Малък проблем с рака

 Не ме разбирай погрешно докторке. Тук съм просто защото имам малък проблем с рака, нищо повече, нищо лично, хахаха. Не съм луд, хипохондрик, потенциален самоубиец или нещо такова, макар че, хм, честно казано може би леко ми хлопа дъската, щом плащам по 200 кинта на сеанс, за да лежа на тази неудобна кушетка, а дори и тайландски масаж не предлагате, хахаха.

Както и да е…

Всъщност не ме е страх от смъртта, колкото и тривиално да звучи. Страх ме е от болката, унижението и агонията. ЗНАМ ГО, тъй като - както се казва - имах близки срещи от третия вид именно с умиращ от рак човек. Визирам баща си, докторке, моят собствен. Баща ми умря в ръцете ми след два месеца история на ужаса, без дори да разбира до последно какво точно го е сполетяло, без да знае вече кой е и къде е, нето пък кой съм аз. "Не издържам повече! Кажете ми какво става! Ще скоча накрая през прозореца, че да се свършва!", крещеше немощно тате в прегръдките ми, докато ракът го гризеше, а аз само се усмихвах фалшиво и съсках утешително в ухото му с алкохолния си дъх /защото по него време вече се наливах денонощно, за да издържа някак на целия този ужас и на безсилието/: "Шшш, тате, спокойно… Няма нищо… И това ще мине…". Е, вярно беше, макар и само наполовина. НАИСТИНА мина. Само че ИМАШЕ НЕЩО. Просто накрая ракът го изяде, докторке.

Всъщност, освен че това копеле ракът в момента ме яде и мен буквално жив, хахаха, не точно това ме ядеше през всичкото това време, ако улавяте точно каламбура. Ужасното е, че - казват - ракът се предавал през поколение! Как да обясня това на големия си 12-годишен син /страхотен ум, талантлив спортист, надарен фотограф, момче с искрящи сини очи и мечти за бъдещето/?! Как да обясня това и на малкото си 3-годишно момче - братчето му /вързоп от светлина, виталност, любопитство и блестящи живи очички, на старта на живота си/?!

Обаче, докторке, моля те, разбери ме правилно - все пак имам една голяма надежда, че това е мит, поредната лекарска дивотия. Просто защото ако беше вярно - защо тогава и тате, и неговият баща, моят дядо, си заминаха и двамата именно от рак?! Защо и аз след тях - пак така?!

/Последните думи на дядо: "Пие ми се малко мастичка, много съм жаден…". Последните думи на тате: "Сине… Защо… И кой…"/

И тъй, докторке, отклоних се малко, извинявай, та да се върнем на темата на сеанса, а? Имам малък проблем с рака.

Питат ме - приятели, роднини, колеги, познати, разни други здрави хора: "Как си?". Викам тъпо: "Бе добре съм, само дето сега известно време няма да мога да ям червено месо, хахаха".

По-лошото е обаче, че и синовете ми ме питат.

Пея на малкия си син песничката за Рачо капитана, който преплувал океана с параход, с параход, хахаха, а после му разказвам приказката за раче-осмокраче, което ме гризе в морето на живота, а той се смее и вика: "Ама тате, защо раче, а не скаридка, мидичка или октоподче, нали ти самият викаш, че са по-вкусни и обичаш средиземноморска кухня?". Така е, викам си, обаче все още само наум, аз самият предпочитам да ям раци с чаша добре изстудено сухо бяло вино, а не рак да яде мен, ама какво да правиш - живот….

И тъй, докторке, синовете ми ме питат и аз за пръв път в живота си нямам остроумен, сардоничен или поне ироничен отговор на въпросите си, тъй че мълча като пън и се червя от срам, че ги предавам за пореден път, сега за разнообразие - с болестта си.

На големия, понеже е на онази странна предпубертетна възраст от 12 години, не му пука особено като че ли, или поне се прави на непукист. Пък и - вика ми този умник, докторке - знам какво ти е, баща ми, четох за това по интернет, най-вече за присаждането на стволовите клетки, ама било скъпо, не е за нас. И добавя - пак добре че не е СПИН… Малкият обаче наскоро проговори и задава кофти въпроси. "Тате, защо вече нямаш коса, а винаги си я носил дълга?, ме пита синчето ми. Пита още: "Тате, защо си така слаб и децата в квартала напоследък все ти викат Скелета?", "Тате, каква е тази нова татуировка на корема ди, дето пише CANCER=CANCEL?", "Тате, защо скърчаш нощем със зъби и викаш насън и какви са всичките тези шарени хапченца?, "Тате, защо мама все плаче, а батко започна всеки ден да се бие в училище?, "Тате, има ли живот след смъртта и… какво е това "живот" и какво е това "смърт"?"…

Питат ли питат и питат, а на мен отговорът все ми се губи.

И на тези въпроси, и на онзи, Големия въпрос.

Но, както вече казах, това е малък проблем, докторке, най-вече явно гастрономически, хахаха. Ракът си ме яде малко по малко и очевидно ще има да ме гризе още месец-два. Лошото е, че навярно, тогава няма да има кой да шепне в ухото ми "И това ще мине…".

Пък и знам, че това не е така, ама никак.

Просто не минава.

Минаваме и отминаваме завинаги само ние, покрай онази прословута колона, на която древния владетел е заповядал още преди векове да издялат думите му: "Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда…"…

Само че именно поради това за мен не е чак толкова страшно да си ида, макар като всеки завършен егоист, да скърцам със зъби вътрешно за всичко, което ще изпусна в живота, за всичко, което ще изгубя завинаги, за всичко, което няма да успея да свърша, да видя, да сътворя. И знаеш ли защо, докторке, защото когато самият аз си ида един ден, ще си ида с чисто сърце, тъй като след себе си оставям двама синове като слънца, а това днес не е никак малко.

Нали докторке?

Та затова казвам, че проблемът с рака ми е малък, хахаха.

Дай сега да си платя сеансите дотук, че един Бог знае дали ще има и следващ, ако ме разбираш правилно…

Камен Петров

Влакче на ужасите насред кризата

(Репортаж за “Дейли мирър”, юни 2084 година)

“Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Добре дошли в най-голямото, реалистично и невъобразимо влакче на ужасите в света! Добре дошли в нашия атракцион! В идните седем дни на гостуването си вие ще видите уникални неща, които няма да забравите никога...” Високоговорителите, монтирани в четирите ъгъла на луксозния вагон на влакчето най-сетне замълчаха и човек вече можеше да остане насаме с мислите си. Настаних се удобно на ергономичното кресло и се загледах в нерадостната картинка отвън, докато стюардът поставяше на масичката пред мен блюдо с апетитни хапки и чаша добре изстудено шампанско. Казвам се Джейсън Мастерсън, на 42 години, от Манчестър. Работя като кореспондент на свободна практика към вестник “Дейли мирър” и едно-две географски списания. Вярно, че от това милионер нямаше да стана, но си струваше заради пътуванията по цял свят и добрите командировъчни. Освен това журналистическата карта ми отваряше много врати, а и яденето, пиенето и жените си ги биваше. Току що бях пристигнал в наистина най-големия атракцион на века – Влакчето на ужасите, наричано до скоро България. Простираше се на площ от 111 000 кв.км., имаше близо 12 милиона статисти, разделени на три основни етнически групи – българи, цигани и турци. Други 3 милиона бяха емигрирали на Запад в последните 50 години, където страната усилено бе изнасяла мозъци и обслужващ персонал – келнери, проститутки, просяци, джебчии, сводници.  Маршрутът минаваше през двата големи мегаполиса София/Пловдив и Варна/Бургас, през няколко планински вериги, едно море, множество реки е стотици изоставени селца и градчета, както и през лагерите на номадите-рокери, разбира се. Струваше си парите, определено. Гледката през прозореца обаче поне за в момента – половин час след преминаването на границата през основната река на атракциона – Дунав, не беше нещо особено. Руини на малки градчета и селца, запустели ниви и изсечени гори, безрадостно небе над безрадостна земя, изоставения преди 30 години силует на доскорошния четвърти по големина град в страната - Русе. Очаквах скоро някаква тръпка, за да си изкарам все пак парите от вестника. “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Вдясно от нас остават руините на Русе – доскоро четвъртия по големина град в бившата страна България, люлка на европейската цивилизация тук, средище на будни интелектуалци и индустриалци... В момента е забележителност единствено благодарение на остров Белене, където са заточени и изолирани по политически причини цигани, турци, евреи, арменци, хомосексуалисти и спинозни... След час ще минем с нашето Влакче на ужасите транзит през острова... Моля, следвайте инструкциите за безопасност! Никакви контакти със заточените! Никаква храна, подхвърляна от купетата! Никакви снимки!...” Русе. Помнех това име от учебниците по история, а и бях намерил някои интересни факти за него в интернет. Градът отдавна бе напуснат от жителите си, подгонени от азотните обгазявания от страна на ограмните фабрики по брега на Дунава на територията на съседна Румъния, от глада и безработицата. Това всъщност беше съдбата на всички по-малки градчета и селца, които замирали и се преливали постепенно в по-големите градове, докато днес – през 2084 година, в атракциона бяха останали само двата основни мегаполиса – София/Пловдив и Варна/Бургас. Останалото бе пущинак, пресечен от блестящата двойна линия на релсите на Влакчето на ужасите, осеян с високите вишки на въоръжената охрана по трасето. Само в по-отдалечените пущинаци се издигаха импровизираните лагери на номадите-рокери, които отказваха да се включат в играта и участваха в нея по свои правила...

