Стоп

Вече спирам да живея
и да дишам, и да бдя.
Спирам вече да се смея,
вече спирам да зова.

Вече спирам да мечтая,
да жадувам, да зова.
Спирам вече да желая,
да копнея аз ще спра.

Вече спирам да будувам,
да сънувам във съня.
Спирам вече да ви чувам -
зад заключена врата.

Вече спирам да умирам,
спирам вече тленноста.
Да загнивам вече спирам,
спирам да зова Смъртта.

Вече спирам да живея.
Вече спирам да мечтая.
Вече спирам да се смея.
Вече спирам да желая.

Сам в съня на Вечността...

K&K feat. SVE: Аз-Бургас реге

Хей, полека събуди ме,
И вълни, вълни, вълни…
Ще прошепна твойто име,
Само пак ме събуди.
Морско-сладко целуни ме,
Покрай мене остани.
Целуни ме и вземи ме,
После пак ме целуни.
Плувай сред водите сини,
Пожелай ме и люби.
Лято е, любов, прости ми,
Плувай с мен и ми прости.
Ще преминем двеста зими,
Ще се топлим със мечти,
Пак по пясъка ще минем,
И до изгрева ще бдим.
Влюбен, сляп или безимен,
Тук съм аз и там си ти.
Ако искаш ти – приспи ме,
После пак ме… събуди…

Принцът на Деня и Нощта

На Камо Младши

Принцът денем

е царствен и нощем,

а Вселената

в пъпа му спи,

вдъхва в мен

едно безспокойствие,

но и много красиви мечти.

Щом протегне

розови пръстчета

към небето -

и стапя нощта.

Покрай него

сънят му пристъпва,

а пък той се потапя в съня.

Щом отвори очички

сред мрака,

светват

хиляди нощни слънца.

Зад вратата,

скрити го чакат,

любовта

и съня

и света.

Той не знае,

че нечие бъдеще,

е понесъл във свойте очи.

Просто чувства -

щастлив или тъжен,

че нощта покрай него искри.

С малки пръстчета,

с мънички крачки,

се изкачва напред и натам,

накъдето

сме всички запътени,

но ще стигнем ли с него...

не знам...

Тате 

Русе, 18 септември 2012 година

..................

Третият необходим

И не винаги излишен е третия

защото страхотно допълва

със своя си низ междуметия

едно угнетено безмълвие

И не винаги излишен е третия

и когато го вземеш в ръце

си вече безсмъртен и грееш

а той ще изгрее след теб

И не винаги излишен е третия

пак събуждаш се нощем и – виж!

във леглото до теб и до нея

днес любов посред розите спи

И не винаги излишен е третия

тези търсещи мъдри очи

надживели са всичкото време

затова го обичай, мълчи...

Тате

Русе, 18 септември 2012 година

Силуетът на Смъртта

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

Die by my hand

I creep across the land

Killing first-born man

        "Creeping death" Metallica

Смъртта е гадно животно. Виждал съм я. С воняща паст, остри развалени зъби, ехидна мъртвешка усмивка и костеливо чувство за хумор.

Смъртта дебне зад ъгъла с касапския нож на сериен убиец, оловната тръба на наркоманче, палката на полицай или пищова на банков обирджия. Копелето изскача иззад профучаващите по шосето коли, пада от шестия етаж на необезопасена сграда, потъва при мъртво вълнение в морето, пропада в пропастите край Камен бряг, дими с дима от цигарите, процежда се от върха на спринцовката и се опива от градусите в поредната чашка, гушка се в болничните чаршафи с приятелчетата си – Ракът, Инфарктът, Диабетът, Инсултът, Цирозата, СПИН-а и Левкемията.

Виждам Смъртта често и навсякъде - понякога по-често, понякога почти никак, но знам, че Тя присъства неизменно наоколо, също като перверзен чичко-педофил, навърташ се край училището в квартала.

Тя е черна котка с блестящи зелени очи в мрака, новина за нова регионална война нейде в Близкия Изток по телевизията, падащо в бурята дърво, сирени в нощта, вой на спирачки, натровени с храна от далаверите на домакина дечица в детска градина, черният гарван на Алън По, дерайлирал влак, самоубийствен скок от високото, песен на Ейми Уайнхауз, лекарска грешка, загубен бас, аборт…

Смъртта всъщност не мирише, но някак ужасно вони на едно първично, първосигнално, атавистично ниво. Надушваш я без грешка – миризма без мирис, сянка без светлосенки, стъпки по пясъка в пясъчния часовник на Живота.

