Долината на мечтите

- Ей сега ви изтрепах като кучета!- изрева пияният и замахна напосоки с теслата.

- Недейте така, бе хора! Селски сме, познаваме се. Недейте бе!- примоли се мъжът ми, но

вече беше късно, ония бяха озверели и го подкараха още там, в леглото, посред нощ.

Някой ме сграбчи за плитката, издърпа ме от постелята на земята и ме повлече навън. Беше зима, но не усещах студа с разголените си нозе. Усещах само животински страх, който ме беше сковал цялата, както когато раждах първото си дете – преди време, преди много време. Само дето сега не раждах, просто ме пребиваха от бой.

Страх ме беше, щото ги познавах и двамата – Малкия Бартек и Минчо Черния. Пияни-заляни, озверели от бяс, нечовешки.

Повлякоха ни с моичкия през прага, по разкаляния след дъжда двор, до обора. Мен ме захвърлиха в ъгъла зад вратата (ведрата за мляко издрънчаха под мен и се разпиляха в тъмното), а Пешо – мъжа ми, го бутнаха върху яслата, където кравата ни Мая кротко преживяше на синджира, и го забухаха с каквото им падне.

Не припаднах от ужас само щото много болно ми стана за моя. Болнав беше и дърт, едва креташе из двора, на мухата път правеше, а сега такъв кютюк отнасяше пред мен, че и аз само дето не изверях. Пред очите ми падна пелена и се хвърлих с голи ръце към ония изверги, нищо, че бях 40 кила с мокри дрехи, а те държаха брадва и сопа в ръцете си.

- Стига! Стигаааа! Изроди! Стигаааааа!- закрещях в несвяст, ама Минчо Черния ми обърса

един наопаки, че чак ми причерня, и ме прати пак на пода зад вратата.

Прималя ми. Една част от мен чуваше като в просъница ударите, които с тъп звук се вбиваха в мършавите телеса на мъжа ми, и неговите все по-слаби писъци, стонове и стенания. Другата обаче, както ставаше винаги при мен при голям зор, отнемай къде се отнесе далече-далече и някак много назад във времето…

Когато дойдохме в село, бяхме още млади, силни, имахме мерак за всичко. Меча поляна му беше името, но моичкият веднага го кръсти „Долината на мечтите”, нали беше пенсиониран без време даскал, горкият, много беше чел и много знаеше. Бяхме се наситили на града, на шумотевицата, блъсканицата, простащината, на автомобилите и скъпотията. Отгледахме по живо, по здраво децата – и трите – изучихме ги, синовете започнаха работа, а щерката се зажени – все в тоя пустия град. Нас обаче си ни дърпаше все към селото – и двамата оттам идехме и там искахме да остареем, че и да ни погребат след време.

Че тъй де, дойдохме в Долината на мечтите, сиреч в Меча поляна, както си беше по документи, ей тук на – на брега на Дунава, вдигнахме къща за чудо и приказ, аз оправих градинката, развъдих кокошки, няколко кози и крава, а Пешо с голям мерак хукна по нивя и бостани, да му се неначудиш и на даскала, и на чудото. Тръгнахме да си гледаме старините и кефа, и спокойствието, дето има една дума, ама не би.

Първо Ива - малката щерка, взе, че се разжени, взе внука и зачезна към Гърция, на сезонна работа мандарини, маслини и лимони да бере… макар и друго да се чу, ама нейсе…

После големият син – Гошо, се спомина в катастрофа. Пил ли беше, не беше ли, крив ли беше, не беше ли – тъй и не разбрахме – поплакахме си, погребахме го, ама животът не пита – продължава. Че и ние с Пешо тъй.

Средният – Евгени, ни остана опора и надежда. Работеше в града като шофьор, има-няма на 50-ина километра от село, заживя с едно разбрано момиче от тутраканско – ей де го, тръгна апартамент на изплащане да купува, кротна, викаме си с моичкия.