В този момент се чуха изстрели и откъм близката борова гора към нас стремглаво се втурнаха с невероятен лев стотина лъскави мотоциклета, окичени по невъзможен начин с животински кожи, опашки и рога, с шипове и вериги, с блестящи капси и кожени седла. Възседналите ги мъже стискаха в ръце автоматично оръжие, с което ожесточено стреляха по Влакчето на ужасите. На часа обаче им отвърна убийственият огън на тежко въоръжената охрана, наредена пред 5 километра по вишките край трасето. Оставяйки няколко десетки трупа и димящи развалини от мотоциклети, останките от бандата се изплъзнаха от стрелбата и отново се скриха в покрайнините на горичката. Сякаш напук на всичко, гостите на атракциона спокойно си пиеха питиетата и наблюдаваха схватката през прозорците на купето. Влакчето на ужасите естествено беше блиндирано и рокерите-номади го знаеха, но това не пречеше да го нападат ожесточено всеки път, когато им се отдадеше възможност, за радост на туристите. Само час по-късно композицията профуча по стоманения мост, който щеше да ни отведе до резервата, наречен Белене. Мизерия, злост, нищета, смърт... Въобще грозна картинка. Хората следяха Влакчето на ужасите с изпълнени с омраза погледи. Неколцина ни паказаха среден пръст. Други хвърляха камъни по нас. Очевидно живееха основно в изградени от пръст и тръстика колиби. Пред някои от тях горяха огньове. Хората се раждаха, живееха и умираха на голата пръст. Ужасно! Почувствах се по-добре, когато отново се върнахме на отсамната страна на моста. Поръчах си един двоен джин тоник и се отпуснах назад. Влакът отново прелиташе през безлюдни поля, осеяни тук-там с колибите и караваните на рокерите-номади...  На следващия ден високоговорителите жизнерадостно обявиха: “Лейдис енд джентълмен! Дамен унд херен! Госпожи и господа! Приближаваме мегаполиса Варна/Бургас... Бившата морска столица на бившата държава България... В него живеят близо 5 милиона от статистите ни. Той се простира по 350-километровата брегова ивица на атракциона... Основното препитание са риболовът, проституцията, пласирането на дрога и продажбата на органи...” В далечината видяхме грамада от бетонни сгради, метални скелета и настръхнала гора от телевизионни и сателитни антени. Влакчето на ужасите с грохот прелетя между тях. Загледах се през блиндираното стъкло в тътена на мегаполиса, който беше буквално осезаем – на всяко кръстовище проточили се с километри автомобилни задръствания, амбулантни продавачи по ъглите на претъпканите с народ тротоари, проститутки край тъмните входове, ослепителни неонови надписи на бардаци, казина и клиники за купуване на органи, гмеж и сивота. И над всичко това властваше негово величество Смогът, който покриваше огромния град с отровния си плащ. Сега вече не се чудех защо на рекламните каталози всички жители на мегаполиса бяха с маски. В града станахме свидетели на преврат, масов разстрел на стачкуващи студенти, взрив в кола-бомба, няколко верижни катастрофи, паднал самолет. Не беше нещо особено... Ден пети. Бяхме оставили мегаполиса Варна/Бургас зад гърба си и бяхме прекосили на зиг-заг буквално целия огромен атракцион. Не спряхме никъде. Тук имаше строги правила за безопасност. Хранехме се, спяхме и се забавлявахме в луксозните помещения на Влакчето на ужасите. През блиндираните му прозорци видяхме бедуините в Родопите и Пирин, рокерите-номади ни нападаха (все така безуспешно) още три път, минахме през още няколко планини и реки, пресякохме десетки мизерни селка или по-скоро паланки...

Мегаполисът София/Пловдив не се различаваше особено от крайморския си събрат. Само дето беше по-голям и вместо по остта север-юг, беше разположен в посока изток-запад. Тук преди 50 години е била столицата на държавата. Не и личеше. Отново смог, болести, глад мизерия. И тук – проститутки, сводници, джебчии, гангстери и ходещи донори на органи. “Правителството” представляваше върхушката на местните гангстерски банди, които държаха открито хазарта, проституцията, наркопазара и... всичко останало. В огромния град живееха над 6 милиона статисти. Тесничко им беше. Нашето Влакче на ужасите обаче прелиташе по високоскоростните си релси високо над околната гмеж, в самото сърце на смога. Тук видяхме политическо убийство, раждане на улицата, престрелка между враждуващи банди, изнасилване, обир на банка. Тъпо... Ден седми. Отново на границата. Пресичаме Дунав по огромен железобетонен мост, носещ древното (и тривиално, бих казал) име “Дунав мост”. От другата страна на границата на атракциона ще бъдем прехвърлени от Влакчето на ужасите в традиционен комфортен трансконтинентален влак, с който ще се приберем в къщи. Отново сме в цивилизацията! Дори небето като че ли свети още по-небесно синьо. Няма смог... Прибирам лаптопа в хромирания калъф. Посягам към първото за деня уиски. Влакът успокоително шепти, носещ се върху въздушната си възгламните на 30 сантиметра от земята. Завършваше поредното пътуване и поредния репортаж. Чаках с нетърпение да получа хонорара си, за да изкарам един приятен, макар и краткотраен отдих в любимото си голф игрише в Ню Хемпшиър. А после – отново на път.

Камен Петров

Тези странни хорица - германците

 Запознахме се с тази германска двойка по интернет, къде другаде.

Навремето родителите ни са се запознавали с разни интересни чужденци предимно по евтините черноморски къмпинги, плажували са и са запивали заедно в рамките на позволените от държавата 14 дни, след което връзката е ставала предимно епистоларна, доколкото, разбира се, го позволява езиковата бариера. Мисля обаче, че и тя не е била особена пречка, защото помня как баща ми, Бог да го прости, се оправяше с лекота с комуникацията с немци, французи, англичани, руснаци, унгарци и араби на някаква странна езикова смесица, но най-вече с помощта на жеста и мимиката.

Както и да е - ние се запознахме с швабите в интернет. След това - тъй като Български пощи отдавна не са това, което бяха, а и нямаме дори пощенска кутия, че да си пращаме писма, започнахме да си разменяме E-mail-и, Chat-ове, Twit-ове и SMS-и.

После те ни поканиха на гости у тях, в Германия. В град с приятно гъделичкащо ушите ни гръмко име Дармщад, разположен /според тях/ край брега на живописна река.