Не ме е страх от Нея, но истински се ужасявам от първите и братовчеди Болката, Унижението, Старостта, Безсилието. Боляло ме е предостатъчно и предостатъчно унижения съм изтърпял, а да си стар и безсилен е просто ад на Земята, виждал съм го и знам.

Затова, всеки път щом силуетът на Смъртта затъмни за части от секунда слънцето, инстинктивно потръпвам от погнуса, ужас и шокиращото откритие, че въпреки всичко май все пак наистина съм смъртен.

Смъртта караше черно порше кабрио с десен волан и прелетя в отсрещното платно с ехидна усмивка в мига, в който катастрофирах черно на магистралата край морето в един тежкотоварен камион. Тогава аз оцелях, но на място загинаха по-малката ми сестра, съпругът и момиченцето и, моята племенница.

Смъртта купонясваше невесело на борда на луксозна яхта в компанията на няколко миски-нимфоманки, докато заедно с 20-ина други журналисти бедствахме с часове в морето между Златни пясъци, Балчик и Каварна в бурята, наблъскани като сардели неправомерно в малка лодка за разходка с капацитет за 12 души. Докато лодката ни потъваше, успях някак да изплувам на повърхността заедно с фотографа си, но други трима кореспонденти на национални медии, един ТВ-оператор и две репортерки потънаха на дъното, за да ги ръфат рибите.

Смъртта е занимание самотно, беше написал навремето Рей Бредбъри, но Тя куфееше лудешки с черния си плащ насред мелето пред сцената на онази световноизвестна рок група, когато тълпата на концерта премаза до смърт 11 души и рани други 36, без мен разбира се, засега.

Смъртта надникна за миг през прозорчето на петия етаж, а после кикотът и дълго ехтя в шахтата, когато асансьорът реализира свободно падане в продължение на 12 етажа в онази офис сграда, преди да се разбие с трясък на партера и да ме затрупа – жив – с телата на петима пресни мъртъвци, доскоро мои колеги и приятели.

Смъртта се изживяваше като барман, размахала шейкър вместо косата, в нощта, в която в бийч бара на плажа 8 души получиха алкохолно натравяне от блъди мери с алкохол менте и умряха в адски мъки в местната болница, а аз се разминах само с тежък махмурлук, защото бях на шотове текила – знаете там, с близането на сол от женско бедро, резен лайм и по някоя и друга бира от време на време, колкото да ти оправи вкуса.

Смъртта бърчеше гнусливо нос и мънкаше търпеливо в очакване под нос мръснишки моряшки песни в апартамента с изглед към залива, докато аверчето и – Ракът, гризеше отвътре татко тъй както червей гризе ябълка, а аз не можех нищо друго да направя и само го люлеех в прегръдките си и му повтарях и го лъжех: „И това ще мине, тате, и това ще мине…”.

Смъртта ми пречи всяка вечер на изгледа като седна с чаша в ръка пред телевизора, тъй като неизменно ми се блещи с празните си очни кухини от екрана – от новините, от филмите, от текстовете на рок песните: вярно не дразни повече от малоумните реклами, но навява кофти мисли преди лягане и преди сън, защото – знаем, Сънят е по-малкият брат на Смъртта…

И ето тази нощ, нощ след тежък ден, отново е време за сън, отново идва ред да се изпружиш в леглото, пребит от умора и негативни емоции, подобно на труп в ковчега, миеш зъбките, вземаш душ, пускаш една вода, изпушваш една цигара и си вътре – в леглото си, лягаш си с надеждата, че на сутринта отново ще станеш.

Та, изпъвам се мъртвешки в прохладните завивки, а морският бриз гали завесите на отворения към крайморската августовска нощ прозорец, въздишам доволно в полусън, после понамествам морното си тяло, извивам се настрани и понечвам да поставя удобно ръце под главата си, и… замръзвам.

На възглавницата до мен, вместо моята любима, без която отдавна вече не мога да заспя, лежи Тя – Смъртта.

Кръстосала е удобно ръце под черепа си, пощраква с кокалчетата на костеливите си пръсти, подпряла е косата в ъгъла до нощното шкафче, да и е подръка.

- ЛЕКА НОЩ, ПРИЯТЕЛЮ…- дружелюбно грачи Смъртта, поне дотолкова, доколкото може да е дружелюбно същество от Оня Свят, чиято единствена работа, цел и мисия в живота е да дойде и да обрече на вечни адски мъки безсмъртната ти душа.

Изсумтявам презрително /или поне дълбоко се надявам да звучи така, а не като някакво малодушно скимтене/ и обръщам гръб на наглото копеле. Стискам очи с плахата надежда, че всичко е само една илюзия, но от това под клепачите ми само се завъртат непоносими огненочервени спирали, навяващи асоциации с Геената огнена.

