четвъртък, 12 януари 2012 г.

Тик-Так

„Туй наше вечно „утре”, „утре”, „утре”
пълзи от ден на ден с крачета ситни…”
                                    „Макбет”, Уилям Шекспир

И това ще мине, излъгах преди време татко, докато ракът го изяждаше жив отвътре, цитирайки по памет надписа на надгробната плоча на един мъртъв от векове римски патриций, обаче взех, че познах.
Мина.
А татко умря.
Точно като оня патриций.
И – разбира се – още много други.
Тик-Так.
Аз обаче още съм жив, мила и още те обичам, така че всеки изгубен миг, всеки пропилян момент, всяка изтървана секунда... болят...
Тик-Так.
Чуваш ли, чуваш ли го часовника, чуваш ли как лети с времето, копелетата гадни?!
Тик-Так.
Изтичат, това е.
Усукват се, неуловими и мазни, край нас, през нас, в нас, нанякъде, наникъде, навсякъде.
Тик-Так.
Животът тече, всичко се променя, ние сме си все същите.
Тик-Так.               
Спъваме се, невиждащи, в мечтите си. Разминаваме се на магистралата на любовта. Гоним и не настигаме живота си. Изпускаме това и онова. Слепи сме за разни неща. Затваряме очи за други. Останалите просто ни подминават.
Тик-Так.
Сутрин, обед, вечер.
Тик-Так.
Пролет, лято, есен, зима.
Тик-Так.
Делник, празник, уикенд.
Тик-Так.
С теб съм, но тиктакам.
Тик-Так.
Уви, и ти също.
Тик-Так.
Здравей, мили... Как ми стяга това боди... А ония моите колеги на работа пак са измислили нова дивотия.... Мина ли ти главата... Знаещ ли, бензинът пак е поскъпнал... Какво ще вечеряме днес... Нахрани, моля те, кучето и котката... Има ли интересен филм довечера.... Боже, как съм уморена... Лека нощ, мили, просто ми се затварят очите...
Тик-Так.
Тик-Так.
Тик-Так.
Нощ и ден.
Любов и омраза.
Раждане и смърт.
Тик-Так.
Времето спира и времето лети.
Като ластик е копелето.
Понякога не стига, а друг път е протяжно.
Часовникът обаче никога не спира.
Изтърваме милион мигове – ей така – щрак! – и вече ги няма, точно като онзи пасаж златисти новородени рибки в плиткото на плажа през отминалото лято, когато се гмурнеш в морето, помниш ли?
Тик-Так.
180 удара в минута.
Това е моята хипертония.
Знам, това е болестно състояние и далеч не ми помага да ви стигна – теб, любовта ти, вечността, времето...
Тик-Так.
Обичам те, казвам, но ти вече си заспала, удобно, нали, затова просто докосвам с пръст устните ти.
Чувам сърцето си.
Ту-Туп.
И часовника.
Тик-Так.
Лети.
Времето ни изтича.
Така бързо, така реално, така нечестно и коварно лети и изтича, че често ми се иска да избягам от реалността в един съвсем истински сюрреалистичен нихилизъм, където разтопените часовници на Салвадор Дали с разтечените си стрелки не отмерват нищо друго, освен същината на нещата, каквато и да е тя.
Но къде ли са те, тези сюрреалистични часовници извън пространството и времето?
Може би в Лувъра.
В Прадо, Вернисажа или Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк.
Или пък в частна колекция.
Кой знае...
Все някъде са, няма как.
Само дето аз и ти сме тук и сега, и боли, така много боли понякога, и не минава...
Тик... Так...

Камен Петров
Русе, 9.01.2012

4 коментара:

Анонимен каза...

Отново и отново и отново не само вълнуващ и истински м Ц

Анонимен каза...

Опитваш да чифтосаш Амур с Атропос, бедни ми часовникарю? Аз продължавам да очаквам да спишеш една пивка и освежаващо - омерзяваща т.н. обществен морал творба, преливаща от качествен алкохол, качествена женска плът и качествен хумор. Довеждането до меланхолия и маниакални депресии остави на професионалистите - парламент, правителство, президентство, финансови и прочее институции. Колкото до тази история с пръстена - подписвам поздравителният адрес с особено мнение - можеше да я сведеш до знанието на определен свищовлия!

петя каза...

е, сега за теб времето не е спряло като при мен...що не му се радваш, ами броиш...кво броиш? Радвай се!

kamo69.blogspot.bg каза...

O, radvam se, o da- razbira se! Obicham, kakvo me zanimavate? V kraina smetka tuk se komentirat tvorbi, a ne emocionalni sustoianiq, nali, blagodaria...