Викам си, брат, най-сетне ни излезе късметът! Като нищо може да се интегрираме към високотехнологичната и високостандартна Централна Европа, вместо да гнием в тази никаква България. Ще отидем!

И отидохме.

Градът, приятели, с помпозното име Дармщад обаче се оказа едно провинциално село, да беше поне Франфуркт на Майната му, а то едно нищо и никакво градче с еднакви къщички и странна църквица в средата, даже панелни блокове нямаха.

Реката не беше река и нищо живописно нямаше в нея, а прост блатясал канал между реките Рейн и Майн.

В първия момент ме напуши смях като видях новите ни приятели - дойчовците. Пичът се носеше по сандалки и бели хавлиени чорапки, къси кожени гащи и карирана ризка с къси ръкави. Мадамата не му отстъпваше в модната линия, тип Баронеса фон Мюнхаузен, оставаше само да заизвиват йодлери при пристигането ни и направо щях да повърна.

Освен това дойчовците като едни истински заинатени местни шовинисти, не обелваха бъкел на нито един друг език, освен немски. Аз поне шпрехам на руски като гастарбайтер от Коми, пък и псувам сносно на турски, цигански и румънски.

Кльопачката се оказа поредният културен шок. Т.нар. вечеря се сервираше неизменно с швабска педантичност точно в 18,00 часа вечерта, нито по-късно, нито по-рано. Навън още светло, у нас хората още висят по баровете след работа, а тия хапнат надве-натри и вече се приготвят за лягане /"Гутен нахт"! - това поне го научих/.

Храната им - миниатюрни порции, а блудкавото месо и салатата от безвкусни краставици - поръсена със захар. 10 дни стояхме там и 10 дни сервираха едно и също - лигави на вид вурстчета с недоварено кисело зеле и някакви странни на вид и мирис салами, дори шпек си нямат.

Бирата им няма вкус на бира и седи като изветряла, дори и когато току що си махнал капачката.

Останалата им бира е смесена с лимонада.

Виното им прилича на сайдер.

Нито в дома на домакините си, нито в магазините намерих свястна пиячка като водка, уиски или коняк, за ракия да не говорим /тате и викаше "ичкия"/. Само някакви разноцветни ликьори от по едни смешни 20-ина градуса, които у нас не могат да напият дори петокласник.

Освен това, не стига, че цигарите им струват по 5-10 евро кутията, на публични места НЕ СЕ ПУШИ! Не се пушеше и в дома на новите ни приятели - дойчовците, така че после у дома се върнах с такава никотинова абстиненция, че можех да запаля цигара направо в чакалнята на Здравното министерство.

Пък и нито магазините им  - магазини, нито заведенията - заведения, дори една дискотека нямаше този забит Дармщад. Стане ли 18,00 часа, всичко живо удря кепенците и се прибира на ранна бюргерска вечеря. Добре, че в края на градчето имаше едно малко виетнамско магазинче, те поне работеха денонощно, а и в събота и неделя - изобщо, трудолюбив народ ми се видяха дръпнатите жълтурковци, може би затова са гътнали и САЩ навремето в онази война.

Понеже гостуването ни съвпадна с 1 март, предвидливо им бяхме приготвили по едни сувенирни Пижо и Пенда. На датата им ги връчихме тържествено, а онази патка - швабкинята, се разкикоти и заразмаха ръце, дърпайки се като опарена назад:

-         Ааа, ферщейн! Дас ист булгарише вуду-кукла?!

И това за мартеницата, най-българския сувенир, бижу за всяка българска ръка в първия месец на март!

За да туширам напрежението и да замажа тъпия бюргерски гаф на домакините си, рекох да се пошегувам и запях с пълно гърло нещо, което помнех от филмите за Втората Световна война:

-         Дойчланд, Дойчланд, юбер алес!

Бастуните направо позеленяха като миниатюрната морава пред идиотската си кукленска къщичка.

Това обаче далеч не беше всичко, ако си мислите! Още първата вечер, като дойде време за /ранно/ лягане, тъкмо се намъкнахме с моята под чаршафите и - хоп! - вратата се отваря и какво да видя, братя и сестри българи. Дойчовците стоят на прага нахилени, голи-голенички, да не казвам на швабата какво му беше станало, и с жестове ни показват да си легнат при нас. Тоест - швабата - при моичката, а трътлата му - при мен.

Откъде да знам, мамка му, че гадните шваби са и суингърс двойка на всичкото отгоре?! Аз на такива им разбивам направо зъбките, да знаеш!

Е, нищо не им разбих, ама през 10-те дни на гостуването, много се пазехме, особено нощем и най-вече изотзад, а като си тръгнахме /"Ауфидерзейн! Ауфидерзейн!"/, онези забити бюргери не се бръкнаха там поне с някоя стотачка в евро за армаган, а ни закичиха с някакви си техни тъпи сувенири - тиролски кукли, тиролски шапки и бутафорни бирени халби, все едно не мога да си купя същите, че и по-евтини, от всеки битак у дома.

Това е то, странни хорица са това германците, никак не мога да ги разбера…

Камен Петров

Завръщане на планетата Носталгия

                              

Полетът беше очаквано дълъг, монотонен и тежък, а и сякаш напук на всичко, тази сутрин в трюма намериха поредния труп.

Комодор Седми ранг Зюс Ак потърка уморените си очи, вторачен невиждащо в екрана на бордовия компютър.

- Повтори, Интелект 69!- нареди той без капка живец в гласа - Говори, проклета тенекия такава!

Освен всичко друго /като изчанченото мегаломанско име например/, електронната джаджа, която управляваше целия космически кораб и на чието благоговение за оцеляването си де факто разчитаха всички на борда, беше снабдена с дразнещ гласец и изкривено чувство за хумор, прибавени явно за разнообразие в последния момент от някой побъркан програмист с разстроено съзнание.

- Труп №8.- съобщи проклетата машина злорадо -  Осмият пореден труп. Тоест - последният, без теб. В нашия кораб. От екипажа… Не знам какво ще кажат просто, като научат от Междугалактическата станц…

- Добре, добре! Млъкни, желязо проклето!- прекъсна го нервно комодорът - Каква е ситуацията?

- Каква ли? Каква е ситуацията ли питаш, комодор Зюс Ак?! Ами просто сме се превърнали в една същинска мини Слънчева система №2, такава е към момента ситуацията. Имаме си обезлюдяващ се с всеки изминал ден кораб, на който вече сме само ти и аз, около който, точно както около Слънцето, се въртят във вечните си капсули за вечни времена 8 трупа, досущ като планетите в Слънчевата система… Имаме си още и…

- Млъкни! Какво показват данните?

- Лоши неща, комодор, много лоши. Вашата… хм… планета Носталгия, някак изобщо не дава вид да се зададе на хоризонта в скоро време…

- А как кръсти ти новата си… хм… планета, чудовище с платки? Осмата…- запита след кратко мълчание комодорът, макар вече да знаеше отговора. За да убие протяжните часове космическа скука, компютърът кръщаваше всеки следващ труп от екипажа, който изстрелваха през люка в товарния отсек в орбита около кораба,       с името на планета от Слънчевата система. Първите седем бяха автоматично и преднамерено злорадо кръстени Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера и Марс… Значи оставаше само…

- Земя! - тросна се Интелект69 и някак успя металически да се изкикоти - Земя! Ти за прост ли ме имаш?! Аз съм висш свръх интелект, какъвто ти никога…

- Млъкни!- прекъсна го за пореден път комодор Зюс Ак, присви уморено очи и се отпусна назад в ергономичното кресло на командния пулт. Ето, че всички, освен него, бяха измрели. Не знаеше от какво. Може би от хибернацията, може би от същия този дефект в системите, който ги беше оставил така дълго в нея, а може би от вирус, съзнателно пуснат от злокобния бордови компютър. Компютърът го подлудяваше всеки божи ден и отдавна се страхуваше от него, но комодорът беше единственото човешко същество на борда, а все с някого трябваше да поговори, за да не подлудее…