Знам, чака ме поредната кошмарна безсънна нощ, от която – ако и този път се измъкна – на сутринта излизам още по-смазан, уморен, с разбити нерви и разтуптяно сърце, но какво да се прави, това е жизнения ни цикъл и мърдане просто няма.

Прочее, стискам аз очи и опитвам да нормализирам дишането си, докато зад мен на стената насмешливо се полюшва в унисон със светлините от фаровете на прелитащите коли силуетът на Смъртта, а самата Тя учтиво и с насмешка ми пожелава:

- СЛАДКИ СЪНИЩА, ПРИЯТЕЛЮ… ЛЕКА НОЩ, ДА СПИШ ВЪВ КОШ, ДА СЪНУВАШ ЦЯЛА НОЩ…

Камен Петров

По-малкият брат на Смъртта

Лежа, гушнал моето момиче, като всяка една друга нощ в последните три години.

Тя спи като дете от часове – доверчиво, спокойно, умиротворено, от време на време тихичко похърква.

Спи.

Аз лежа и бдя. Не спя.

Мятам се в обичайната си просъница, изтъкана от вечните кошмари, от несподелени мисли и никому ненужни спомени, както и от неизменната ми тайна цигара в тоалетната среднощ.

Спя, но не си почивам.

Лежа, но умората тегне върху мен.

Спя и сънувам, че съм буден.

Като всяка друга нощ от живота ми напоследък.

Може би причината за всичко това е, че имам рак.

Или поне аз така си мисля.

/моето момиче мисли, че съм просто хипохондрик и се саморазболявам в мислите си/

Добре де, но и тази нощ все така лежа до моето момиче /прегърнал я изотзад, както винаги, в поза лъжички, обгърнал с шепи малките и, стегнати, така любими гърди/, усещам със сърцето си ударите на нейното сърце, спя и сънувам, че съм буден, а умората и отчаянието на нощта тегнат върху мен.

Отвън съм спокоен /тя казва, че и аз прохърквам/, но отвътре туптя.

Портокал с часовников механизъм съм аз.

Вслушвам се дълбоко вътре в себе си, в органите си, които мразя да чувствам, че притежавам, във всеки хрип, пулсиране, перисталтика, присвиване, гърч, спазъм или оголена до кост болка.

Туптя целият, това е положението и нищо не може да се направи по въпроса.

Пак не съм умиротворен, макар да е нощ и да прегръщам до болка любимата си.

Туптя, кух съм целият отвътре, празен съм целият, но в същото време чувствам с всяка своя фибра как дълбоко вътре в мен нещо расте, живее и... ме яде.

Ракът.

Като на тате.

Cancer=Cancel.

Потя се три пъти на нощ и сменям тениските през час. В същото време ме побиват ледени тръпки от студ /страх?!/. Прегръщам до болка моето спящо момиче. Утробата ми е като хралупа, в което се крие болно животно и се храни от мен, от вътрешностите ми, от страховете ми, от същността ми...

Туптя, туптя, туптя...

Нощ е.

А аз пак сънувам, че спя.

Нощта се точи бавно като блус в луизианско мазе.

Гушкам се, гушкам, гушкам.

Всъщност, какво ти гушкане, вкопчил съм се в моето момиче тъй, както ракът се е вкопчил в мен, черпя сили от нея в съня и като някакъв шибан енергиен вампир, опитвам се да се спася в невинността и, потопен в морето и от любов, дори и насън, притискам топлата и, сънна длан към дроба си, който боли.

После – предутрин е, може би 3, 4, 5 часа сутринта, докато се притискам болезнено в нея в изтъканата от ужас, пот, съмнения и надежди нощ, усещам как нечий хладен костелив пръст пропълзява по врата ми, после леко, но настойчиво ме почуква по рамото.

Нощ е.

У дома сме.

Къщата на любовта. Персоналният ни Тадж Махал. Самички сме си двамата. Вратата е заключена. Кучето и котката от седмици са заточени на село /в очакване на края?!/.

Тогава – какъв е този пръст?

Кой е тук в нощта?

Какво, за Бога, става?!

С нежелание извръщам глава през рамо /вратът ми изскърцва зловещо/, все така притискайки я в обятията си.

Над мен в мрака, на фона на бялата стена, се издига тъмен силует. Сепвам се и почти подскачам в леглото, но изглежда съм поне временно парализиран – от стреса, от рака, от позата, заради която всяка нощ изтръпва ръката ми, или просто от... страх...

