петък, 26 април 2013 г.

Завръщане на планетата Носталгия


                              
Полетът беше очаквано дълъг, монотонен и тежък, а и сякаш напук на всичко, тази сутрин в трюма намериха поредния труп.
Комодор Седми ранг Зюс Ак потърка уморените си очи, вторачен невиждащо в екрана на бордовия компютър.
- Повтори, Интелект 69!- нареди той без капка живец в гласа - Говори, проклета тенекия такава!
Освен всичко друго /като изчанченото мегаломанско име например/, електронната джаджа, която управляваше целия космически кораб и на чието благоговение за оцеляването си де факто разчитаха всички на борда, беше снабдена с дразнещ гласец и изкривено чувство за хумор, прибавени явно за разнообразие в последния момент от някой побъркан програмист с разстроено съзнание.
- Труп №8.- съобщи проклетата машина злорадо -  Осмият пореден труп. Тоест - последният, без теб. В нашия кораб. От екипажа… Не знам какво ще кажат просто, като научат от Междугалактическата станц…
- Добре, добре! Млъкни, желязо проклето!- прекъсна го нервно комодорът - Каква е ситуацията?
- Каква ли? Каква е ситуацията ли питаш, комодор Зюс Ак?! Ами просто сме се превърнали в една същинска мини Слънчева система №2, такава е към момента ситуацията. Имаме си обезлюдяващ се с всеки изминал ден кораб, на който вече сме само ти и аз, около който, точно както около Слънцето, се въртят във вечните си капсули за вечни времена 8 трупа, досущ като планетите в Слънчевата система… Имаме си още и…
- Млъкни! Какво показват данните?
- Лоши неща, комодор, много лоши. Вашата… хм… планета Носталгия, някак изобщо не дава вид да се зададе на хоризонта в скоро време…
- А как кръсти ти новата си… хм… планета, чудовище с платки? Осмата…- запита след кратко мълчание комодорът, макар вече да знаеше отговора. За да убие протяжните часове космическа скука, компютърът кръщаваше всеки следващ труп от екипажа, който изстрелваха през люка в товарния отсек в орбита около кораба,       с името на планета от Слънчевата система. Първите седем бяха автоматично и преднамерено злорадо кръстени Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера и Марс… Значи оставаше само…
- Земя! - тросна се Интелект69 и някак успя металически да се изкикоти - Земя! Ти за прост ли ме имаш?! Аз съм висш свръх интелект, какъвто ти никога…
- Млъкни!- прекъсна го за пореден път комодор Зюс Ак, присви уморено очи и се отпусна назад в ергономичното кресло на командния пулт. Ето, че всички, освен него, бяха измрели. Не знаеше от какво. Може би от хибернацията, може би от същия този дефект в системите, който ги беше оставил така дълго в нея, а може би от вирус, съзнателно пуснат от злокобния бордови компютър. Компютърът го подлудяваше всеки божи ден и отдавна се страхуваше от него, но комодорът беше единственото човешко същество на борда, а все с някого трябваше да поговори, за да не подлудее…

Напусна планетата Земя преди толкова много, така дълги десетилетия. Оттогава беше пропътувал милион светлинни години, беше посетил хиляди планети и видял стотици чужди слънца. Трагедията, заради която полетя към Марс, се случи в един чуден пролетен ден, когато колата му излетя от магистралата, а от четиримата пътници в нея, жив остана единствено той. Другите трима бяха жена му и двамата му малки сина…
Замина доброволно с първата група колонизатори на Марс още през 2084 година, чийто път е проправен от марсохода "Кюросити". Преди това обаче трябваше да извърши подвиг от геройства, за да го вземат в екипажа от свръхспециалисти. Самият той беше изпитател на свръхзвукови изтребители, летеше в открития космос с всяка новопроизведена совалка, имаше степени като инженер, биолог и геолог, но дори и това трудно му отвори пътя към първия екипаж "марсианци"…

Все пак успя. След като беше загубил най-важната цел в живота си и търсеше безутешно нова, нямаше нищо, което да го задържи на майката Земя. И той закопня за Марс. Закопня за този престижен и смъртоносен полет до Червената планета, който е до живот и от него няма завръщане…

После нещо някъде на борда на скъпия модерен кораб внезапно се обърка, така че целият екипаж остана в хибернация в орбита около Марс да дълго време. Много дълго. Както се оказа впоследствие, не за предвидените две години, а за двеста… Технологиите обаче се развиваха с чудовищни темпове. Благодарение на хибернацията, се оказа, че все пак има шанс да се завърнат на Земята след полета до Марс. И полетяха по дългия обратен път към дома, откъдето - вероятно заради същия този проблем, така и не доловиха повече нито един сигнал, нищо…

Земята… Не, заради чисто суеверие, отдавна вече не я наричаше дори и в мислите си Земя, особено след като и осмият труп, затворен в капсулата си, полетя в орбита около кораба. За него родната планета отдавна се беше превърнала в… планета Носталгия…

Съпровождан от осемте си зловещи сателити / Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Меркурий, Венера, Марс, Земя/, корабът прелетя покрай Луната, която предизвика сълзи на умиление в уморените му очи. Не можеше да знае, че там вече от век има малобройна колония оцелели земляни след ядрената катастрофа, която беше изпепелила родната им синьо-зелена планета…

И ето, най-сетне корабът влезе в орбита около планета Носталгия… Проклетият компютър Интелект69 започна да отброява наобратно оставащото до приземяването време, само че в такт седем-осми, за да си достави сам удоволствие и да дразни човека на борда. 10… 9… 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… 0… Кацане! Почувства обичайния тласък, после люкът изсъска и се отвори…

Стъпи тежко на Земята, но тя не беше зелена, златна и синя, каквото беше останала в спомените му. Беше сива. Прашна. Пуста. Вонеше на смърт. Очите му не съзряха силуети, сгради и дървета, само пустош. После изведнъж нещо засия в ъгълчето на очите му, той светкавично се извърна и вдигна бластера, после застина… Далеч на хоризонта, обвити в сияйна златиста мъгла, стояха три до болка познати и обични силуета със златисти коси и сини очи, и му помахваха. "Добре дошъл у дома, тате! Чакаме те така отдавна…", дочу тихо гласче в слушалката на шлемофона. После радиационният облак се разсея и от видението не остана нищо…
Внезапно усети как се разпада част по част, крайник по крайник, сетиво по сетиво, парче по парче… Всъщност обаче се разпадаше психиката му, макар и той да не го знаеше и никога да не го узна. Не осъзна напълно и, че на Земята не беше останало нито едно живо човешко същество, освен малобройните колонии от оцелели по околните планети от Слънчевата система, които днес бяха станали по-добро място за живот от родната Земя… От планета Носталгия…

Просна се на прашната радиационна земя и прегърна в очакване на края с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло и душа любимата, мечтана и така дълго бленувана планета Носталгия.
А и Марс отново беше станал недостижим.
Дори за една мечта и едно разбито сърце…

Камен Петров 
Публикуване на коментар