Напусна планетата Земя преди толкова много, така дълги десетилетия. Оттогава беше пропътувал милион светлинни години, беше посетил хиляди планети и видял стотици чужди слънца. Трагедията, заради която полетя към Марс, се случи в един чуден пролетен ден, когато колата му излетя от магистралата, а от четиримата пътници в нея, жив остана единствено той. Другите трима бяха жена му и двамата му малки сина…

Замина доброволно с първата група колонизатори на Марс още през 2084 година, чийто път е проправен от марсохода "Кюросити". Преди това обаче трябваше да извърши подвиг от геройства, за да го вземат в екипажа от свръхспециалисти. Самият той беше изпитател на свръхзвукови изтребители, летеше в открития космос с всяка новопроизведена совалка, имаше степени като инженер, биолог и геолог, но дори и това трудно му отвори пътя към първия екипаж "марсианци"…

Все пак успя. След като беше загубил най-важната цел в живота си и търсеше безутешно нова, нямаше нищо, което да го задържи на майката Земя. И той закопня за Марс. Закопня за този престижен и смъртоносен полет до Червената планета, който е до живот и от него няма завръщане…

После нещо някъде на борда на скъпия модерен кораб внезапно се обърка, така че целият екипаж остана в хибернация в орбита около Марс да дълго време. Много дълго. Както се оказа впоследствие, не за предвидените две години, а за двеста… Технологиите обаче се развиваха с чудовищни темпове. Благодарение на хибернацията, се оказа, че все пак има шанс да се завърнат на Земята след полета до Марс. И полетяха по дългия обратен път към дома, откъдето - вероятно заради същия този проблем, така и не доловиха повече нито един сигнал, нищо…

Земята… Не, заради чисто суеверие, отдавна вече не я наричаше дори и в мислите си Земя, особено след като и осмият труп, затворен в капсулата си, полетя в орбита около кораба. За него родната планета отдавна се беше превърнала в… планета Носталгия…

Съпровождан от осемте си зловещи сателити / Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера, Марс, Земя/, корабът прелетя покрай Луната, която предизвика сълзи на умиление в уморените му очи. Не можеше да знае, че там вече от век има малобройна колония оцелели земляни след ядрената катастрофа, която беше изпепелила родната им синьо-зелена планета…

И ето, най-сетне корабът влезе в орбита около планета Носталгия… Проклетият компютър Интелект69 започна да отброява наобратно оставащото до приземяването време, само че в такт седем-осми, за да си достави сам удоволствие и да дразни човека на борда. 10… 9… 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… 0… Кацане! Почувства обичайния тласък, после люкът изсъска и се отвори…

Стъпи тежко на Земята, но тя не беше зелена, златна и синя, каквото беше останала в спомените му. Беше сива. Прашна. Пуста. Вонеше на смърт. Очите му не съзряха силуети, сгради и дървета, само пустош. После изведнъж нещо засия в ъгълчето на очите му, той светкавично се извърна и вдигна бластера, после застина… Далеч на хоризонта, обвити в сияйна златиста мъгла, стояха три до болка познати и обични силуета със златисти коси и сини очи, и му помахваха. "Добре дошъл у дома, тате! Чакаме те така отдавна…", дочу тихо гласче в слушалката на шлемофона. После радиационният облак се разсея и от видението не остана нищо…

Внезапно усети как се разпада част по част, крайник по крайник, сетиво по сетиво, парче по парче… Всъщност обаче се разпадаше психиката му, макар и той да не го знаеше и никога да не го узна. Не осъзна напълно и, че на Земята не беше останало нито едно живо човешко същество, освен малобройните колонии от оцелели по околните планети от Слънчевата система, които днес бяха станали по-добро място за живот от родната Земя… От планета Носталгия…

Просна се на прашната радиационна земя и прегърна в очакване на края с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло и душа любимата, мечтана и така дълго бленувана планета Носталгия.

А и Марс отново беше станал недостижим.

Дори за една мечта и едно разбито сърце…

Камен Петров 

Човекът с часовника

                              
"Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“,
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица от срока ни…"
                                                         Шекспир, "Макбет"

Всяка нощ се промъквам на пръсти из тихата къща и Човекът с часовника винаги е там. Стои като сомнамбул в тъмното с лице пред стената в дневната, където от години тик-така стенния часовник, но не е сомнамбул. Буден е. Това е баща ми?
- Какво правиш, тате?- питам унило, но всъщност знам какъв е отговорът. Задавала съм този въпрос всяка една нощ от години насам и неизменно съм получавала един и същ отговор:
- Гледам дали скапаният часовник още върви и да не би да изостава, проклетникът.
И така - всяка нощ.
От години.
Никога не е пропускал ни една.
Нощ, имам предвид.
Ставам, боса и сънена, изшляпвам от спалнята до дневната и той е там. Човекът с часовника.
Понякога откачам стария часовник от стената и го поставям на кухненската маса, а той - след мен. Сяда и съсредоточено зяпа стрелките в безкрайния им ход във времето. Казвам си, като будува, поне да приседне някъде, може пък и да заспи. Лягам си, но стана ли отново час по-късно, човекът и часовникът пак са на обичайното си място в дневната - единият виси и тик-така на стената, другият се взира мълчаливо в него.

Часовникът, разбира се, никога не спира /защото ТОЙ редовно го навива/ и никога не изостава /защото е произведен КАЧЕСТВЕНО в доброто старо време, когато все още индустрията не бълваше пластмасови китайски еднодневки/. Човекът с часовника обаче не престава да се тревожи и аз си мисля, че знам какво не му дава покой.
Времето. Времето е това, което неумолимо го тласка към стената в тъмното. Времето тик-така в главата му, движи краката му из тихата къща на живота. Времето неумолимо изтича тик-такайки - добре, че часовникът поне не е пясъчен, мисля си, защото тогава вече със сигурност ще полудея.
Времето.
То отминава. Нищо не отмива. Нищо не успокоява, най-малкото пък загубата, болката или скръбта. Не носи забрава, нито покой.
Стрелките на времето наглед са бавни и често влудяващо монотонни /тик-так, тик-так/, но летят чудовищно бързо покрай нас. Секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години… Декади… Епохи… Един живот или една епоха, няма никакво значение. То е морето, а ние сме песъчинките.
Затова Човекът с часовника винаги е на поста си и бди над всички нас - небрежно проспиващи нощите си, безжизнено изживяващи дните си, безсмислено пропиляващи мечтите си, хора, на които не им пука за стрелки, за време и за вечност, спящи.
Наистина, знам какво не дава нито миг покой на Човека с часовника, на баща ми, но нищо не мога да направя по въпроса по простата причина, че той ГО ВИДЯ, а аз НЕ.
Беше преди години, но сякаш още не е отминало.
Човекът с часовник ми го е разказвал безброй пъти, когато го посещавам в безсънните му нощи пред черната тиктакаща стена.
Някога… Да - някога, имах син. Беше страхотно момченце, най-красивото. Беше като живак, истинска кукла, с огромните си сини очи и русите къдри. Живеех, дишах и умирах за него. Той беше моят живот, моят син, моето дете, моят мъж…
Един ден Човекът с часовника влязъл в дневната, а тригодишното ми детенце стояло вече от часове със затворени очи пред стенното огледало, краката му потрепервали от умора.