После все пак някак отварям уста, отлепвам залепналия за небцето ми, внезапно пресъхнал език и питам глупаво:

Аз: Кой си ти?

Смърт: СМЪРТТА.

Аз: Смъртта?! Смъртта ли? Не си крадец, ревниво бивше гадже, частен дедектив или някой от НСБОП?

Смърт: НЕ. ПРОСТТО СМЪРТТА.

Аз: Хм... Тъпо звучи... Тук... Сега... И то посред нощ...

Смърт: НЕ АЗ ИЗБИРАМ ВРЕМЕТО И МЯСТОТО. А Е ВРЕМЕ. ХАЙДЕ!

Аз: „Хайде”? „Хайде” какво?!

Смърт: ДОШЛА СЪМ ЗА ТЕБ ОЧЕВИДНО.

Аз: Откъде-накъде? Какво стана?!

Смърт: ТРИВИАЛНО... РАКЪТ...

Аз: А?... Аха... Ясно... Ракът... Ако не е той, ще е инсултът, инфарктът, цирозата, диабетът, някоя катастрофа, предумишлено убийство или природен катаклизъм...

Смърт: ДА. НО В СЛУЧАЯ Е РАКЪТ.

Аз: Ясно де. Разбрах те от половин дума. Предстани да повтаряш все едно и също – рак, рак, рак, рак. Досадно е. Доядоха ми се морски дарове.

Смърт: ХАЙДЕ!

Аз: Не искам! Защо точно аз?! Защо СЕГА?! След толкова много пропилени години на лутане и разпилени чувства, най-сетне обичам и съм обичан. Предстои да публикувам първия си роман. Кариерата ми във вестника върви добре. Водя здравословен начин на живот, за  пръв път от много време насам. Имам планове за бъдещето. Щастлив съм. Щеше ми се напролет да замина да живея с моето момиче на юг, на морето, не да ходя с теб...

Смърт: СЪЖАЛЯВАМ ДА ГО КАЖА, НО В СЛУЧАЯ ТВОИТЕ МЕЧТИ И ЖЕЛАНИЯ НЯМАТ АБСОЛЮТНО НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ. ИДВАШ С МЕН. И ТАМ НЕ Е ЮГ. НЯМА МОРЕ.

Аз: Но ти не разбираш... Още съм млад... Само на 42 съм... Още имам илюзии... Влюбен съм... Изпълнен съм с любов и с творчески идеи... Ожених се през септември и искам дете от тази жена... Имам право на още малко време...

Смърт: МАЛКО КЪСНО СИ СЕ СЕТИЛ. КЪСНО Е.

Аз: Не вземай мен, за Бога! Вземи някоя склеротична бабичка. Вземи някой столетник от планината. Вземи Майк Чапман. Вземи, мамка му, цял полк от ония идиоти с чалмите, които и без друго се самоизбиват в Близкия Изток. Вземи някой смел пожарникар, катастрофирал пияница, парализиран идиот, Далай Лама. Вземи дядо ми, и без това не е добре човечецът и го боли. Остави ме на мира! Спя!

Смърт: НЕ, НЕ СПИШ. НЕ СЪНУВАЩ. НАПЪЛНО БУДЕН СИ. И ИДВАШ С МЕН.

Аз: Няма! Не мога! Не искам! Вземи Крадеца на книги! Вземи Кастро! Вземи някой шибан южноафрикански диктатор, някой педофил, сериен убиец или човек, от години страдащ от СПИН или Алцхаймер! Живее ми се! Искам да съм сред хора! Мечтая да творя! Обожавам любимата си и ми се ще да съм с нея завинаги!

Смърт: СЪЖАЛЯВАМ. НЯМА ДА СТАНЕ. НЕЙНОТО ВРЕМЕ НЕ Е ДОШЛО. А И ЗНАЕШ – СМЪРТТА Е ЗАНИМАНИЕ САМОТНО.

Аз: Ха! Смърт! Чия смърт?

Смърт: ХМ... ОЧЕВИДНО В СЛУЧАЯ ТВОЯТА. КАТО ВСЯКА ДРУГА СМЪРТ МЕЖДУ ВПРОЧЕМ. КАТО ВСИЧКО ОСТАНАЛО НА ТОЗИ СВЯТ. ЗНАЕШ – КЛИШЕ Е, НО – ЧОВЕК САМ СЕ РАЖДА И САМ УМИРА, И ДРУГ СЕ РАЖДА, БЛА-БЛА-БЛА... ВСИЧКО ОСТАНАЛО Е САМО ДЕКОРАЦИЯ И ДОБЪР БИЗНЕС С ГРОБНИ МЕСТА.