Да, ама не.

Започна да ни се вясва от време на време, кьоркютюк пиян, заваля едно такова, не му се разбира, фъфли, в очите му сълзи, ама в погледа – лоши искрици светят. Викам: „Мама, какво става? Нещо с Ленчето ли, с работата ли, що ли?”. Дума не дава да му се издума, лош става направо. Дай някой лев, вика, мамо, ще се оправим. И все нещо замъква, като си тръгне с автомобила към града, все нещо влачи – телевизор ли ще е, козите ли, на баща си пенсията ли – каквото има и каквото докопа. В село се зачу, че тръгнал с лоши хора и по жени, комар играел, апартамента на кино отивал, а Ленчето на три пъти стягала багажа да се връща на село край Тутракан, ама нали ни е син – какво да го правим – затваряхме си очите…

Затваряхме ги, затваряхме ги, но ей ни на – на пода в обора, а ония изверги бъхтят моичкия дето сварят, душичката ще му извадят. И аз ЗНАМ ЗАЩО. Заради сина. Заради Евгени.

- Дай парите, старо, дето ми ги дължи копелето ти и няма да ти строша всичките кокали,

мамицата ти!- реве пиян Малкия Бартек и налага Пешо по главата и гърба с дръжката на брадвата, а Минчо Черния му приглася, и в и псуването и в боя.

- С 300 лева ни завлече онуй леке Евгени и втори месец не ги връща. Или давай парите, или

вземаме кравата! – крещи Минчо Черния и – прас! – с тоягата по главата. Вика и удря, вика и удря, вика и удря…

- Нямам бе хора, нямам…- хленчи Пешо от земята, където се е свил в краката на кравата и

ги прегръща с две ръце – Недейте така, бе хора! Само не Мая! Само не кравичката ми! Недейте така, бе хора! Ще се разберем…

Да, ама не се разбраха. Той беше даскал, стар човек, умен и учен, а те – пияни свине, които нахълтаха в дома и живота ни направо от кръчмата и нямаше кой да ги спре в запустялото от години село - глухо, сляпо и като сакато - което се беше свило като бито куче в добруджанската нощ и се ослушваше със затаен дъх откъм топлите си постели в писъците ни и в крясъците на онези двамата.

После уродите престанаха да налагат моичкия, чух как пъхтят разгорещени в нощта, пълна с отровните изпарения на ракия, които лъхаха от устите им. Чух ги да захвърлят на земята брадвата и сопата, чух тежките им, разлюляни стъпки край мен, после задрънча синджира и Мая жално измуча и ме прекрачи, а след туй тропота от копитата и отшумя заедно с техните несигурни крачки в нощта.

Край, рекох си и си плюх в пазвата, ей тъй на – както бях просната на земята – свърши се.

Вярно, свършило се беше, ама и Пешо беше свършил, горкият ми той. Пребили го бяха до смърт за една шепа пари изродите недни, главата му като диня беше сцепена, навсякъде кръв, косми и мозък все едно. Потрошили го бяха целия и не бяха се щадили да бият – личеше си, отдето и да погледнеш, ако и да беше тъмно. И всичко туй – за едното нищо. За едните пари. Заради големия град, дето ни взе и живота, и надеждата, и децата, и ги развали или ги уби. Тъй както уби в оная нощ и Пешо, макар и издалеч, с чужда ръка, дето се вика.

Как съм доизкарала нощта, само аз си знам.

Като се зазори, сбрах надве-натри каквото сварих в една чанта, загърнах Пешо с одеалото, тъй както си лежеше сгърчен на земята, после дадох и къщата, и обора, и съпруга си на огъня, заключих по навик къщната врата след себе си и скрих ключа под прага, докато пламъците пращяха и бълваха огнени езици през прозорците, обърнах гръб на Долината на мечтите и на всичкото, пусто да опустее, завинаги, и хванах пеша пътя към града и към нищото.