- Господи! Какво правиш там, миличък? - попитал баща ми.
- Нищо, дядо. Просто искам да видя как ще изглеждам когато умра…
И това продължило дълго. Имам предвид месеци. Човекът с часовника всеки ден заварвал малкия си внук приживе мъртъв със затворени очи пред огледалото /докато аз съм пропускала всички малки, мили и всезначни моменти от живота на сина си/, а на стената отсреща часовникът неизменно тик-такал и отмервал времето. Неговото време.
Когато най-сетне в един мразовит февруарски ден онази кола изскочи ненадейно иззад ъгъла и връхлетя пред очите ми, пищейки със спирачките си,  върху детенцето ми, моето дете, за миг то беше живо, а в следния умря. И умря с отворени очи. Не така си го беше представял моят малък син…
Затова сега дядо му, моят баща, Човекът с часовника, неуморно следеше хода за времето, защото ТО никога и никого не забравя, ставаше нощем, навиваше старата зъбчата машина и не и позволяваше да спре.
Години наред и нощ след нощ.
После един ден и неговото време свърши.
Беше тук, а после го нямаше.
Мъртъв.
И с отворени очи, точно като внука си.
Почина точно в 22,10 часа през нощта, докато наблюдаваше зорко и с недоверие часовника, а аз както винаги СПЯХ.
След погребението, се върнах у дома.
Седнах безволева на дивана.
Взрях се в себе си.
После чух ТИШИНАТА.
Часовникът беше замлъкнал.
Къщата беше опустяла безвъзвратно.
Станах и отидох до стената.
Часовникът бе мъртъв, а стрелките му сочеха точно 22,10…
Беше издъхнал заедно с баща ми.
Заедно с Човека с часовника.
И настана безвремие…

Камен Петров

Буря

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

Бурята ме сграбчи внезапно, връхлитайки след слънчевия неделен ден, все едно беше началото на март, а не средата на април. Повеите на вятъра, понесли съчки, листа и пластмасови чашки за кафе, удариха с всичката си сила колата, почти преобръщайки ме в канавката, и облепиха с боклука предното стъкло, превръщайки го в непрогледна преграда между мен и света отвън. Едва бях пуснал на максимални обороти чистачките, когато заплющя и дъждът.

Проклинайки късмета си, намалих максимално скоростта и се престроих плътно в дясно, съвсем в края на платното, така че външните гуми почти излизаха от асфалта.

Беше 6 април. Току що бях навършил четиридесет и четири. Не ми се мреше още.

Сигурен бях, че в адско време като това, по шосето ще е пълно с потенциални самоубийци с мощни коли, любители на високите скорости и невключващи фаровете си, и разбира се, не се излъгах.

Пълзях по междуградския път към закрилата на дома си, а буреносните облаци, надвиснали ниско над мен, ме изпреварваха с лекота в полета си на югоизток, подгонени от северния вятър откъм Румъния. Дори и в хубаво време, да се мъкнеш с една 40-ина километра в час с хубавата си кола, не е най-приятното занимание на света, но в буря като тази беше истинско мъчение. Пипнешком превъртях станциите на радиото, за да уловя прогнозата на времето, напътствията на пътната полиция или каквото и да било друго, по дяволите, обаче освен пращене и съскането на средните вълни, не хванах нищо друго.

Вятърът виеше в стъклата на колата, дъждът плющеше като обезумял по покрива и съскаше в гумите, после проблемна светкавица, първият гръм почти проби тъпанчетата на ушите ми и секунди след това гръмотевицата разцепи надве едно крайпътно дърво на 20-ина метра пред мен. Изругах за пореден път от началото на бурята насам и за пореден път на косъм избягнах преобръщането в канавката.

Половин час по-късно, все така ругаейки, навлязох в града, докато бурята не само не беше се уталожила, а като че ли ставаше все по-силна. Улиците на квартала ми бяха неузнаваеми, покрити с летящ боклук, откършени клони и цели дървета, хвърчащи керемиди, саксии и откъснати рекламни табели. Хората търчаща насам-натам като подплашено стадо в търсене на укритие под ураганните повеи на вятъра и плющящия дъжд.

Добрах се някак посред лудницата до дома, паркирах пред къщи и претичах до входната врата, превръщайки се за секунди в зъзнещ мокър парцал, който моли стихиите за милост.

Малко по-късно, след живителният горещ дух, облечен в топли и удобни домашни дрехи, се настаних със задоволство пред телевизора с купа пуканки и стек бира пред себе си, после цъкнах дистанционното и зазяпах без интерес новините.

Новините не ми казваха нищо ново, в смисъл, че бурята продължаваше все така, дори нещо повече. В много от районите на страната бяха обявили бедствено положение. Реката беше преляла, последваха я няколко язовира в съседство. "Ураган", "потоп" и "бедствие" бяха сред най-често употребяваните думи от телевизионните водещи, само дето ги изричаха сякаш с някаква перверзна наслада, от която леко ми се гадеше. Репортажите показваха как вятърът кърши дървета, отнася цели покриви и прекатурва коли. Камерите обхождаха затънали в локвите автомобили, наводнени мази и приземни етажи, изпочупени прозорци, виещи сирени на пожарни, полицейски коли и линейки.

Зяпах незапомненото бедствие по новинарските канали, докато си дъвчех пуканките и ги поливам с бира, на топло и сигурно у дома, но отвътре моята собствена буря бушуваше с яростна сила и ме опустошаваше малко по малко, нерв по нерв, парче по парче.

За бурята отвън имаше противодействие, имаше спешни мерки, специални бедствени съвети и комитети, ченгета, пожарникари и медици, спасители и доброволни, за моята вътрешна буря обаче нямаше лек.

Когато една опустошителна буря в сърцето в следствие на една бурна връзка, достигне до своя логичен катастрофичен край, някак си не можеш да очакваш, че в критичния момент ще пристегне някой със святкаща лампа на покрива и виеща сирена, и ще те спаси от самия тебе.

Когато станеш на 44 и едва тогава откриеш, че светкавиците и гръмотевиците на собствения ти саморазрушителен гняв са бутафорни, че потопът от сълзи е неискрен, а ураганът от чувства - просто симулиране като това на поредния оргазъм, не ти остава нищо друго, освен да празнуваш рождения си ден точно по този начин, по който го правех и аз в момента.

Сам.

На дивана пред телевизора.

Наблюдавайки истинския живот по новините.

Чоплейки пуканки.

И пиейки бира.

А навън бурята продължаваше и продължаваше, чак докато не погълна Света.

Камен Петров

Дамоклиевият меч на "висящите кафета"

 След "Гангнам стайл", "Харлем шейк", червените килими по псевдо ВИП-събития, трудносмилаемите БГ-сапунки, протестите и силиконовите цици, нова привнесена мания затресе страната в последните дни, отново на принципа копи-пейст, тука има-тука нема, или по нашенски казано - всяко чудо за три дни, както предпочитате.

Става дума за прословутото "висящо кафе", разбира се. Вярно в родината си Неапол, в Италия, Европа и по света, това е една наистина щедра, хубава и благородна инициатива. Само че, скъпи съграждани, негласното споразумение, че всеки може да поръча "висящо кафе", което да плати без да консумира, за да се възползва от него някой друг, по-беден от вас, тук просто няма как да проработи.

Познавате ли някой, който ще влезе в първия лъскав тузарски бар по пътя си /лавирайки притеснено между паркираните отпред БМВ-та, Поршета, Хамъри и джипове/, с унизителния въпрос: "Някой поръчвал ли е "висящо кафе?", ще признае на надутата кифла, която го играе сервитьорка или на зализания барман, че е беден и няма пари, за да плати горещата напитка, така че да се осмели да поръча кафе, платено и подарено от непознат? Да, ама не, както казваше един човек, наричан по фамилия Бочаров.

В интернет твърдят, че вече близо 200 са заведенията и магазините в България, които са се включили в благотворителната инициатива "висящо кафе". Фейсбук активността на българина обаче и този път изпреварва реалиите от живота, точно както и при протестите.

Страницата на общността в социалната мрежа събра над 7000 последователи за ден, а в момента хората в групата са над 21 000 души. Само че - да сте виждали около вас бар, който НАИСТИНА предлага "висящи кафета"? Виждали сте, ама друг път! За справка - в космополитен Русе от над 200 заведения, в инициативата са се включили цифром и словом цели… две… Пак според вездесъщия Фейсбук обаче.

 Пак казвам, хубава инициатива, ама не става за тук. За какво са му на бедния, на клошаря, на просяка, на бездомника или безработния ефимерните ви безплатни кафета, ало?! Поне чай да беше. Бедните са ни умрели за кафето, бе хора. Това, което е ок за белия свят, просто не работи в България.

