Изядох цензурата – станах чичо!

/ 8 декември, 2011 година, 4,30 часа сутринта/

В предутринта на този 8 декември, 2011 година, макар и да ми е често ултра досадно в тази нереална държава /скапана, мръсна, дебилна и шибана – както би казал „колегата” Карбовски/, внезапно започнах да размърдвам мозъка си.

По-добре късно, отколкото никога, но не и в БНТ.

Беше 4,30 часа сутринта, русенско време /във Варна, Бургас, София и Каспичан времето беше точно същото, макар и да не валеше/, защото държавата ни е малка /и скапана – допълва досадно зад кадър Карбовски – хм - директно/ и – Слава Богу - няма часова разлика от Видин до Малко Търново или от Дуранкулак до Благоевград.

Размърдах мозъка си, впрочем /днес цитираме Богомил Райнов/ и досадно или не, разбрах едно.

Като паднеш, наистина боли.

Дядо ми го е знаел, покойният ми баща го знаеше, аз го научавам все по-академично от ден на ден, децата, племенниците и внуците ми ще го научат много бързо също в един прекрасен момент от живота си, макар и не веднага.

Падаш – боли те.

Това е положението.

Или корелативната двойка, както би ме апострофирала преподавателката ми от университета, лека и пръст, ако – разбира се – беше още жива и все така ми плющеше двойките по време на сесия

Да, ама не.

Така пък бих и отговорил аз.

Можеш да паднеш и да се усмихнеш, да преглътнеш сълзите си и да анестезираш болката с някакво количество остатъчна гордост, с малко розово хапче или голяма чаша водка, с препрочитане на Стайнбек или Хелър, с повече въображение и по-малко вяра в българската медицина /натъртен задник още не е рак, нали?/ или академичното образование /корелативна двойка, хайде бе!/.

Затова, чичовото, нямам предвид това на Пената, паднеш ли, нахилваш се, ставаш, отупваш дъното на гащите и продължаваш точно в същата посока, така мисля аз… макар и рядко да го правя.

Както и да е.

Нека се върнем към нечовешкия час 4,30 часа сутринта на 7 срещу 8 декември 2011 година. Ръми дъжд, скиорите, сноубордистите и туроператорите по зимните курорти стискат насън палци за сняг. Нормалните хора спят. Други нормални хора дават нощни дежурства, купонясват, правят секс, боледуват и оздравяват, обират банки или арестуват престъпници, умират или се… РАЖДАТ.

В просъница /най-сладкото време преди разсъмване, знаете, с онази разкошна сутрешна ерекция, гушнат на топло в поза „лъжички” до дупето на любимата, когато сте еднакво далеч и от края на вчерашния гаден ден, и от началото на онова гадно наближаващо утре, от което започва пък „днес”/, кой знае защо, си мисля, за… вино… Да-да, знам, че съм латентен алкохолик, както често намеква приятелката ми. Но пък – вино? В 4,30 часа сутринта? Да беше мохито или поне бейлис, разбирам… Но вино… Хм…

Питам се в просъница, дали капачката наистина запушва всичко? И как сухото червено вино /любимото ми, особено със задушено телешко и с броколи/ тече от бутилката в чашата, а оттам в гърлото ми, щом е сухо виното… Хм… Ще трябва да анализирам този въпрос, щом се събудя, даже след кафето и след душа и разходката на кучето, може би на път за редакцията за вестника, или довечера на масата с телешкото… Ще видим…

В тези сомелиерско-гурме-екзистенциални размишления в полусън изведнъж чувам гласа на покойната Ейми Уайнхауз. Пее Rehab /знаете - ”They tried to make me go to rehab, I said: No, No, No!”/. И това рано-рано сабалем, мамка му и живот, както би възкликнал прадядо ми Стоян, ако по негово време е имало Ейми Уайнхауз, различни от народното творчество и старите градски песни в стилово отношение парчета като това, или текстове, в които се пее за рехабилитиране, алкохолна зависимост и опита на копелетата да те променят на всяка цена. Както и мобилни телефони. Да, мобилни телефони, защото точно с това парче звъни новият ми Samsung Galaxy Ace, и то само при прозвъняванията на мама!

