понеделник, 8 април 2013 г.

Буря


из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”
Бурята ме сграбчи внезапно, връхлитайки след слънчевия неделен ден, все едно беше началото на март, а не средата на април. Повеите на вятъра, понесли съчки, листа и пластмасови чашки за кафе, удариха с всичката си сила колата, почти преобръщайки ме в канавката, и облепиха с боклука предното стъкло, превръщайки го в непрогледна преграда между мен и света отвън. Едва бях пуснал на максимални обороти чистачките, когато заплющя и дъждът.
Проклинайки късмета си, намалих максимално скоростта и се престроих плътно в дясно, съвсем в края на платното, така че външните гуми почти излизаха от асфалта.
Беше 6 април. Току що бях навършил четиридесет и четири. Не ми се мреше още.
Сигурен бях, че в адско време като това, по шосето ще е пълно с потенциални самоубийци с мощни коли, любители на високите скорости и невключващи фаровете си, и разбира се, не се излъгах.
Пълзях по междуградския път към закрилата на дома си, а буреносните облаци, надвиснали ниско над мен, ме изпреварваха с лекота в полета си на югоизток, подгонени от северния вятър откъм Румъния. Дори и в хубаво време, да се мъкнеш с една 40-ина километра в час с хубавата си кола, не е най-приятното занимание на света, но в буря като тази беше истинско мъчение. Пипнешком превъртях станциите на радиото, за да уловя прогнозата на времето, напътствията на пътната полиция или каквото и да било друго, по дяволите, обаче освен пращене и съскането на средните вълни, не хванах нищо друго.
Вятърът виеше в стъклата на колата, дъждът плющеше като обезумял по покрива и съскаше в гумите, после проблемна светкавица, първият гръм почти проби тъпанчетата на ушите ми и секунди след това гръмотевицата разцепи надве едно крайпътно дърво на 20-ина метра пред мен. Изругах за пореден път от началото на бурята насам и за пореден път на косъм избягнах преобръщането в канавката.
Половин час по-късно, все така ругаейки, навлязох в града, докато бурята не само не беше се уталожила, а като че ли ставаше все по-силна. Улиците на квартала ми бяха неузнаваеми, покрити с летящ боклук, откършени клони и цели дървета, хвърчащи керемиди, саксии и откъснати рекламни табели. Хората търчаща насам-натам като подплашено стадо в търсене на укритие под ураганните повеи на вятъра и плющящия дъжд.
Добрах се някак посред лудницата до дома, паркирах пред къщи и претичах до входната врата, превръщайки се за секунди в зъзнещ мокър парцал, който моли стихиите за милост.
Малко по-късно, след живителният горещ дух, облечен в топли и удобни домашни дрехи, се настаних със задоволство пред телевизора с купа пуканки и стек бира пред себе си, после цъкнах дистанционното и зазяпах без интерес новините.
Новините не ми казваха нищо ново, в смисъл, че бурята продължаваше все така, дори нещо повече. В много от районите на страната бяха обявили бедствено положение. Реката беше преляла, последваха я няколко язовира в съседство. "Ураган", "потоп" и "бедствие" бяха сред най-често употребяваните думи от телевизионните водещи, само дето ги изричаха сякаш с някаква перверзна наслада, от която леко ми се гадеше. Репортажите показваха как вятърът кърши дървета, отнася цели покриви и прекатурва коли. Камерите обхождаха затънали в локвите автомобили, наводнени мази и приземни етажи, изпочупени прозорци, виещи сирени на пожарни, полицейски коли и линейки.
Зяпах незапомненото бедствие по новинарските канали, докато си дъвчех пуканките и ги поливам с бира, на топло и сигурно у дома, но отвътре моята собствена буря бушуваше с яростна сила и ме опустошаваше малко по малко, нерв по нерв, парче по парче.
За бурята отвън имаше противодействие, имаше спешни мерки, специални бедствени съвети и комитети, ченгета, пожарникари и медици, спасители и доброволни, за моята вътрешна буря обаче нямаше лек.
Когато една опустошителна буря в сърцето в следствие на една бурна връзка, достигне до своя логичен катастрофичен край, някак си не можеш да очакваш, че в критичния момент ще пристегне някой със святкаща лампа на покрива и виеща сирена, и ще те спаси от самия тебе.
Когато станеш на 44 и едва тогава откриеш, че светкавиците и гръмотевиците на собствения ти саморазрушителен гняв са бутафорни, че потопът от сълзи е неискрен, а ураганът от чувства - просто симулиране като това на поредния оргазъм, не ти остава нищо друго, освен да празнуваш рождения си ден точно по този начин, по който го правех и аз в момента.
Сам.
На дивана пред телевизора.
Наблюдавайки истинския живот по новините.
Чоплейки пуканки.
И пиейки бира.
А навън бурята продължаваше и продължаваше, чак докато не погълна Света.

Камен Петров


Публикуване на коментар