Дайте им на хората поне "висяща работа", "висящ дом", "висящи дрехи" и "висяща храна", платете им висящите сметки за ток, парно и вода, дайте им висяща надежда и висяща сигурност, висящо бъдеще и висящо настояще, никой не е опрял до скапания кофеин на псевдо баровците, чиято единствена работа е да висят по барчетата и да лафят по скъпите си мобилни телефони на изплащане.

Да не говорим, че ако утре отида в някоя кръчма, поръчам 5 кафета, изпия 2 от тях и оставя другите 3 като "висящи" - познайте къде ще отидат парите - вероятно в джоба на кръчмаря, на барманчето или сервитьорката. Само дето първо ще си помислят, че съм дрогиран да правя такава поръчка и дълго ще ми се смеят зад гърба, а влезлият по-късно бедняк ще получи както винаги само един среден пръст, нищо повече, камо ли безполезното кафе.

А и кой ли бедняк тук наистина в крайна сметка е осведомен за тези празни напъни, че и ще се осмели да влезе в някой лъскав бар в центъра и да попита зализаното барманче - извинете имате ли висящо кафе за мен. Хората нямат дори и дом обикновено, камо ли компютър, интернет, да не говорим за Фейсбук, че да следят с нестихващ интерес всяка малоумна инициативка, сътворена от някой си в Глобалното село в часове на скука. Питайте първия срещнат клошар по пътя си, знае ли за инициативата "висящо кафе"…

Хората умират голи и гладни от студ, ние ги черпим с кафе. Стига бе!

Няма ли БЧК, че да раздава поне топла супа?

Няма ли дарители, меценати, филантропи, широки души, които да решават наистина проблема на бедните, без да ги товарят с безплатен кофеин, по 2 кинта чашката?

Няма ли държава и държавност да се погрижи за бедните си?

Май няма…

На човек да му се доповръща вече - веднага във Фейсбук се нароиха "висящи екскурзии" и "висящи почивки" във Варна, "висящи вафли" в Радомир и "висящи билети" за опера в Пловдив. Хора, луди ли сте?! Защо тук и сега всичко винаги е изкривено и тотално объркано, чак перверзно взе да става.

Освен това, и без подобни копи-пейснати от белия свят инициатива и сега тук има нормални хора. Има магазинери и търговци, които продават на по-ниски цени вчерашния хляб или позалежали плодове и зеленчуци в кварталните си магазинчета, а моята съседка-магазинерка направо оставя в торбичка до контейнера стоката си, която вече няма търговски вид, но става за ядене и е питателна - за бездомниците. Без да ги унижава и без парадиращи кампании. Моята любима преди години е работела в кафе магазин в столицата - и тя е оставяла "втора цедка" кафе за бездомниците от квартала край магазина, а тогава никой от тези инициатори на висящите фейсбук кафета дори не е чувал за подобно нещо.

Обаче пък кой знае… може някой и друг бедняк в крайна сметка да се престраши и да изсърба кафето, дарено по милост, вместо да му дарят примерно един хляб, колкото да използва после празната чашка, за да събира в нея редките жълти стотинки на подаянията ни… А и ние рядко пускаме, българи сме все пак…

Затова, вместо да си играете на баровци с т.нар. "висящи кафета", по-добре дарете някой лев на някой дом или кръвта си на нуждаещ се болен, пуснете пара в шепата на просяка, дайте старите си дрехи и обувки, купете хляб и кило кренвирши на клошаря, на бедняка, на бездомника.

Не се правете на европейци, каквито не сте, и то на гърба на бедния.

И вашите джобове са празни, а очите ви гладни.

Няма какво да се лъжем - всички просто… висим…

А някъде над нас, дори не чак толкова високо - виси надвиснал Дамоклиевият меч на "висящите кафета, а те са горчиви, повярвайте ми…

Камен Петров

Хроника на протестите ми

Ден първи

Събрахме се има-няма къмто 5000 души на улицата. Навсякъде наоколо се виждаха притеснени униформени ченгета, а цивилните не се виждаха, освен ако не тарашеха тоя-оня за проверка на личната карта, но и те сигурно са били притеснени. Виж на журналистите не им пукаше много-много, снимаха и ни завираха микрофоните си в лицето. Бях се натоварил като хималайски шерп с: трикольор размер метър на два и с прът три метра, вувузел, съдийска свирка, мегафон, кречетало, плакат с обиден за управляващите надпис, миньорска лампа на главата, два галона бира и два спрея за всеки случай.

 Патриотичните песни гърмяха от караоке уредбата из центрума, а народът скандираше "Оставка!", "Мафия!" и "Победа!" като на футболен меч, чак стъклата на общината се тресяха, за наш огромен кеф. Кметът обаче не се показа. Затова пък успях да забия протестиращо гадже с плакат "Много сме - силни сме!". Прибрах се капнал, но доволен, даже успях да се видя в късните новини по телевизията, красив съм, мама му стара! Ще ги разбием тия корумпирани управляващи и монополистите, тва е.

Ден пети

Може би щото се падна неделя, че и национален празник, на сборния пункт на протеста дойдоха в уречения час има-няма 300 човека. Униформените ченгета се поотпуснаха, като ни видяха колко сме, смятам, че и цивилните са го давали по-леко. Журналистите започнаха да пушат цигара от цигара и да чакат дали случайно няма да стане нещо интересно. В първия момент, като отивах натам, се зарадвах, защото улиците на града бяха пълни с хора с цветя и знамена, но едно аверче от протестиращите ме светна, че това било за празника, не за протеста, та ми развали настроението. Този път не се бях направил на товарно магаре и взех само едно по-малогабаритно знаме, съдийската свирка, плакат формат А5 с обиден за управляващите надпис и два галона бира, да не ми тежи. Пак слушахме възрожденски песни и пак скандирахме, но този път се раздрънчаха само белезниците на конвоиращите ни полицаи. Кметът пак не се показа. И от журналята не съм доволен, щото репортажът по телевизията беше натикан между други два - за коленето на някакво селско прасе и за бездомните кучета, че и беше по-къс и от двата, а мен изобщо не ме показаха. И гадже не забих. Мамка им управляващи и монополисти!

Ден четиринадесети

Мислех, че само БФС, Светия синод, политическите партии и агитките се цепят, ама нанай. За днес в един и същи час, но на две различни места в двата края на града, обявиха два различни протеста. Скъсах си маратонките да търча от единия на другия и обратно, а гърлото ми се продра от крещене, укане, скандиране и припяване на "Шуми Марица". Добре че този път бях само с портативно трикольорче, съдийската свирка, бележка с обиден за управляващите надпис, забодена с безопасна игла на ревера ми и два галона бира, та не се претрепах съвсем. За разлика от мен, ченгетата и журналята вече не си даваха много зор, щото явно нещо бяха попретръпнали, та се бяха разделили на две групи като по-хитри и не хвърчаха наляво-надясно към двете групи протестиращи. Пак пяхме, викахме и скандирахме, ама тоя път не се раздрънчаха дори жълтите стотинки в джоба ми, дето ми бяха останали. Кметът съвсем не се показа. Гадже пак не забих, но за сметка на това мен се опита да ме забие някакъв протестиращ с тъничък гласец педал "Елат с нас!". Не ме показаха и по телевизията, щото даваха футболен мач. Баси управлението, баси монопола…

Ден двадесет и седми

Днес протестът, слава Богу, пак е само един. За сметка на това обаче заради студа ли, заради някоя сапунка ли, за какво ли, ченгетата и журналята бяха повече от протестиращите, което от друга страна беше добре, щото цивилните агенти изпъкваха отдалеч, както викаше баща ми, като цирей на ханъмски задник. Този път се бях направо увил със знамето, щото ми тракаха зъбите от бахъра, та не носех нищо друго, освен два галона бира, а обидния за управляващите надпис си го бях надраскал с маркер на ръката.

