понеделник, 23 април 2012 г.

Симптоми


На Све и на коремчето…
Напъвах се и дишах.
Дишах, дишах, дишах
И напъвах.
Точно както ме бяха учили в последните девет месеца.
Детето обаче не искаше да излезе, не искаше да се роди и да се покаже на белия свят, копеленцето дребно, а аз го отнасях качествено и болеше, и ме беше страх, и усещах как се разкъсвам изцяло отвътре, майната им на хемороидите, фактът е, че всичко отиваше на кино – по болката се познаваше.
А болеше!
Дишай, дишай, дишай…
Напъвай, напъвай, напъвай…
Сетих се за всички прочетени в интернет форумите неща /в 21-първата седмица вашето бебче е 26 сантиметра и тежи 360 грама/. Стига бе! Сега вече бяхме в края на деветия месец и малкият терминатор поне според мен вече беше поне половин метър висок и тежеше 4-5 кила. Поне отвътре и отдолу така го чувствах. Вярно, само до известно време. След това не издържах и просто припаднах, с упойка или без, вече нищо нямаше значение…

………..

Тя откри двойното удоволствие от любовта скоро след като се запозна с него. Всъщност до този момент не бе познала удоволствието дори и в единичната му форма, но да.ори не подозираше това. Беше на 27 години, но до този момент не бе имала толкова силна, интензивна, разтърсваща и всепоглъщаща връзка. Сигурна бе, че след всичките тези години на лутане, разпилени чувства и краткотрайни болезнени връзки, пълни с разочарование, лъжи и дори откровено насилие, най-сетне е открила мъжа, на който да се отдаде докрай и изцяло завинаги. За нея вече споделената любов беше двойна любов, а удоволствието – също двойно.
Лежеше сънна в леглото и наблюдаваше как пролетния бриз откъм морето люлее приспивно завесите на прозореца, когато изведнъж усети онзи разтърсващ оргазъм – ей така, изведнъж, без да е направила нито едно любовно движение или дори помислила нещо, недай си Боже, еротично.
Нямаше обаче как да знае, че в този момент той – любовта на живота и, свършва шумно в банята, онанирайки самотно в утринта…

…………

Това, че коремът ми растеше за щяло и нещяло, дори и без някой доктор, тест или набитото око на бабичка да намекне за бременност, в първия момент не ме изненада кой знае колко много. Седмиците минаваха, коремът ми растеше, чудо голямо. И на по-умни хора от мен се е случвало, мислех си. Не се умира от това, дори напротив, мамка му. Проблемът беше един-единствен и донякъде – основоположен. Не бях бременна. Дори не бях и жена. Аз бях мъж с бременна жена и докато нейният корем наедряваше в процеса на бременността, моят също го следваше в този възходящ път на развитие, а дори и не пиех бира. Ходих, разбира се, по лекари и диетолози. Заседнал живот, паралелни симптоми, шок, съпричастност… - това им бяха тъпите диагнози, макар че за да ти ги поставят, вземат майка си и баща си…

……………..

Знам, че го обичам до болка, до полуда, до край, рече си тя, но нещо в нея лекичко я дълбаеше, дори още докато мислеше тези неща.
Той спеше и хъркаше до нея върху разпънатия в дневната диван, защото в спалнята на апартамента под наем като всяка друга зима отново имаше влага. Разликата обаче беше, че сега чакаха дете и мухълът по ъглите на доскоро романтичната мансарда не влизаше в сметките. Загледа се в него – бащата на детето и – и за пореден път се зачуди дали ще успее той да понесе всичко това, което се очаква от един баща. Дълбоко се съмняваше. Щеше и се да цъкне с език, но веднага я заболя, а бузата и беше издута. Може би от мъдреца, който заради бременността все не можеше да оправи, а може би като съпричастност към болката, която изпитваше той самия и насън, защото не се бе погрижил навреме за зъбите си.
Тя лежеше и го гледаше и как подскача неспокойно в просъница заради болката в зъбите си, а мъдрецът и пулсираше в такт с неговите болежки и беше подут, също като неговия…

………

Не знам дали това, което боли, е черният ми дроб или просто бебето рита. Дори нямам представа дали от бременността са ми са се подули краката или поради цирозата десният е изтръпнал, както предупреди преди време лекарят – преди самият той да се гътне и да умре – от цироза, разбира се. Отдясно коремната ми кухина е издута и това вероятно е набъбналият ми от алкохола и болестта черен дроб. От друга страна обаче, може би това е просто бебето, което търси мястото си в майчината утроба. Факт е, че човек се чувства странно, различно и донякъде дискомфортно – дали е болестта или бременността? Кой знае… Не и аз във всеки случай…

………….