Аз: Декорация, значи?

Смърт: ДА.

Аз: Тогава, какъв, за Бога, е смисълът?!

Смърт: НЕ МИ ИЗЛИЗАЙ СЕГА С НОМЕРАТА НА ДЪГЛАС АДАМС.

Аз: Значи ме е 42?
Смърт: НЕ.

Аз: Объркан съм... Дори не вярвам, че това си ТИ... Мислех, че си малко по-висока, нали се сещаш... С коса в ръката, с плющящ черен плащ, с череп със

светещи очни кухини и прочее...

Смърт: КЛИШЕ.

Аз: Да – клише... И сега какво? Всичко свърши, а? Край! Няма вече секс на плажа призори, телешка капама с чаша мавруд вечер пред камината, нови филми на Уди Алън и парчета на U2, коктейли на верандата, летни ваканции край морето, заплата на 30-то и аванс на 15-то число, тъпи ТВ сериали и новата книга на Маркъс Зюсак... Всичко свърши?!

Смърт: НЕ. КАКТО ВИНАГИ ГРЕШИШ. ВСИЧКО ТЕПЪРВА ЗАПОЧВА. И ЩЕ ТРАЕ ДЪЛГО.

Аз: Lasciate Ogni Speranza, така ли? Живот след смъртта? Нощта на живите мъртви?... Ти плашиш ли ме сега или какво?

Смърт: ПАК КЛИШЕ. НИЩО, ЧЕ МИ СЕ ПРАВИШ НА НАЧЕТЕН. НО И НЕ СИ ДАЛЕЧ ОТ ИСТИНАТА.

Аз: Добре. Няма смисъл да ме иронизираш сега. Разбрах. Ако ще ходим – да ходим. Макар да се чувствам кофти. Знаеш ли, само допреди 3 години бях готов сам да дойда при ТЕБ. Дори бях измислил начина – бърз и безболезнен, без много кръв. Бях се отказал от всичко. Търсех ТЕ... Тогава обаче срещнах това момиче, да – точно това, което все още ме прегръща доверчиво в съня си – и, моля те, не и зяпай краката... Та то ме накара да повярвам, че съм още жив. Че има любов. Има надежда. Има мечти. Има рай на земята. Че има живот и че той за нас е за двама... А ето те ТЕБ сега тук. ТИ и РАКЪТ... Копелета!... Майната му! Ясно, идвам. Дай ми само ден, час, минута, секунда. Позволи ми да се сбогувам. Да кажа как ужасно много обичам, колко дълбоко благодаря, как истински съжалявам... Моля те!

Смърт: НЕ. НЯМА КАК. НЯМА ВРЕМЕ. ТИ ИЗТЪРВА ВСИЧКИТЕ СИ ШАНСОВЕ. ДО ТОЗИ МОМЕНТ ТИ ИМАШЕ ЗА ТАЗИ ЦЕЛ ВСИЧКОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА, НО НЕ ГО ИЗПОЛЗВА. СЕГА ИДВАШ С МЕН ТАМ, ЗАВИНАГИ И ОТВЪД ТОВА, И ЩЕ ИМАШ ВЕЧНОСТТА НА СВОЕ РАЗПОЛОЖЕНИЕ, ЗА ДА СЕ ИЗЯСНИШ ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ САМ СЪС СЕБЕ СИ.

После Смъртта замълча, зина с неземната си паст и изпищя нечовешки в нощта.

Стана тъмно.

Смъртта пищеше и пищеше, и пищеше в мрака и вопиеше моята тленна душа, обречена на вечни адски мъки, а писъкът и вледеняваше сърцето ми.

После внезапно просветля.

Отворих очи, а срещу мен телефонът на нощното шкафче примигваше и звънеше с алармата си, за да ми припомни, че иде нов ден, че отново е време за ставане, че и днес ще трябва да работя за насъщния, ще любя и мразя, ще се надпреварвам с времето, ще се боря с околните, ще ставам и ще падам, но пак ще съм аз... Поне докато още го мога...

Беше 7,30 часа сутринта.

Моето момиче отвори сънените си, прекрасни, любими очи, отмахна кичур спяща коса от лицето си и леко ме гризна по носа.

-        Обичам се!- каза ми.

-        И аз те обичам, бебче!- отвърнах прегракнало.

После я целунах силно до болка и окончателно отхвърлих от плещите си онова невярно нощно копеле.

Сънят.

По-малкият брат на Смъртта.

Камен Петров

Русе, 19.12.2011-9.01.2002