Понеже бяхме малцина на брой, малко ни досрамя да надуваме музиката и само тихичко си скандирахме по време на шествието до общината, ама съвсем тихо, щото някви яки бичмета още предния път ни гледаха на лошо, че дигаме шум, докато си пият кафето по барчетата. Може би и затова нищо не задрънча този път, пък и нямах вече пукната стотинка в джоба, кво да дрънне? Само една засукана протестираща мадама с плакат "Национализирайте монополите!" ми дрънна един шамар като и се пуснах, оказа се, че е омъжена за един от лидерите на протеста, добре, че не ме дрънна и той, че знамето му беше бая голямо, с голям сап. Кметът никакъв не се показа, дори се чу слух, че бил на лов в това време, ама не повярвах. Като се прибрах, даже не пуснах телевизора, пък и вече ми бяха спрели тока. Това ако е управление, това ако е монопол, аз се неща…

Ден тридесет и първи

Събрахме се и се огледахме критично, всичките трима. Бездомно куче ни позяпа известно време, почеса се с крак, препика един стълб и се запиля по свои си работи. Площадът ми се видя голям и чужд, а спасение не дебнеше отникъде. Сградата на общината се извисяваше зловеща, сива и огромна над нас и приличаше повече на зандан. Наоколо по барчетата тарикатите и кифлите си пиеха кафето и си лафеха по джиесемите. Ченгетата - и униформени, и цивилни, открито скучаеха, журналята - колкото бяха останали - и те. Нямаше музика, нямаше знамена и плакати, нямаше скандирания. Тишина. Спогледахме се. "Имаш ли карти, брат?", рече единият от протестиращите, дето го знаех от вече има-няма месец протести. "Ъхъ. Че как! Не ми излизат от джоба", отвърнах, а и истина си беше. "Ми дай да ударим едно каре!". Озърнах се, после пак се спогледахме, всичките трима протестиращи. "Ама един не стига, бе приятел", рекох гузно и ми стана едно самотно такова и беззащитно някак си. В този момент високо горе с трясък се отвори прозорец и кметът започна да ръкомаха като луд: "Чакайте, бе, идвам за карето! Чакайте бе, свои хора сме, наши хора!". После наистина взе, че дотърча. Кво да правим, придърпахме по едно от разбитите павета и кошчета на площада, извадихме картите и галоните бира и зацакахме на вързано един белот с киртици, а ония кибици, мамка им - ченгетата и журналистите, се примъкнаха в кръг около нас и зазяпаха с интерес играта на протестиращи и управници…

Камен Петров

Обичам да чета… на бартер...

Много обичам да чета. Затова от малък нося диоптри за късогледство, а при всяка смяна на квартирата, за книгите ми трябва камион, а за мебелите - микробусче.

Много съм начетен и имам богата обща култура, макар де факто да не разбирам от нищо конкретно истински, но това няма значение - важното е книгата, важното е да се чете, да се образоваш. Затова чета и чета - у дома в банята /защото имаме бебе/, тайно на работа /защото шефът не обича подчинените му да се скатават интелектуално/, в автобуса, на плажа, дори докато похапвам на обед набързо в кварталната кръчма до офиса.

Много обичам да чета, обаче проблемът е, че вече съм изчел всичко у дома, в домовете на приятелите и колегите си, както и това, което успявам да докопам безплатно от интернет, без да ме санкционират като нет-пират, разбира се. Прочетох ВСИЧКО, дори кримките на тате, розовите книжлета на мама и детските книги на двамата си сина.

Проблемът е и в това, че днес не е като вчера, а утре вероятно няма да е дори като днес. Искам да кажа - нещата се влошават. Преди време си купувах книга всеки месец на заплата, често по две. Днес купувам само за подарък по Коледа на жена си. Хем от по-евтините. Няма пари за ядене и за сметките, камо ли за книги. За театър, кино и концерти дори не ми се говори.

Заоглеждах се за алтернативни варианти. И нали споменах вече, че съм един начетен такъв, веднага ми просветна, че вариантът е само един - бартер. Натуралното стопанство е движело света преди векове, защо да не пораздвижи и общата ми култура днес, казах си. Още повече, че през лятото на Кея до Дунав през почивните дни едно момиче самосиндикално организира точно такъв тип "пазар без пари", макар и не за книги, а за всякакви вещи. Такива инициативи /ЧЕЛ съм/, имало по света, дори в родна София, а в нюйоркското метро било направо негласно прието пътника, който е дочел книгата си, просто да я остави на седалката след себе си, без да си я прибира, за да я прочете и следващия и т.н., и т.н.

Та, заоглеждах се за бартери на книги. Дълго гледах. Оказа се по-сложна работа, отколкото я бях мислил, да не кажа невъзможна.

Хората, които изобщо все още имаха книги, ги залагаха в заложни къщи, при букинистите или в оказиони за жълти стотинки. Мнозинството обаче се оказа, че изобщо не чете, най-много някой жълт вестник или порно списание. Тъй че, оказах се като риба на сухо в напъните си да се дообразовам.

Иначе обаче бартерът добре вървеше насред кризата, при това правителство, в днешно време.

Народът масово разменяше нещо срещу нищо. Вегетарианец трампеше карантия срещу репички с месояден. Човек с два чифта стари обувки, но без нито една риза, разменяше единия чифт за износена тениска с босоног. Баби си менкаха сметка за ток срещу сметка за парно. В кръчмата един вече почерпен пияница направи бартер на двойната си гроздова срещу бирата на още трезв събрат. Съседи бартеросваха на поразия яйца срещу брашно, сапун срещу хляб, пешкир срещу дъска за гладене, сребърен пръстен срещу абонамент за градския транспорт… Един приятел дори опита да размени жена си за автоматична пералня, която възнамеряваше да ползва с любовницата си, но в крайна сметка сделката се провали… Е, поне опита човекът…

Та и аз така. Все още опитвам. Търся книги сред хората, но хората отказват да четат. Имат си по-важна работа.

Трябва просто да оцелеят…

Камен Петров  

РУСЕ, 3 МАРТ, 2013

Игра на думи между /екс/правителство и народ…

Тъкмо да наченем фаталната 2013 година и да изплуваме из мътилката на Новогодишния махмурлук и изпаднахме в поредната трудна Ситуация.

Правителството на ГЕРБ, подгонено от гнева народен, най-сетне подаде оставка, като един, водени от Вожда, като една истинска стройна Организация.

Бившият вече премиер този път не можа както винаги в последните четири години да се възползва адекватно от телевизионната Цифровизация.

Така че кабинетът обяви неочаквана дори за президента Капитулация.

Най-малкото, поне що се отнася до корелативната двойка правителство-народ, това показва елементарна липса на Комуникация.

Целият народ е изпаднал заради недалновидността на политиците в крайно състояние на Фрустрация.

За това обаче на нито една церемония, като "Оскар"-ите например, никой няма да ни даде Номинация.

Конфронтация, Стагнация, политическа Констипация, Национализация, Приватизация, Пробация, Инфлация, Девалвация…

В резултат на акта на бившия премиер затихна и почти спря да работи държавната Администрация.

Всички партии една срещу друга, както и всички партии срещу народа и обратно влязоха в тотална Конфронтация.

Всичко тръгна, а може би не, от поредната позволена от държавата Монополизация.

А според мнозина това ще доведе, ако вече не е, до поредната за народа ни Колонизация.

Всичко това, което ни се струпва, като сметките за ток и парно например, са във вреда на всеки един от нас като редови граждани на републиката, показва дори елементарна Калкулация.

Това показва и реакцията на хората, протестите на които тези дни достигнаха своята Еманация.

Светът отново ни припозна в централните си новини, но както винаги - не с добро, а с поредната ни международна Излагация.

В същото време политици и обикновени хора се опитват да достигнат в името на оцеляването си все пак до някаква поне елементарна Адаптация.

Въпреки това, политическата криза и протестите очевидно още дълго ще продължават своята Градация.

Всички се надяват, че на президента на републиката все пак ще му стигнат силите за съобразена с конституцията животоспасяваща Операция.