В косата и отново имаше пърхут и беше малко мазна. Във всеки случай, поне малко по-мазна отколкото и се искаше, а пърхутът беше гадно нещо. Странното бе, че и в неговата се появи по същото време, а къдриците му също бързо се зацапваха, а дсокоро май не беше така. Дали беше от шампоана, който смениха и ползваха заедно, дали от нейната бременност или неговата небрежност, нямаше как да знае. Лежеше, прилепена до гърба му на неудобния разпънат диван, който дори още не бяха изплатили, а вече го мразеше, чувстваше дишането му не само със слуха си, но и с наедрелите си гърди и корем, обичаше го и го мразеше, че и беше причинил всичко това….

…………….

Днес ми е свободен ден, с бебе или не. Днес няма кой да ми задава въпроси без отговор, да сменя телевизионните канали с други, да иска повече пространство в леглото или на дивана, да забранява да се пуши в дневната или да изисква вода без лимонов сок в нея. Днес мога да си позволя всичко, без никой да ми прави забележки или да отправя забрани и закани. Мога да правя всичко, което си искам. Днес си е ден за мен… Да, ама защо ми е така самотно и пусто, и празно, и някак безсмислено? Започвам едно, подхващам друго, книгата не ми е интересна, филмите по сателитната телевизия – и те. Легнах да поспя на дивана, после станах. Пуших, ядох, дори тайно пих малко, макар да беше обещано, че това се прави само в почивните дни. Пуснах си музика, порно, някакъв филм, отворих нова книга… Тъпо…
Затова легнах по гръб с телефона в ръка, запалих цигара и се загледах в тавана в очакване най-сетне и този ден да умре, а на входната врата да се позвъни като всяка друга вечер по това време. На всичкото отгоре нямах и търпение да звънне проклетия звънец, а звънеше кофти…

……………..

Напъвай! Напъвай! Напъвай!
Дишай! Дишай! Дишай!
Тя напъва и аз напъвам.
Тя диша и аз дишам.
Боли я, а мен ме облива пот.
Тя се ужасява, но аз се побърквам от страх.
Напъвай! Напъвай! Напъвай!
Дишай! Дишай! Дишай!
Докторът си гледа тайно часовника /сигурно закъснява за игра на покер, копелето!/, а сестрата е досадно делова, но какво да се прави, това е положението, това е нашето бебе, нашето дете, нашият живот, бъдещето и мечтите и надеждите ни и ние двамата напъваме и дишаме – тя повече, аз почти припадам, докато накрая се чува едно такова могъщо, дразнещо, красиво, жизнеотвърждаващо:
- ААААААААААААААААААААА!
- Честито! – вика докторът, хвърля престилката и хуква към партията покер, вероятно обилно полята с шотландско уиски, а сестрата повива бебока и го дава на мама, по простата причина, че тате – тоест аз, е на път да подбели очи.
После се съвземам, ей, викам си, брат, браточка, копеле, добро утро, загубеняко, като всеки друг мъж, имаш дете и имаш жена, която боготвориш, събуди се, нямаш нужда от амоняк, а от любовта си, така че отивам до леглото, а моето момиче сияе, и не е вече просто момиче, а жена и майка, и ме обича вече по няколко други различни начина, гледа ме мъдро, всеразбиращо, с лека насмешка и с цялата любов на света, дори неийде отвъд нея, подава ми едно вързопче и пита:
- Не искаш ли да знаеш дали е момче или момиче?
- Не!- казвам аз – Не искам. Все още ме боли и ме държи упойката. Трудно раждане беше, честно. Обичам теб и обичам него. Когато се съвзема, ще научим заедно момче ли е или момиче, после ще изберем дрешките и легълцата и количките, а след това ще му измислим и име…  Обичам те…
После припаднах и мисля, че симптомите бяха дотам.

Камен Петров
Публикуване на коментар