Мама?!

Боже!

Край, нещо се случи, викам си насън, опитвайки се да се събудя, да докопам телефона сред бъркотията върху  масичката до леглото и някак си да отворя очи /4,30 часа сутринта е, мамка му!/

Голям страх ме хвана – и насън, и наяве – а моят страх лозе не пази.

После се успокоих.

Сетих се защо звъни маман късно посред нощ или рано предутрин в зависимост от това кога, с кого и как сте си легнали, както и какво и в какви дози сте си вкарали снощи в черния дроб.

Сетих се също и че страхът не може да те победи, ако не му се дадеш, и че стени се разбиват с глави, въпреки всичко – вижте Бакърджиев и стените на Мавзолея, „Стената” на Pink Floyd или Берлинската стена, ама там май пак Pink Floyd и други подобни дегенерати бяха замесени… но това е друга тема.

Така че, преодолях обичайната си латентна сънливост, теглих една майна на авангарда /в изкуството, журналистиката, политиката, бизнеса, ЕС, ала-бала, където и да е/, изядох на една хапка без никакви подправки цензурата в този сайт – който и без това е администриран само и единствено от мен, макар и вероятно зорко следен от СЕМ и НСБОП, и взех, че… вдигнах телефона.

И…

Какво „и”?

Просто вдигнах скапания телефон в мрака преди утрото и остреща малък човек, тежащ едва 3,500 килограма, висок само 50 сантиметра, с малко тъмна коса, вежди и мигли, както и с ококорени сини /засега/ очи, който се представи скромно като Самуил Свиленов Петров /цял богатир с тези килограми, както се изрази майката на моята приятелка, с нейните руски корени/, ми заяви, че съм станал чичо на преклонната възраст от 42 години.

С една дума - Surprise! You’re dead!... както пееха навремето покойните Faith No More.

Амин.

Това беше.

Каквото било, било.

Остарях, мамка му!

Слава Богу!

Вече съм чичо, замаян си рекох аз.

А в това време Самуил ми изпя, почти без да се запъва, макар, че едва тепърва ще му растат зъбки, ето това парче, което – на фона на гореказаното-горепомислено-горемечтано-горесънувано, ми прозвуча странно познато, да не кажа носталгично-любимо, защо ли:

„Размърдай мозъка си чичо,

досадно ти е знам, нали?

Кажи ми според тебе ако

падна -

пак ли ще боли?

Дали капачката запушва всичко,

как виното е сухо, щом тече?

Кажи ми що е авангарда

и цензурата може ли да се яде?

Ех, ако можех аз да съм чичо,

а чичо ти да си дете,

щеше да викаш колкото искаш,

без никой да те разбере.

А, чичо, другите ме питат,

дали страхът ще победи?

Не знам, но мене ако питаш,

стени не се разбиват със глави.

Аз, чичо, мога още да те питам,

но мислиш ли, че е добре,

децата щом не знаят питат,

май по-добре е да си дете.”

После, преди да ми затвори в ранната дъждовна декемврийска предутрин телефона, Самуил заяви, че парчето било на група „Ревю”, казвало се „Чичо” и било от любимите на баща му Свилен, тоест – моят брат, сиреч – половинката на майката на Самуил – Зорница, с други думи по-малкият син на майка ми Цеци… след което връзката прекъсна, повече не чух нито „Ревю”, нито Ейми Уайнхауз, нито гадната мелодия от навития за събуждане телефон на приятелката ми Све /ВСЯКА СУТРИН ТОЧНО В 7,30 ЧАСА!/, защото отново заспах като бебе, каквото никога не съм бил, дори и насън, и се събудих късно сутринта.

И чудо!

Нямах угризения, нямах махмурлук, не бях сънлив.

Чувствах се прекрасно!

И хукнах да пазарувам мънички дрешки и големи играчки.

Защото… отдавна вече не беше прилично да викам колкото искам, без никой да ме разбере…

Чичо!

Камен Петров – чичото на Самуил

8 декември 2011, Русе 

http://www.youtube.com/watch?v=-im_dBYb8bo

http://www.vbox7.com/play:d9f5e82a