Възползвайки се от статуквото, партии, партийки и граждански сдружения искат за целите си тотална Оторизация.

Очакваме скоро протестите на хората или наглостта на политиците да достигнат своята Кулминация.

В това време обаче страната ни както винаги остава извън всякаква Класация.

Най-много ставащото у нас съвсем да уплаши Европа и света и да изпаднем в международна Изолация.

В същото време все повече млади и кадърни хора ще бягат навън в търсене на Реализация.

Некадърната държавност и липсата на политика продължават от 23 години да бележат причините за намаляващата ни Популация.

Политолозите се надяват да не се стигне дотам в един момент съвсем да изчезнем като Нация.

Към момента политическата зима и смешният плач доминират, а всички прогнози за бъдещите избори можем просто да ги пуснем в най-близката Канализация.

Единственият изход е може би политическият ни елит, доколкото го има, най-сетне да изживее своята граждански осъзната  Еманципация.

В противен случай и поредното правителство, както и поредното поколение българи ще си останат насред кризата, посред прехода, в нищото и ще си отидат като другите преди тях, без никаква Грация.

Всичко останало е просто - думи.

Камен Петров

Животът е бряг

 "Achtung! Herr Petroff! Herr Kamen Petroff! Gekommen um der Polizei! Wiederholen…"

Лаещият от високоговорителите глас, който крещи името ми и ме приканва да се явя в полицейския пункт, ме кара инстинктивно да се присвия в убежището си до стената. Подсъзнателно ми напомня крясъците на нацистите в концлагерите от филми като "Списъкът на Шиндлер" или "Пианистът". В този миг към мен се устремява униформен полицай в пълно бойно снаряжение. Приисква ми се да изкрещя, да се скрия, да избягам… После се отпускам, осъзнавам се. Годината отново е 2013-та, а не 1942-ра. Не съм някъде в Аушвиц, а на тази луксозна аерогара на границата между Германия и Белгия. Ставам от спалния си чувал в ъгъла, посрещам униформеното ченге…  

Но - да започна отначало… Или поне някъде близо до началото…

Получих писмото на границата в Германия. Донесе ми го на летището същият този немски полицай, който в крайна сметка се оказа разбран човек. Всъщност, макар дотогава никога да не бях гледал "Терминал" на Спилбърг, живеех на ръба на тази граница с Белгия насред летището вече шести месец…

"Meine Damen und Herren, wurde die Lufthansa-Flug wegen schnee 22,30 stunden abgebrochen…"

Поредният отменен полет. Поредният среден пръст от страна на Съдбата. Едно просто съобщение по високоговорителя и ето ти куп семейни скандали, провалени бизнес срещи, закъсняла животоспасяваща медицинска грижа, пропаднали планове и ваканции, нерви, умора, безсъние… Малко сняг на пистата и иначе подредените шваби изпадат в паника, а "Луфтханза" се презастрахова както винаги. Интересно ми е да ги видя тези дойчовци у нас, когато навали сняг до кръста. Хората си карат някак колите по улиците, самолетите някак си летят, влаковете се движат /макар и с обичайното закъснение, при това студени/ - свикнали сме на всичко, ние - българите.

Да, обаче няма как да ги видя дойчовците у нас, не и сега, така, както съм се сврял като подгонен чуждоземен плъх с екзотичен тен и акцент насред това летище. Всъщност, от 6 месеца насам виждам родината си единствено такава, каквато я вижда CNN и я експонира на огромните плазмени екрани на телевизорите в луксозната чакалня. Това, което виждам, обаче ме плаши. Точно то ме кара все още да стоя тук. Виждам протести /за децата, за тока, за пенсионерите, за висшето образование, за природата/, виждам оставки, скандали, корупция, атентати, бетонирано море и планини, забрана на цигарите, забрана на Шенген, забрана на Англия… Почти съм забравил вече химна на републиката…

 "Achtung! Gesucht verlorenen Jungen - erfüllt den Namen Max. Ich wiederhole... Gewünscht..."

Още един изгубен на този свят - в живота, в превода, на летището. Има ли значение? Всички сме изгубени в някаква степен - някои повече, някои по-малко. Ние сме новото изгубено поколение на Света, дори и без Гъртруд Стайн, без Ерата на джаза, без нелегалния алкохол и мафията… Нечии безотговорни родители са се запили във ВИП-зоната на летището в Дюселдорф и са загубили детето си, Макс… Ще го намерят, дисциплинирани хора са това германците… Чудя се обаче какво ли съм загубил аз самият през всичките тези 23 години на прехода и то безвъзвратно…

У дома, в България, 6 години карах такси. Половината - докато следвах, другата половина - след като се дипломирах с отличен успех. 3 години търсих работа по специалността си в четири града. Нищо. Никаква надежда. Така преди 6 месеца бях един млад безработен специалист без никакви ориентири пред себе си. Бях на 30 - първите 7 ме възпитаваха в ОНАЗИ система, останалите 23 ги прекарах в ПРЕХОДА. Оглеждах се и виждах наоколо само уплашени и обезверени хора, корупция и некадърност по върховете, мизерия на дъното, никаква перспектива, никакъв шанс. Изгубено поколение, при това поредното… И - ето ме тук. Спя като клошар, увит в спалния чувал в ъгъла между тоалетните и вендинг машините за кафе, закуски и безалкохолни. Тоалета си правя в същите тези тоалетни, храня се от надменното благоговение на тевтонските пътници на летището, от някоя и друга дребна услуга, която правя на персонала, от същите тези вендинг машини… 6 месеца… Вакуум… Безвъздушно пространство… Заклещен съм като топка за пинг-понг в мрежата на този летищен терминал…

И ето - един ден ченгето дойде и ме срита /образно казано/, после учтиво ми връчи писмото. Писмо като писмо, отдавна не бях виждал истинско в тези времена на електронната поща, но познах пощенските марки. На тях имаше трибагреник…

"Сине, татко ти се спомина внезапно. Взехме с кака ти добри пари за земите край Дунава, а и за апартамента в града. Ела си! Най-сетне можеш да си стъпиш на крака и да сбъднеш мечтите си… У дома… Целувам те - мама…"

"Achtung! Passagiere auf Flügen nach Varna an Klemme № 2 erscheinen…"

Сепвам се при звука на това така до болка познато име /Варна, морето, сините вълни… плажът, фестивалите, любов на пясъка…/, макар и изкривено до неузнаваемост от твърдия немски език, и вдигам унесен поглед.

С писмото от мама и с това "Варна" по високоговорителите в чакалнята, в мен се надигна като мощна вълна нещо, което мислех, че съм отхвърлил завинаги от себе си още преди всичките тези дълги, безкрайни, кошмарни месеци.

Поглеждам през панорамните прозорци, отвъд сипещия се февруарски сняг, където проблясват светлините на големия мегаполис на германо-белгийската граница. Там е всичко, към което съм се стремил през последните 6 години от живота си, за което съм мечтал през всичките 30 съзнателни години от живота си. Там, зад прозорците, на запад, са сбъднатите мечти, перспективите, реализацията, кариерата, парите, бъдещето…

После се извръщам след последния, наредил се на и без друго рехавата опашка пред гише №2, над което примигва светлинния надпис " Düsseldorf - Varna". Мислено проследявам полета на самолета над половин Европа. Виждам как каца на летището във Варна, как подскача по изпотрошения, тревясал бетон на пистата. Първоначално гледам през очите на цялата тази шепа германски туристи и виждам мизерията, занемарата, безпаричието, липсата на работа, просяците, клошарите и бездомните кучета, ченгетата, никакво бъдеще… После обаче дълбоко вътре в мен се отварят широко едни други очи - изконни, атавистични, изтъкани с памет очи, налети с родовата ми кръв, а те виждат и други неща…

Стоя така с писмото на мама в ръка насред жужащия многоезичен, космополитен, така европейски кошер на международното летище.

Стоя разкрачен между два свята.

Люшкам се насред бурното море между два бряга.

Накъде да поема?

Високоговорителят обаче този път мълчи…

Камен Петров