачиш.
Rhithm is a dancer, а?
Майната му!
Никой не иска да си чува сърцето в ушите.
Никой няма нужда да чувства гадното мускулесто копеленце да вибрира между пръстите му под ребрата, всеки пък щом сложиш там длан, ошашавен и притеснен да не би в един прекрасен момент цялата работа да се скапе и то да спре. Завинаги.
Никой не е създаден да чувства смъртната опасност в артериите, аортите и вените си – „Ту-туп, ту-туп”, всеки път, щом прави секс с любимото момиче, кара колело, плува малко по-дълго под вода, изкачва петте етажа до романтичната си мансарда, ядоса се на шефа /премиера, бившата си половинка, магазинерката на ъгъла, кондуктора във влака/, гледа кофти филм на Уди Алън или пък разхожда на бегом из парка златистия си ритривър
На никой не му се умира просто ей така.
ВСЕКИ иска да живее.
Опитвам се и аз.
Влакът на живота обаче /както и на раздрънканото ми от нерви, алкохол, цигари и остатъчна радиация сърце – „Ту-туп, ту-туп”/, продължава да ме носи гратис и без билет на някъде, към дестинация, от която обикновено няма връщане и която не желая, а и нямам желание да видя така скоро, не и преди Амстердам, Португалия, Барселона, Мали, Нова Зеландия или Сейшълските острови във всеки случай.
Влакът обаче ме клати в същата тази посока. Спирка №1 е ясна -  НЕУспешното отделение. Само дето там го няма доктор Рос, няма награди „Грами” и „Златен Глобус” за мен. И отделението наистина не е спешно, а явно НЕУспешно или дори СМешно отделение – това поне успявам да видя от инвалидната количка за шестте часа в коридорите му – от момента, в който ме смъкват от линейката на „Бърза помощ”, до момента, в който ония задници лекарите най-сетне се сещат, че съм прединфарктен и че трябва да бъда хоспитализиран.
Помоооооооооооооооооощ!
Бърза, ако може!
Помощ!
Моля ви!!!
Спешно отделение, MY ASS!
Поне така би възкликнал братът на приятелката ми, оня тип компютърджията, който има все пак повече акъл от мен, от докторите в спешното и от челиста на Apocaliptica взети заедно.
В спешното отделение в този град и тази държава нищо обаче явно не е спешно.
Нито бацилите и вирусите от кихавици, изпуснати стомашни газове и повръщни, нито онзи типец в ъгъла, който – ако няма СПИН, има поне дузина екземи, нито кървавите тампони, използваните салфетки, чашите от кафе машината и фасовете по ъглите, нито пияният клошар, който дреме цяла зима тук до автомата за закуски, бира и безалкохолни.
Нито скапаният входен звънец /”какво е това „нещо” в инвалидната количка”, пита кривата санитарка на 10-тото иззвъняване, щом най-сетне отвори спешно вратата на спешната помощ, докато колабиращият пациент вече се е напикал и наакал няколкократно в гащите, а тя през това време си е пила кафето в сестринската стая/.
Нито т.нар. „дежурен лекар” – в случая кардиолог, в чийто коридор 6 часа напразно го чакат да цъфне наоколо десетина пациенти със сърдечни проблеми, струва им се спешно някак си.
Нито санитарите, лекарите и медицинските сестри /”Моля ви, ако не сте болен, а само чакате, помогнете ми да изнесем мама по рампата от количката в автомобила, защото няма кой”, моли ви със сълзи на очи интелигентна на вид жена, санитари наоколо просто няма, на кой му пука/.
Rhithm is a dancer.
„Ту-туп, ту-туп”.
„Ту-туп, ту-туп”.
Това ми е на мен дискотечният ритъм тези дни.
Медицинската сестра се гнуси да ме погледне.
Санитарката пие някъде кафе.
Докторчето се чуди да стачкува ли за повече кенти или не, да научи ли най-сетне Хипократовата клетва или да опъне стажантката от Медицинския колеж на първата болнична носилка, която се освободи при някой критичен случай с летален характер, а такива – в услуга на междумедицинските оргазми – в това отделение май са много.
Ти лежиш в това време и си туптиш.
Туптиш, туптиш, туптиш – рокендрол барабанистът на Смъртта.
Туптиш в гърлото, в слепоочията, в тила, в слънчевия сплит, нейде край черния дроб, в лявата ръка и в аортата на дясното бедро.
Лежиш на кирливата, скърцаща в такт с ускорения ти прединфарктен пулс количка и се чудиш, защо, мамка му, не си се възползвал до този момент от прекрасните възможности на свободната пазарна икономика, и не си купил, ей така – за всеки случай – един автомат „Калашников”, хем си ги виждал в казармата, бива ги. Можеше да измъкнеш ръка от калпаво поставената венозна система, да се отърсиш от клопката на евтиното успокоително, което са ти сложили венозно, да смъкнеш подути крака в домашни чехли на кирливия, леденостуден теракотен под на Спешното, Неуспешно, Смешно отделение, и да пуснеш един откос – татататататататататата – ей така, по цялата тази дивотия, която не само, че не те лекува, но прави и всичко възможно да те доубие.
Сякаш кварталният погребален агент е съребрен роднина на докторчето от болницата.
То не че не е невъзможно де.
Молиш се само да не са роднини и с кварталния месар.
Защото си мислел, че ще оживееш.
Не си правил планове за кремация.
Дори си дарил органите си за изследвания.
Боже!
Кой ли ще ги яде?!?
В бакалията?!?
И пак – „Ту-туп, ту-туп”.
Все по-силно и по-силно.
Системата е по-могъща от организма ти.
Така че затваряш очи.
Отваряш съзнание.
Затваряш клапите на сърцето си.
Отваряш сфинктера си.
Разбирай – вече си мъртъв.
Ритъмът е спрял – танцьор или не.
След което някой идва от някъде си, подписва някакъв документ и те праща някъде или никъде – и това ще мине, казал е анонимен древноримски патриций, и вярно – минава…
Чухте ли сирената на линейката на „Бърза помощ”?
Време беше…
Телефонът може би е все така единен.
112.
Но никъде нищо за никого никак по системата не работи нормално.
Нито единно.
Нито бързо
Нито пък помага.
Амин!

Камен Петров
След 6 часа в Спешно отделение, в коридора
Публикуване на коментар